Фридрих Незнански
Момиче за шпионина (64)

4.

Ткачова известно време премисляше казаното, после осъзна, че явно й е провървяло, дето вече не е масажистка. Сетне се разтревожи дали няма да я призоват за свидетел и внимателно попита:

— Дали не мога да ви помоля за една услуга?

— Опитайте! — усмихна се Слава.

— Ако около Петрушин не изплува истинската ми фамилия, нали няма да споменавате за мен?

— Мисля, че там ще се оправят и без вас, но окончателното ми решение ще зависи от вашата откровеност.

— Та нали сама дойдох при вас!

— Е, може да ви питаме и за други неща.

— Добре.

Дина се протегна към кутийката с дълги и тънки дамски цигари на бюрото и с поглед поиска разрешение да запуши. Грязнов кимна. Тя запали и продължи:

— Преди известно време получих по пощата плик със снимки и кратко писмо на пишеща машина. Предлагаха ми да изкупя негативите за петстотин долара…

— На снимките бяхте вие, нали? — полуутвърдително попита Слава.

— Да. С един чужденец.

— И сюжетът явно е бил компрометиращ.

— Ами… да.

— Какво направихте тогава?

— Аз… скъсах ги.

— Не се ли поинтересувахте къде да пратите парите?

— По някаква сметка в някаква банка…

— Запомнихте ли я, записахте ли?

— Не.

— Жалко. Щяхме да разберем кой тегли пари от сметката и да решим проблема.

— Даа… Някак си не помислих за това.

— И какво направихте после?

— Преселих се в друга квартира.

— А къде живеехте по-рано?

Дина каза адреса. Беше апартаментът, където бе убита Мешчерякова. Спогледахме се със Слава. И него, както и мен, ни шокираше как спокойно разказва Ткачова за детайли, които би трябвало да премълчи.

— Дина Викторовна, кога стана това?

— Преди месец и половина. Може би два.

— Защо още тогава не ни се обадихте, докато следите са били топли?

— Ами те и сега са топли. Вчера същите снимки, които получих вкъщи, пристигнаха във фирмата на бюрото на директора. Разбирате ли? Едно е, когато този пършив изнудвач преследва само мен, ще плюя и ще го забравя. Но фирмата е солидна и аз, общо взето, през цялото време съм се държала на положение. И сега такова нещо! Шефът ми каза, че каквото и да е било миналото ми, не го интересува, но не би искал да получава повече такива пратки. Затова и дойдох — да ви помоля да намерим изнудвача и да го обезвредим.

— Колко искаше сега?

— Нищо. Отмъщава ми, задето не съм платила предишния път.

— В такъв случай този човек би трябвало добре да ви познава. Следи промените във вашия живот, не сте ли съгласна?

— Може би — сви рамене тя.

— Тогава бих искал да науча за всички ваши познати и е желателно да отбележите тези, с които са ви обтегнати отношенията, които ви завиждат, които знаят с какво сте се занимавали преди.

— Всички ли ще ги разпитвате?

— Ще ги проверим! Не ви питам има ли сред тях добри фотографи. Първо за тях трябва да ми разкажете.

— Нямам такива познати! — отряза Ткачова.

— Може по-рано да сте имали, помислете добре. Ако човекът, който ви е снимал, е фотографирал и другата жена, която подаде оплакване, то той е добър специалист.

Дина помисли малко.

— Ами не знам. В девети клас един съученик беше увлечен от това, все ме снимаше, даже се натискаше да се целуваме… обаче веднага си го получи!

— Точно неговото име ни трябва първо.

— За Бога! Сергей Федулкин, едно лигаво момче. Не знам къде е сега. След училището съм го виждала само два пъти.

Слава старателно записа всичко, включително и училището, което бе имал честта да завърши заедно с Дина Сергей Федулкин.

— Сега, Дина Викторовна, един чисто оперативен въпрос. Доколкото разбрах, не сте склонна да ни покажете компрометиращите снимки.

— Не, разбира се.

— Това може да затрудни издирването на изнудвача, но какво да се прави! Тогава поне ни кажете къде бяхте с вашия клиент, когато ви снимаха?

— В предишната ми квартира.

— Никой ли не я е наел още?

— Не, защо? Прехвърлих я на момичето, което отиде да работи за Петрушин след мен… А, да — спомни си тя какво й беше казал Грязнов за Петрушин. — Бедното маце! Откъде ще вземе сега зелено, за да плаща квартирата!

„Що за дявол! — помислих си аз. — Нима тя не знае нищо?“

— Вие май сте отсъствали от града известно време? — попитах.

Ткачова се обърна към мен.

— Точно така. Не само от града, бях в чужбина.

— По работа ли пътувахте?

— Да.

— Кога, ако може да попитам?

— Кога ли? На деветнадесети ноември. А преди два дни се върнах и — веднага изненада!

Така, всичко съвпада. Вечерта на осемнадесети се е прибрала с волвото, а на следващия ден е заминала в командировка. Може и сама да си я е изпросила, докато всичко отмине. Но за съдбата на квартирантката като че ли не знае. Само че тук се оформя интересен разговор.

— Дина Викторовна — казвам й меко, понеже думите, които ще произнеса са достатъчно твърди, — ние ще се заемем непременно с фотографа, но се налага сега да се задържите още малко и да отговорите на нашите въпроси.

— На какви въпроси? — разтревожи се Ткачова. — За какво?

— Вашата квартирантка Катерина Мешчерякова е била намерена мъртва във ваната…

Лицето на Ткачова се сгърчи и тя едва чуто изохка.

— Експертизата показа, че не е нещастен случай. Вие наемател ли сте или собственик на четиринадесети апартамент?

— Собственик съм, защо?

— Има ли ваши вещи в апартамента?

— Само някои мебели. Аз го купих съвсем наскоро… А защо питате?

— Заради произшествието апартаментът е запечатан, затова, ако нещо ви потрябва, ще се наложи да се обръщате към местното управление на милицията.

— Не, не, ще почакам, докато го продам. Не смятам да живея в апартамент, където са намерили труп.

— Добре ли познавахте Мешчерякова?

Тя сви рамене:

— Ами колко добре… Аз напусках Петрушиновия „Еделвайс“, когато тя дойде… Обикновено познанство.

— И въпреки това я пуснахте в апартамента?

— Ами аз нямах злато или ценности там. При това тя все пак беше под контрола на Петрушин. Открихте ли убиеца?

— Засега не.

Двамата със Слава я наблюдавахме с четири очи, опитвайки се да уцелим този момент, когато нейната искрена неосведоменост в процеса на целенасочените въпроси ще се превърне в игра. Позицията й не беше много изгодна. Тя не знаеше какво ни е известно, дори не се досещаше какво искаме от нея в крайна сметка.

— Кажете… тя дълго ли е била там… преди да я намерят?

— Не много. Няколко часа.

— Чакайте, нали казахте, че са спипали „Еделвайс“. Може би Катка заради това са я… Помислили са, че ги е наклепала, а?

Слава поклати глава.

— Красива версия, но не е така.

— Защо?

— Защото хронологията е такава: първо са намерили Мешчерякова, после са изяснили къде работи, отишли са там, а мястото е излязло бардак с елементи на педофилия.

— А може би от ревност? — не мирясваше Ткачова.

— Не ни помагайте, Дина Викторовна, да измисляме версии — казах й с усмивка. — Вече сме разгледали тези варианти. Остава още един, който искаме да проверим заедно с вас. Известно ни е, че Мешчерякова е взела десет дни отпуск, при това не по собствено желание, а с вашето ходатайство. Така поне ни каза господин Петрушин. И добави, че на вас, като на проверен другар, не е успял да откаже. В същото време, когато Мешчерякова е отсъствала, и вас ви е нямало в Москва, Дина Викторовна. Заедно ли бяхте?

— В какъв смисъл? — намръщи чудните си веждички Дина.

— Засега ме интересува не естеството на съвместните ви занимания, а дали сте били заедно през тези дни, или това просто е съвпадение?

Ткачова се замисли. Сега ужасно й се искаше да знае с какви сведения разполагаме, кои изобщо сме ние, а освен това много искаше да отгатне как да отговори на моя въпрос така, че после да не й е мъчително болно. Тъй като паузата се разтягаше, Дина реши да подръпне примамката.

— Значи вие не сте дошли да ми помогнете — бавно и тъжно проточи тя. — Решили сте да ме мъчите с вашите потайни дела. Може и Катка да искате да ми припишете? Само че ние нямаше какво да делим с нея. А ако някой имаше мотив за такова нещо, то това беше тя, за да може после с дребно рушветче да уреди и нотариалния акт на свое име. Тя си имаше идея фикс — да си купи покрив в Москва и да работи за себе си, без посредници!

— Не шавай под клиента, мила! — доста грубо я прекъсна Слава. — Алибито ти, глупачето ми, е шито с бели конци, ако се потвърди, че в деня на убийството не си била в Москва!

— А кога е било това? — искрено и даже някак жално попита Дина.

— Когато си била в командировка! — отряза Слава.

И сега вече аз започнах своята партия.

— Къде бяхте вечерта на осемнадесети ноември?

Дина смачка дългия фас в пепелника и попита:

— Откъде сте вие, момчета? От контраразузнаването ли?

— Защо, приличаме ли?

Тя само се усмихна:

— На куки приличате, момчета.

— Такива сме си… само че не куки. Аз съм от Московската криминална, скъпа, а ей този чичко е служител от Прокуратурата на Русия. Все му е тая кого разпитва — разузнаването, контраразузнаването или бивша курва като тебе. Вчера му се обясняваше полковник от военното разузнаване, днес ти извади късмета… Така че без номера. Забъркала си се в голяма беля!

— Забрави ли, че беше на косъм от смъртта? — загрижено попитах аз.

Ткачова местеше очи ту към единия, ту към другия, шашната от потока на многословието ни, после едва произнесе:

— Каква смърт? За какво говорите…

— На осемнайсети ноември ти и твоята приятелка сте пътували в компания с американец и руснак в автомобил марка „Волво“. На Минското шосе двама непознати са ви обстреляли с автомати. Американецът е бил ранен, на теб ти е провървяло. На останалите също. След престрелката нашето момче те е изхвърлило почти насред полето и е заминало. Е? Сега можеш да се отпуснеш и да отговаряш спокойно на въпросите. Или сама разказвай, както ти харесва повече. Ако се опъваш, ще те предам на контраразузнаването. Като им паднеш в лапите — ще гледаш задграничните екскурзии през крив макарон, нали разбираш!

— Защо контраразузнаването? Не трябва! — разтревожи се Ткачова.

— Тогава разказвай всичко на нас. Ние не ловим шпиони.

— Че какво общо имат шпионите? — попита тя. — Вие какво мислите…

— По време на разпит ние не мислим, а събираме информация. После ще си мислим, всеки за своето. Ако вие, гражданко Ткачова, сте убедена, че смъртта на Мешчерякова не е свързана с пътешествието ви с волвото, постарайте са да убедите и нас. Това е всичко, което се иска от вас.

Дина ме погледна и кимна.

— Добре. Всъщност аз не крия ничии тайни, както си мислите за мен. Това, което знам, не може да навреди на никого, а на вас може пък да помогне…

Усмихнах се неволно:

— Май освен външността у вас дремят и политически дарби?

Тя възприе думите ми като намек за помирение между свидетел и следовател и се усмихна в отговор:

— И не само политически. Да бях се родила през миналия век в княжеска фамилия… Е, добре. Право на дупката, както казваше Вова Петрушин. С милия и умен чичко на име Джон се запознах преди две години.

— Бяхте ли вече в „Еделвайс“?

— Бях минала събеседването с Петрушин.

— Събеседване?

— Да, няколко незначителни въпроса и бавно разсъбличане с поглед.

— Ясно.

— Срещнах Джон съвсем случайно. Някакъв пиян тъпанар се беше лепнал за него в метрото на станция „Маяковска“. Изглежда, го беше взел за наш фирмаджия. Вкопчил се беше в ръкава му и нещо мърмореше за кръвопийците, направо деветстотин и пета година! А Джон, вместо да го прати на майната му, ако ще и на английски — по интонация и експресивност псувните са интернационални, — уговаряше тоя пияндур, обясняваше му, че няма никакво отношение към реформите в Русия. Тогава се приближих, извих леко ръката на пияницата, стъпих му на крака с токчето и му казах, ако не иска да опита милиционерските палки, да изчезва при жена си и там да изказва политическите и икономическите си възгледи. Разбира се, аз му обясних това с по-прости и разбираеми думи. Той се покри, Джон започна да ми благодари и предложи да ме черпи с коктейл на някое прилично място. Така и започна. Обикновено той се появяваше на периоди, идваше веднъж на три месеца за две седмици и веднага ме фрахтоваше при Петрушин, както сам казваше. Разбирате ли, нашите отношения бяха различни, затова аз не позволявах на Вова да взема от Джон пари за мен, а на Джон не разрешавах да плаща. Казах на Петрушин, че ще му платя сама, ако толкова иска. Но Петрушин великодушно се отказа. Ласкаеше се от мисълта, че с момиче от неговата фирма се занимава не някакъв дилър, а американски държавен чиновник. В своите сутеньорски кръгове може и да се е хвалил с това.

— Значи тоя момък е бил толкова важна птица? — с престорена наивност се учуди Слава.

— Е, първо не беше момък — минаваше четиридесетте, но да ви кажа, биваше си го!

— Вярваме ви. Знаете ли с кого се срещаше, когато идваше тук?

— Точно не знам, но няколко пъти, в това число и последния, се видя с някакъв млад мъж на име Юрий.

— Не помните ли фамилията му?

— Той не ни запозна, а фамилията дочух съвсем бегло — Андреевски, според мен…

— Или Андриевски — подсказах аз.

— Да, май така беше.

— Той не се ли представи? Не знаете ли какво работи?

— Навярно беше от външното министерство, макар че не мога да твърдя. Кой друг би могъл да си сътрудничи с американски конгресмен?

— Логично. Казвате, че преди това американецът не ви е посвещавал в работите си, вие сте му била нужна само за свободното време?

— Да.

— За какво тогава ви е взел при последното пътуване?

— За същото.

— И само за това?

— Не съвсем. Освен че зная английски и френски, работя и на компютър.

— И Мешчерякова ли можеше?

— Не. Взех я само за параван.

— Не ви разбрах, извинете.

— Джон не искаше Юрий да знае, че вечер не се занимава само с любов, а и си записва някои неща на компютъра. Затова каза на Юрий, че ще вземе със себе си в Кавказ едно момиче уж като секретарка. Ако той няма нищо против Дина, срещу мен значи, ще намери нещо и за него. Юрий се съгласи и аз поканих Катка. Лесно стана, защото тя смяташе, че ми е длъжница.

— За какво?

— Как за какво! Намерих й богата работа, жилище й дадох. Да не е малко във времена като днешните?

— Съгласен съм.

— Та така като две двойки си пътувахме из Чечня. Денем те си вършеха работата, а ние с Катка ги съпровождахме като мутреси. Тя просто си седеше и се фръцкаше на джигитите. А ние с Джон доста се стараехме. Той се преструваше в полза на работата си, че не разбира руски, и аз превеждах постоянно цялото им дърдорене.

— Ас кого и за какво разговаряха?

— С кого ли? Не им знам имената, но някакви шефове бяха. Там, ако добре съм разбрала, има двувластие или тривластие. Та Джон ги уговаряше да не довеждат нещата до конфликт, да седнат на масата за преговори… Накратко, както казваха в нашия институт — обществено-политическа лексика.

— Кога работехте на компютъра? По време на тези срещи ли?

— Какво говорите? Юрий не трябваше да разбере за това. Джон имаше лаптоп, нали знаете, като тези, които използват западните журналисти на пресконференциите — можеш да го скриеш във всяка чанта. И дискетното устройство е съвсем малко, всичко е вградено вътре. Работех с прекъсвания, предимно вечер. Обикновено там, където отивахме, организираха прием. Джон и Юрий се наливаха, а аз се прибирах под някакъв предлог в стаята ни и пишех.

— Вие знаете английски. Що за текстове пишехте?

— Не бяха текстове — само поредици от цифри.

Двамата със Слава отново се спогледахме.

— Не ви ли дойде наум, че американецът не е този, за когото се представя?

— Идваше ми. Веднъж след особено бурен купон в Грозни той каза, че вече сам не помни истинското си име.

— А казвал ли ви е някога защо е дошъл тук? Имам предвид истинската му цел.

— Не. Защо да го прави? Аз не се интересувах. Той между другото затова и ми се доверяваше. А според вас трябваше да търча в контраразузнаването ли?

— Според нас, ако контраразузнаването толкова време не е успяло да разбере кой е той наистина, то едва ли щеше да помогне и вашата бдителност. Знаете ли, че той умря?

— Да.

— Откъде научихте? Той е умрял през нощта в болницата, а вие, ако може да ви се вярва, сутринта сте отпътували.

— Звънях по всички болници през нощта и намерих тази, която ми трябваше…

— Съжалявате ли за смъртта му?

— Да…

— Моля за извинение, Дина Викторовна, някои въпроси може да ви се сторят некоректни.

— Нищо — усмихна се само с устни тя. — Разбирам, че не питате от празно любопитство.

— Мислите ли, че нападението срещу колата на осемнадесети ноември е било случайно, да кажем с цел грабеж, или то е следствие от пътуването на вашия приятел в Чеченската република?

— Не съм сто процента сигурна, но би могло да бъде отмъщение на кавказците.

— Виж ти! Защо мислите така?

— Разбирате ли, някои неща, някои срещи и разговори мъжете провеждаха без нас, по-точно без нашата помощ. И последната също. Тя се състоя в някаква сграда, която не приличаше на правителствено или партийно учреждение. Юра и Джон ни оставиха в колата и отидоха сами. Ние седяхме дълго, около волвото взеха да се събират брадясали чеченци или каквито са там юначаги, някои бяха въоръжени. Смееха се и ни подхвърляха разни намеци, но не се опитваха да ни извлекат от колата, държаха се дисциплинирано. После изведнъж от сградата изскочиха Джон и Юрий, вмъкнаха се в колата и отпрашихме с пълна газ. Пердашихме с бясна скорост десетина километра и Юра все се озърташе. Когато се убеди накрая, че не ни преследват, каза на Джон нещо в смисъл: значи, не се отпускайте, диър френд, тия проклетници полагат военна клетва като нас, тя ги мобилизира и ги води в боя. Опитах се да разбера от Джон какво се е случило, но той не ми каза. И изобщо през целия път двамата бяха рядко мълчаливи и мрачни, досещаха се навярно…

— Не ви ли се стори, че Юрий следи вашия американски приятел?

— Вижте, аз се опитвах да си изясня какви са им отношенията…

Тя помълча няколко секунди.

Слава, който беше по-нетърпелив от мен, грубо я подкани:

— И какво?

— Не мога да кажа нищо определено. Ту се държаха като съдружници, ту като началник и подчинен, а понякога и като хора, които насила са заедно.

— А когато се държаха като шеф и подчинен — кой командваше?

— Различно беше.

— Добре. С това долу-горе се оправихме. Как мислите, защо са убили Мешчерякова?

— Нямам представа.

— Може би от ревност?

— Едва ли. Тя беше провинциалистка, младичка още, би разказала на колежките по занаят. Мацето искаше да си поживее, това да, но не беше изоставила в родното си място никакъв Отело.

— А би ли могло да са чеченците?

— Те пък защо?

— Като свидетел.

Ткачова помисли и се съгласи:

— Възможно е.

— Значи така, Дина Викторовна, като останете насаме, помислете какво още може да си спомните. И имаме такава молба: не казвайте на никого за новия си адрес. Между другото Мешчерякова знаеше ли къде сте се преместили?

— Не, а защо?

— Много добре! Убиецът или убийците биха могли да изтръгнат от нея адреса ви.

— Боже! — простена Ткачова и май съвсем без преструвки.

— Не се плашете чак толкова! Този, който стреля по волвото, вече го обезвредихме. Вторият, по наши сведения кавказец, още е на свобода, но се крие в родината си. И все пак, знае ли човек…

Ткачова ни даде адреса си, телефона, ние й оставихме координатите си и дружно изгледахме как тя излезе с професионално полюшване на бедрата от служебния кабинет.

После, без да се наговаряме, отидохме до прозореца към улицата. Тя излезе от входа, мина покрай група милиционери, които веднага млъкнаха, седна в малко, изящно „Рено“ и замина…

— Е, стари женомразецо! — сръгах с лакът Слава. — И ти взе да ровиш с копита пред това пиленце!

— Ще поровя, пък ще спра — мрачно каза Грязнов и добави: — Когато дяволът най-черен грях ни готви, то първо образ ангелски му дава.

— Охо! Да не те е навестила музата?

— Не днес и не мен. Това е от Шекспир.

Подсвирнах:

— Жестока памет имаш!

— Ами, памет! Вечер сега съм свободен, пийвам си водката и чета Шекспир. Бива си го!

— Жестоко! А аз изучавам предимно Чебурашка…

Слава се усмихна:

— Сега това ти се полага. — И като се върна към делника, попита: — Мислиш ли, че каза много верни неща?

— Дори истината да е наполовина — пак е добре. Слава, загряваш ли, че интимният фотограф става актуална фигура?

— Загрявам — послушно кимна Грязнов.

— А сещаш ли се, че ако това е комплексарът Федулкин, няма да е трудно да го намерим?

— Накъде биеш? — усмихна се под рижия си мустак Слава.

— Ами натам, откъдето може би ще излетим на финалната права. Жалко, че Дина не иска да ни покаже снимките, така щяхме бързо да се убедим, че ги е правила една и съща ръка. Но ако се съди по творческите търсения и сюжета, възможно е да е един и същи човек. Съгласен ли си?

— Не се разливай! И без теб се сетих за това.

— Помисли как да го пипнем тихичко, без да го подплашим. За нас са еднакво важни и той самият, и това, което е нащракал, разбираш ли? Искам да направя връзката защо той снима актове при Дина, а после в другия край на града — при Ковалевска. Да не би Венера да му съобщава кой къде и с кого го прави? Системата може да се проследи и по негативите, ако художникът на обектива и блендата реши да не си признава.

И така, като оценихме показанията на Дина, ние се съгласихме, че те са полуистина. Не знаехме, че истината беше само една тънка нишка, оплетена до неузнаваемост с лъжи…