Фридрих Незнански
Момиче за шпионина (73)

3.

В 19,45 на вратата се позвъни.

Евгения Германовна въпросително погледна към Слава.

Той заповяда тихо:

— Отворете. Ще кажете, че съм ваш племенник, става ли?

Старицата, доволна, че в заника на живота й се е паднало такова романтично приключение, кимна и заситни към входната врата.

— Как сте със здравето, Евгения Германовна? — попита още от прага Федулкин.

— Ох, какво ти здраве, Серьоженка!

Слава още не виждаше Федулкин, но си отбеляза, че гласът му е никакъв, не точно писклив или гъгнещ, ами такъв, сякаш му бяха изтръгнали гръбнака.

После той се появи — дългунест и хилав младеж с малки очички и тесен, леко крив нос. Черепните му кости бяха дребни и затова слабото му лице напомняше муцуна на плъх. Единственото, с което можеше да се гордее Федулкин, бяха тъмнокестенявите му коси. Той и се гордееше с тях, след като ги беше пуснал до раменете си.

— Запознайте се — гугукаше зад тесния гръб на Федулкин Евгения Германовна. — Това е племенникът ми Слава, а това е моят квартирант Серьожа.

Грязнов протегна ръка и измърмори с грубоватото равнодушие на пийнал пролетарий:

— Здравей, квартиранте!

Федулкин се усмихна, макар че в очите му блеснаха жълтите искрички на съмнението, и също подаде ръка.

Слава я стисна в своята здрава лапа, усети по пръстите на Федулкин хладна влага и с мъка се удържа да не смачка тази хлъзгава длан, докато изпукат ставите й.

— Сядай! — покани той фотографа. — Да ударим по едно църковно винце за запознанството. Жалко, че мойта леля се бои от водката като дявол от тамян. Иначе можехме да цапнем по една…

— Не, не, благодаря. Аз въобще не пия — дърпаше се Федулкин.

— И бъркаш! Водката помага при запек.

Федулкин, без да спира да се усмихва лекичко, изгледа подозрително Грязнов — дали не се присмива, после внимателно измъкна пръстите си и се прибра в стаята си. Пътем грижливо се поинтересува дали няма да пречи на хазайката с присъствието си, след като в къщата е дошъл роднина. Но старицата го успокои и каза, че племенникът ще си нощува вкъщи.

Слава забеляза, че Федулкин не се съблече в коридора при общата закачалка. Значи се пази. А влезе с обемиста и тежка чанта, ако се съди как беше изкривена хилавата му фигура.

Федулкин се прибра в стаята си, старицата се върна в кухнята и развълнувано като ученичка попита:

— Е, как се държах? Естествено ли беше?

— Направо нямам думи, Евгения Германовна! Сега ще отида при него, а вие, моля ви, не пречете и не се вълнувайте дори да чуете шум или нещо необичайно. Става ли?

— Разбира се, Слава! Само ви моля — внимавайте с мебелите!

— Моля ви се! Не отивам да се бия.

Грязнов се запъти първо към тоалетната, за да приспи бдителността на Федулкин.

Но след като мина трополейки край вратата на стаята, нечуто се обърна и влезе, без да чука.

Федулкин стоеше до прозореца. При звука от отварянето на вратата изплашено и рязко се обърна.

Грязнов засече с бърз поглед разположението на вещите — якето и чантата бяха на леглото, върху одеялото. Леглото беше по-близо до вратата, отколкото до прозореца. Слава го деляха две крачки от леглото, Федулкин трябваше да направи пет.

Без да губи напразно време, Грязнов седна на леглото — между якето и чантата.

Федулкин направи несъзнателно движение назад към леглото, после, когато разбра, че е закъснял, спря насред стаята и неприязнено попита:

— Вие защо влизате така, без да почукате?

— Я стига! — широко се усмихна Слава. — Да не си мадама, че да се криеш от мен! Ти за какъв учиш, за фотограф ли?

Федулкин сви рамене, сякаш му беше студено.

— Защо решихте така?

— Ами на чантата нали е написано „Кодак“. Не е ли фотоапарат?

— Може да уча за журналист! — леко заядливо заяви Федулкин.

— Ето ти тогава задача — разкажи им играта на тия, дето… мамицата им, не пускат достатъчно топло в парното! Заради тях леля ще се спомине скоропостижно… Макар че тя нейното си го е изкарала вече, между нас казано.

Федулкин премълча, като показваше с целия си вид, че неканеният гостенин му е писнал.

А Слава реши, че вече не е нужен спектакълът „Леля и племенник“ и може да започне друг.

С леко усилие на лицевите мускули той захвърли маската на подпийнал простак и се взря във Федулкин с трезв и бодящ поглед.

— Защо не си тръгвате, Слава? Аз имам да уча…

Грязнов огледа стаята и забеляза петна на тапетите покрай прозореца. Когато се досети за произхода им, почувства към Федулкин леко гнуслива жалост. Той попита със заплашителна усмивка:

— С какво се занимаваме, а?

Другият долови скрития подигравателен тон на въпроса и сякаш се канеше да избухне, но се сдържа или пък не му достигна смелост да се озъби. Само въздъхна и разпери ръце:

— Май че ще е по-добре аз да си изляза…

И пристъпи към леглото.

— Не мърдай!

Краткият властен вик вцепени Федулкин.

— Все пак те намерих, фотографче — тихо и заплашително започна Грязнов. — Имаш добър апарат, нали?

— Какво искате?

— Искам да те обеся тук и да те снимам за спомен, докато риташ!

Федулкин гледаше неподвижно страшния Грязнов, а тялото му започваше бавно да се тресе.

— К-кой сте вие?

— Аз съм Боцмана. Чувал ли си?

Федулкин отрицателно поклати глава.

— Късмет имаш, че не си ми паднал по-рано! Сега не измъчвам, душата ми се умори…

— Какво съм ви направил? — проломоти Федулкин.

— За кого работиш, гадино?! — кресна Слава, вярно, вече без всякакво вдъхновение.

Такъв откровен страх, след който щеше да последва пълно самопризнание във всички грехове, разбира се, щеше да ускори делото. И все пак на Слава му беше неприятно, сякаш от лошотия плашеше някое дете до сълзи. Все пак той преодоля това неприятно чувство, когато се сети, че заради този дългокос хлапак умря човек.

— За никого не работя, честна дума!

— За чий тогава си снимал моята горила Гога с една женска?

— Кога?

— Не ми пробутвай еврейски номера — да ми отговаряш на въпроса с въпрос! Брантиите от „Еделвайс“ снимал ли си?

— Д-да…

— Защо? Кой ти поръча?

— Никой… Исках да припечеля нещо…

— От кого? От курвите?

— Там идваха и други… жени на шефове, лесбийки…

— Искаше да им издоиш зелено от циците, а?

— Какво?… Аа, да…

Вече малко по-ласкаво, Слава попита:

— И какво, издои ли ги?

Съзирайки с надежда усмивката му, Федулкин отвърна:

— Не още.

— Няма и да успееш, ако не получа лентата с Гога!

— Че за какво ми е тя?! — плесна с ръце зачервеният от вълнения Сергей.

И ако преди с посивялото си лице приличаше на плъх, сега — на розова, суетяща се маймуна.

Слава каза:

— Готов си като пионерче, а? Добре, имаш шанс да оцелееш. Само че докато не си получа моето, момчетата ми ще ти дишат във врата с ножче между зъбите. Стопляш ли?

— Да, разбира се.

— Да вървим тогава, да ми я покажеш!

Федулкин плахо се приближи до леглото.

— Няма нужда да ходим никъде, всички ленти са тук.

— Да не ме пързаляш?

— Моля ви се? Такъв компромат само при себе си да пазя. Чакайте да ви покажа…

— Свий си лапите! — кресна Грязнов. — Сам ще ги взема, казвай къде са!

— Отворете чантата. Вътре има джобче с цип. Намерихте ли го?

Слава се оправяше и без съветите на Федулкин, но като влезе в ролята, послушно изпълни указанията на фотографа и извади от джобчето целофаново пакетче с най-малко десет проявени филма. Имаше и три касети с непроявена лента.

— Нека да ви помогна да го намерите — пак се набута услужливият Федулкин.

— Къш! — добродушно го прогони Слава. — Ще се намери кой да провери. Всичко ли е тук?

— Всичко.

— Накратко, синко, апарата ти оставям, работи си. Като проверя лентите, ще ти ги върна тук. Ако искаш, ме чакай, ако не — ще ги предам на бабата.

По лицето на Федулкин личаха мъчителните съмнения, които терзаеха душата му, но той се страхуваше и това решаваше всичко.

— Само да не ги загубите — примоли се той. — Там има и лични снимки, за спомен…

— Не се бой! Не ми трябва чужд боклук!

Слава скри касетите и филмчетата в джоба си, стана от леглото и надзърна през прозореца. В сградата насреща прозорците на четиринайсети апартамент бяха тъмни.

Грязнов се сбогува с хазайката и излезе. Трябваше да отиде в лабораторията, а после — на „Петровка“. Там след известно време милиционерите щяха да доведат полуоглупелия в резултат на неприятните изненади Сергей Федулкин.