Фридрих Незнански
Момиче за шпионина (42)

3.

Още не бях успял да се настаня зад бюрото си, когато иззвъня прекият телефон.

— Слушам.

— Привет, аз съм. Да знаеш, едва се отървах от Савченко. Ако след всичко друго бях изпуснал и Бодила в тая дяволска Балашиха, той щеше да ми откъсне пагоните направо в кабинета си!

Обаждаше се Слава. Той, разбира се, не знае, че подслушват и мен. Но като че ли не говори от своя кабинет. Как да го предупредя незабелязано, неясно за наостреното чуждо ухо? И тук ми идва на помощ неизменният кумир от безоблачната младост, приятелят Щирлиц. Прокашлям се и казвам:

— Да, слушам ви, другарю Шелковников.

— Сашка, ти какво?! — не разбира отначало Грязнов.

— Да, другарю Шелковников, трябва да се срещнем и да обсъдим всички детайли на това дело.

Хайде, Слава! Ти не си наплашената радистка Кейт, съобразявай по-бързо!

— Еее — проточи Слава. — Значи, срещаме се по схемата „старци-разбойници“, първи вариант. Става ли?

— Добре.

— Аз се обаждам точно оттам, така че можеш веднага да дойдеш.

— Идвам! Идвам, другарю Шелковников!

— Бързайте! Бързайте, другарю Турецки! — не се удържа Слава. — И не просто така, ами на подскоци.

След като установихме, че в кабинета на Слава има „буболечка“, се разбрахме да провеждаме всички тайни срещи при нашите пенсионери — Мойсеев или Романова. Семьон Семьонович предложи идеята, Александра Ивановна я подкрепи с голямо удоволствие. Решихме да кръстим тези конспиративни квартири свързочна схема „старци-разбойници“. Вариант първи — апартаментът на Мойсеев. Вариант втори — Романова.

Нашият кратък, почти идиотски разговор означаваше, че трябва да отида при Семьон Семьонович. За щастие той живее съвсем близо.

Там ме очакваше приятна изненада — самата Александра Ивановна.

Прегръщаме се в тесния коридор, зацепвам с разперения си лакът закачалката и събарям палтата ни…

— Ах, Саша, Саша — кара ми се Шура. — Как си се скапал в тая служба, а и твоя Меркулов срещнах случайно — той пък едва мърда. Не ви понася повишението, момчета!

— Всички топли местенца по-надолу вече са заети — отвръщам й.

— И това е истина. А аз нямах търпение да си изслужа срока. Дочаках — сега няма с какво да се занимавам, освен с учителите на внучетата, а и врагове вече нямам. Виждаш ли, взех да напълнявам.

Грязнов се въртеше край нас и остроумничеше:

— Не се разстройвайте, Александра Ивановна! Манталитетът ви е такъв. Или имиджът!

— Ти си имидж! — смееше се Романова. — Просто аз съм южнячка. Там всички жени са пищни…

— Спряхте да тренирате бойно самбо, ето го резултата!

— Гледай го, Саша, какъв храбрец е станал тоя рижия. Ама когато му бях началничка, не смееше да шукне!

— Тогава вие, Александра Ивановна, бяхте майка-началничка, а сега какво…

— Добре! — прекъсна го Романова. — Сама съм си виновна. Хайде в кухнята! Тъкмо съм донесла малко гъбена супа на тоя стар масон и алхимик. Взех голяма тенджера, сякаш съм знаела, че ще дойдете.

Докато ядяхме и един през друг разказвахме на бившата началничка на криминалната милиция за последните си приключения, Александра Ивановна седеше в ъгъла, подпряла брадичката си с длан. Някак невъзможно беше да си представи човек, че някога, и то не много отдавна, тя носеше полковнишки пагони и напълно им съответстваше.

— Възможно е, докато в Чечня е хаос и няма как да се изпрати без проблеми оперативна група за Ходжаев, да замразят делото на американеца — обобщих аз нашия разказ. — Още повече че контраразузнаването ще изяснява що за американец е тоя и за какво е дошъл тук. Имаме известно време да проясним поне нещо около Скворцов…

Разказах за неуспешния опит на следователя Величко да установи контакт с вдовицата на полковника.

— Тя подозира в нещо или мъжа си, или кантората му. Неговата смърт не й се струва нещастен случай, затова се е съгласила на среща с Олег. Но както изглежда, в апартамента на полковника се подслушва всичко, включително и тоалетната. Как можем да поговорим с нея? Как да го организираме?

След известен размисъл Александра Ивановна попита:

— Разбрахте ли къде работи?

— Да. Лекарка в поликлиника.

— Какви болести? — не без практически интерес попита Романова.

Макар да съм зрял и обрулен от живота човек, аз леко се смутих.

— Такова… женски болести…

Грязнов тихо се изхили, но бившата майка-началничка строго и неодобрително го изгледа, после сама прихна в шепа и изведнъж каза:

— Семьон, я ми отговори като криминолог и експерт по живота: от какво може да заболее жена като мен, прости ми, Господи!

Мойсеев кимна, криейки усмивката си сред бръчките:

— Може, Шура, но няма да ти изброявам тия болести, че ще вземеш да си внушиш нещо…

— Сети ли се какво съм намислила, дяволе?

— Нали сме работили заедно. Ще кажете, че имате климактерична невроза.

— Да те вземат дяволите! Че аз още през деветдесета я изкарах, при един арест…

— Какво сте намислили? — започнах плахо аз.

— Не ти отива, Шурик, да молиш за прием при гинеколога! Само трябва да й позвъня в службата и да се запиша. Намери ми телефона на поликлиниката, аз ще говоря с нея…

Александра Ивановна сигурно притежава някакъв магнетизъм, защото успя да си уреди прием при Нина Скворцова за петнадесет минути. После позвъни вкъщи и не без удоволствие съобщи, че ще се забави, защото трябва да окаже оперативна помощ на своите момчета.

Накрая Слава Грязнов реши да докаже, че е истински ученик и последовател на майката-началничка. Той позвъни в отдела си и под предлог от оперативна важност извика кола на адреса на Мойсеев.

— Защо, Слава? — умили се Романова. — За час и половина ще се добера и с метрото. А така ще ме закара за петнайсет минути, пък после ще вися цял час до времето на срещата.

— Не се косете, Александра Ивановна! — успокояваше я Слава. — Така или иначе шофьорът разкарва основно Савченко. Нека да разходи и вас, тъкмо ще поразгледате магазините…

Сеня, шофьорът, се появи някъде половин час след обаждането на Слава.

— Защо закъсняваш? — нахвърли се срещу него Грязнов.

— Привет на всички! — първо каза Сеня, после се обърна към Грязнов. — Аз този адрес го знам. Да бяхте казали веднага за какво става дума. Мислех, че ще ви развозвам вкъщи след някой купон, затова и не бързах много. Че и началникът като ми се лепна — да го карам ту в кметството, ту не знам къде още!

— Ами да, без него там не може. А ние сме за кухнята…

Изпратихме вкупом Александра Ивановна и се върнахме в кухнята, където оставаха още по седемдесет грама и горещ чай.

— Слушай, Саша — каза ми Грязнов. — Момчетата от дванайсети отдел, които разгромиха по наш сигнал бардака на Петрушин, намериха между другото при шефа на масажистките снимка, на която оня сутеньор разпозна бившата си служителка Дина Венгерова. Тя интересува ли те?

— Разбира се. Още не се е отчела по делото на Мешчерякова.

Слава бръкна в джоба си и извади стандартна черно-бяла снимка.

— Искаш ли да я видиш?

— Давай.

Дина наистина беше красавица. Тя не бе позирала специално, не беше карала фотографа да търси изгоден ракурс. Снимката беше от онези, които се прилагат към документи. Напълно възможно бе да е от личното досие на масажистката широк профил. И все пак веднага се виждаше, че лицето й е съвършено, големите й очи не се пулеха идиотски като при кокетките. В тях прозираше трезв и практичен ум. Да, това не бе Катя Мешчерякова, превръщаща своята древна професия в скучна мелодрама.

— Сега вече разбирам, че за тази дама преходът от проституцията към туристическия елит е напълно естествен процес. Не е ли така?

— Мда — проточи замислено Слава. — Аз, както знаеш, се ползвам с успех сред дамите, но тая може и да ме разкара…

— Мислиш ли?

— Не съм сто процента сигурен, но така ми се струва.

— Слава, стегни се — ти трябва да я търсиш! Така че никакви комплекси!

— Ако може да я задържа, без да се запознаваме, би било по-просто.

— Как така веднага ще я задържаш?

— Не знам — сви рамене Слава. — Така ми се стори.

Наслаждавахме се в пълна степен на тишината и спокойствието в апартамента на Мойсеев. Откраднахме си няколко часа почивка, слушахме стари плочи, пихме чай с домашен ликьор. А домакинът правеше магии над зашифрованото писмо, което Олег откри в джоба на полковник Скворцов.

И търпеливо чакахме завръщането на Шура Романова.