Фридрих Незнански
Момиче за шпионина (60)

5.

Шефът на Службата за външно разузнаване погледна часовника си — до съвещанието със заместниците оставаха още около петнадесет минути. Може би щеше да успее да поговори с Пермитин. А Юрка, зетя, щеше да остави за после.

Вътрешният телефон бързо го свърза с търсения абонат.

— Едуард Генадиевич, свободен ли си?

— Относително.

— Ела за малко при мен, въпросът е деликатен.

— Слушам — отговори по военному Пермитин.

Едуард Пермитин, невисок, злъчен, дългонос и невероятно амбициозен мъж на петдесет и пет години влезе в кабинета на началника след минута и доложи още от вратата:

— Явявам се по ваша заповед!

— Я стига, Едуард! — малко стреснато, но дружелюбно отвърна шефът. — Не сме в казармата, това първо. Второ, не съм ти заповядвал, а те помолих да минеш, така че можеш да не се подчиниш и да си идеш.

— Предполагах, че ще разговаряме за положението с „нелегалните“, а по този въпрос, щеш не щеш, трябва да си строг.

— За това малко по-късно. Въпросът сега е от лично естество, почти интимен.

Стопанинът протегна на Пермитин анонимното писмо.

— Прочети го първо…

Пермитин взе листа и се зачете. Имаше снайперско далекогледство, та държеше листа далеч от себе си с почти изпъната ръка.

Затова шефът можеше тихичко да наблюдава евентуалните промени по слабото, нервно лице на заместника си в процеса на четенето. Стопанинът не за пръв път седеше в началническо кресло и знаеше известния още от времето на средновековна Англия постулат: не врагове убиват кралете, а придворните. Пермитин беше един от придворните, при това най-неуязвимият, ако на президента или неговите съветници им скимне да сменят капитаните на този някога престижен кораб. Сега вече не е същото. Политиците използват разузнаването, контраразузнаването, Министерството на вътрешните работи и прокуратурата за своите политически цели. А тъй като думата „използвам“ има и лек мирис на бардак, то и отношението към силовите структури е не като към опора на държавата, а като към бухалка, която се ползва за своя изгода по ред или на принципа — който първи я е грабнал, той я размахва.

Сегашният шеф беше протеже на президента, затова се стремеше да поддържа контакти с него и екипа му. Бедата обаче беше, че президентът сменяше фигурите в екипа с капризността на китайски мандарин. И дори да се допусне, че всички фигуранти в сегашната политика — и тези в немилост, и приласканите — са честни руски патриоти, то дори само заради разликата в позициите и подхода им към реформата държавният кораб ще се клати, докато потъне.

Кризата на годината беше Чечня. Разузнаването получаваше сведения, че на Запад, разбира се, са загрижени от положението, смятат кризата за вътрешна работа на Русия, но едновременно с това са и малко доволни. Русия, като оня сляп, изнемощял, болен кон, пак кривна от браздата в чуждата нива.

Назряващата война ще глътне купища пари и Москва пак ще тръгне с протегната ръка. А Западът ще криви устни и ще говори, че целите на Москва, разбира се, намират разбиране сред политическите партньори, но методите карат инвеститорите да бъдат предпазливи. Шефът на разузнаването беше убеден, че независимо от всички политически алианси целта на Запада си остава неизменна: да не позволи на Русия да укрепне икономически. До гушата им е дошло от изтощителното съревнование със страните от Югоизточна Азия, а пък ако пуснат на големия пазар и дремещото чудовище?… Те имат добра памет и помнят как, независимо от двете кръвопролитни войни в началото на века руските производители изтласкаха западните конкуренти от много позиции. Затова не искат и няма да допуснат това да се повтори. В онова време Русия вероятно им е отстъпвала по комфорт в живота, по задоволеност със стоки и услуги, но в областта на въоръженията не отстъпваше в нищо, а по някои показатели и ги превъзхождаше. Да вземем например такава дреболия като разработката на подводно огнестрелно оръжие. Разбира се, надпреварата във въоръжаването е тояга с два края. Постоянната заплаха от страна на СССР научи западната икономика да работи бързо и много ефективно. Там не можеше да се заставят хората да затегнат по-здраво коланите, да живеят цял живот в комуналки, но също не биваше да се допусне нарушаването на военното равновесие. Може би Леонид Шебаршин, бившият началник на Първо главно управление на КГБ, беше прав, като писа, че целта на разоръжаването е да се остави на руснаците оръжие, годно само за гражданска война?…

Докато четеше анонимката, изражението на Пермитин не се промени и когато остави писмото на бюрото, погледът му беше, както и преди спокоен и леко ироничен.

Шефът мълчеше, затова Пермитин попита:

— Трябва ли да предприема нещо по повод тази хартийка?

— Не знаех, че създаваш семейна династия — промълви вместо отговор стопанинът. — И на сватбата не си ме канил…

— Вие тогава още не работехте тук — не много любезно напомни Пермитин. — И въобще от службата, освен двама-трима лични приятели никого не съм канил. А моите приятели още при Бакатин излязоха в запас. Така че кой колко е изпил, какво са подарили на младоженците и какво имаше на масите, можете да научите само от мен.

— Едуард Генадиевич — меко каза шефът, — ако не знаете как се отнасям към анонимките, то ще поясня: за разлика от цивилните кантори ние няма да скъсаме и да изхвърлим тези хартийки. Ние ще търсим авторите и ще ги гоним оттук. Анонимният доносник е потенциален предател, не сте ли съгласен?

— Съгласен.

— Но все пак не би било излишно да изясним някои моменти, не смятате ли?

— Добре. Задавайте въпросите си. Но аз си запазвам правото да преценя на кои да отговарям. Още повече че няма и какво толкова да се пита.

— Защо?

— Защото аз не съм бутал дъщеря си в ръцете му. Сами се запознаха и решиха да се оженят. Каквото се искаше от мен в този случай, сторих. Когато разбрах, че Юрка е наш, веднага му казах, че никога няма да работи в моя отдел. Той и не настояваше. Чрез полулегални машинации успяхме сполучливо да разменим апартамента си, така че още от първия ден младите живеят отделно. Как са там и как им върви животът, може да разкаже вероятно жена ми. Тя по-често ходи при тях.

Стопанинът имаше чувството, че Пермитин през цялото време леко се гаври с него. Досадно!

— Не ме интересуват интимните страни от живота на новия член на вашето семейство. Но бих искал да знам прав ли е анонимният доносник, когато твърди, че Андриевски в началото е бил момче за всичко при „нелегалните“, а после е направил стремителен скок при „мозъците“?

— Не мога да ви отговоря, защото не знам, но това може да се изясни много просто: трябва да се проследят заповедите за преместването и назначаването му и после да се запитат двамата началници на отдели от какво са се ръководили, когато заедно са взели това решение.

„Хитър е гадината! — помисли шефът, гледайки Пермитин. — Кой, естествено, ще си признае, че след тънки, но прозрачни намеци на заместника началниците на отдели са се постарали да изпълнят мъглявите му предложения така точно, както заповед. И ако сега очи в очи ги попита шефът на разузнаването: съветвал ли ви е Пермитин да устроите зетя му? — ще отричат като сторили беля ученици. Цялата беда на Русия е, че и тук, като в Сицилия, дружбата и любовта са по-силни от закона.

Само че колко земя е Сицилия, а у нас гледай какви простори са и навсякъде е бардак!“

— А как ще коментирате този момент за отношението му към работата?

— Ами никак! Трябва да се провери и ако сведенията се потвърдят, да се накаже Андриевски, а и направо да подаде молба за напускане по собствено желание. Такива случаи има колкото щеш. Впрочем нищо не ви пречи да разпитате самия Андриевски. Знаете ли, той има феноменална памет: веднъж да погледне даден текст, и го запомня до последната запетайка. Същото е и когато разговарят двама души, само че там трябва да се съсредоточи. Веднъж благодарение на неговите качества разобличихме двоен агент. Тоест ние отдавна го подозирахме, но беше предпазлив до вманиачване. Срещаше се със своя куратор на най-неочаквани места, за да не успеем да му пуснем „опашка“ или да поставим апаратура. Този път пътувал с метрото и разговарял със свръзката си. Юрка стоял до тях с вид на занесен интелигент, забил нос във вестника си, обаче слушал всяка дума. После пипнахме онзи и му казахме, че знаем кой е свръзката му и какво са си говорили еди-кога си на еди-кое си място. Той мислеше, че блъфираме — в метрото е практически невъзможно да запишеш някого, ако си встрани от него. И тогава влезе Юра, седна срещу онзи и започна да пердаши целия разговор на двойния агент със свръзката му дума по дума. Оня, естествено, се опули — но как разбрахте, вика. Какво да разбираме, пипнахме свръзката ти и той по наша заповед си лепна магнетофонче, когато тръгна на среща с теб. И тогава нашият двоен агент се скапа…

Шпионски лакърдии, вяло и уморено помисли шефът на службата.

— Откровено казано, исках да разбера предварително доколко добре познава този драскач човека, за когото пише… — промърмори той.

— Достатъчно добре. Без съмнение работят заедно или са работили доскоро, а и има за какво да се захванем — учили са в една група. И което е най-печалното, навярно му е и приятел…

— Защо решихте така?

— За оная Мина Юрий не би казал на всекиго.

— За каква мина? Ааа, за дамата! Значи е истина?

— Това май е единственият безспорен факт в цялото писмо.

— Вие си знаете, Едуард Генадиевич! Той е женен за вашата дъщеря…

— Ще ви кажа нещо повече — тя е приятелка на дъщеря ми. Анонимката твърди, че тя е проститутка. Възможно е да се занимава и с това, но на много прилични места, защото не понася милиционерските номера. А иначе работи в туристическа агенция. Моята дъщеря при нея се записа за екскурзията в Англия, заедно отидоха и там Лека се запозна с Юрий.

— А защо е този странен прякор?

— Мина ли? Характерът й е взривен, така обясняваше дъщеря ми. Седи си, мърка като котенце, а само да не й хареса нещо — гръм и мълния!

Когато остана сам, стопанинът дълго и разсеяно въртя из ръцете си дебелия овален китайски молив. Не го напускаше усещането, че заместникът Пермитин, без да се крие особено, го презира, задето той, новият шеф, е калпав професионалист. Сякаш в негово лице старият шпионски плъх олицетворява всички, които превърнаха здравата фрегата КГБ в два безсилни и слабоумни изтърсака. Не, стопанинът не е виновен, че професионалистите се разбягаха, а традициите и принципите се изгубиха. Той поне сериозно иска да превърне СВР в такава солидна и внушителна кантора като ЦРУ, но някой или нещо през цялото време пречи.

— Това е провал, помисли Щирлиц — неочаквано промълви на глас шефът на разузнаването тази нелепост и като се опомни, ядосано плю в чистия пепелник.