Фридрих Незнански
Момиче за шпионина (48)

4.

Работя с хора още от 1982 година. Може и да греша понякога, но сега не ми беше трудно да определя по стъпките, че жената, която се приближава отвътре към входната врата, цялата трепери от нервно напрежение, ярост или страх.

— Кой е? — рязко попита тя, притихнала до вратата.

— Тук ли живее Валентина Николаевна Ковалевска?

— Защо?

— Отворете, моля. Безпокоят ви от прокуратурата.

— Какво искате?

— Трябва да ви задам няколко въпроса.

— А ако не искам?

— Какво не искате? — почти се смутих аз.

— Ако не искам да ви пусна? — стори ми се някак игриво попита тя.

— Ако не искате да ме пуснете, след пет минути шлосерът ще разбие вратата ви, но за отмъщение аз ще ви извикам с призовка утре в десет часа…

Тя нахално ме разглеждаше през шпионката и изглежда пресмяташе податлив ли съм на флирт. Разбира се, че съм!

Бравата щракна и вратата се отвори.

— Влезте.

Да, беше успяла да си надене изражение на самата невинност. Но най-хубавите години вече са отлетели, скъпа. Ние сме почти връстници.

— Добър вечер — поздравих, запазвайки дежурното си изражение. — Вие ли сте Валентина Николаевна Ковалевска?

— Да допуснем…

Разбирам, че не ми остава нищо друго, освен честно да й разкажа за целта на визитата си, иначе тя ще ми прави мили очи и други телесни съблазни, докато остане без дъх.

— Мила госпожо! — казвам с ослепителна усмивка. — Аз, следователят Турецки, съм натоварен да изясня обстоятелствата около смъртта на полковник Василий Дмитриевич Скворцов. И не е моя вината, че някои въпроси мога да уточня само с ваша помощ. Затова хайде да решим кой вариант за даване на показания ви устройва повече: у вас, на дивана и засега неофициално, или при мен в кабинета със запис на магнетофон?

Цялото й кокетство се стече като грим под горещ душ. Ковалевска се превърна в примирена жена на средна възраст със строг морал, която с жест ми посочи пътя към хола и каза тихо, но с достойнство:

— Щом е така, тогава моля тук.

Влизам в хола, обзаведен доста богато за скромна, разведена шивачка.

Тя ме настанява в дълбоко и неудобно за водене на разпит кресло. Облегалката му предателски пада назад, седалката е ниска и коленете ми стърчат почти над раменете. В такава поза даже и да флиртуваш не е много удобно, да не говорим за обработване на жена, която най-вероятно няма да иска да си признава греховете.

— Извинете, Валентина Николаевна…

Ставам и се премествам на дивана.

Тук е далеч по-удобно, мога да подпра ръце на черната матова масичка, да се надвеся над свитата в креслото Валентина и да попитам със зловещ шепот: „Е, какво, гражданко Ковалевска, ще си признаваме ли сега?!“

Не й остава нищо друго, освен да се настани в креслото, където миг преди това се кандилках аз. На Ковалевска също не й се иска да потъне в разпускащата му мекота, но какво да се прави — формата на нашия разговор не предполага да седим един до друг.

— Какво говорехте? — попита тя. — Май казахте, че Василий Дмитриевич е умрял?

— Да, Валентина Николаевна. Не знаехте ли?

— Господи! Че откъде?!

Виждам, че тя се вълнува, макар с всички сили да се опитва да го прикрие. Жената се лута в догадки какво ми е известно, откъде знам за нея. Възможно е да вини за това покойния Вася. Във всеки случай на първо време сълзи и главното — думи на разкаяние — не се предвиждат. Какво пък, има време и за това.

— Валентина Николаевна, разкажете за познанството си със Скворцов.

— Има ли смисъл вече? — с мелодраматична нотка в продрезгавелия глас попита тя.

— Има. И е желателно да сте по-подробна…

Докато тя си събира мислите, аз оглеждам разсеяно помещението. Да си призная, интересуваше ме в коя стая е правила любов Валентина с полковника, как и откъде биха могли да се снимат тези забележителни сцени. Едно е ясно — не е ставало в хола. Диванчето, на което седя, не става за тези пози, които е увековечил нелишеният от остроумие изнудвач. Апартаментът на Ковалевска е двустаен, така че най-вероятно всичко е ставало в спалнята. Което е и съвсем естествено.

В това време Валентина реши, че вече трябва да говори:

— Как трябва да се обръщам към вас? Гражданино следовател? Или господин…

— Засега може и Александър Борисович.

— Много ми е приятно. Та значи, Александър Борисович, офицерите са кокетни като госпожици… Не сте ли забелязвали?

— Като че ли не — удивявам се аз.

— Жалко. То е защото сте цивилен човек. Господа офицерите, които още не са се пропили, не са се запуснали и не са загубили перспективата, внимават много за външния си вид. Доста от тях предпочитат да не получават униформите си от склада и после да ги прогонват по фигурата си. Това е плебейство! Повечето си поръчват кителите и шинелите при нас в ателието. Там, в работата, така да се каже, се запознахме и ние с Василий Дмитриевич… Кажете ми — изведнъж извиси глас тя, — той как загина? При изпълнение на служебния си дълг?

Не шивачка, ами направо артистка!

— Василий Дмитриевич почина от инфаркт — сухо й съобщих аз. — Умрял е недалеч оттук, в двора като скитник. Впрочем, като се има предвид спецификата на неговата работа, може да се предположи всичко, даже и това, че е загинал при изпълнение на задача. Вие нали знаете с какво се е занимавал?

— Не — поклати глава Валентина. — Странно, такъв здрав мъж и изведнъж — инфаркт…

— Отдавна ли се познавахте?

— Не много. Малко повече от половин година. А като се вземе предвид колко рядко се виждахме…

— Какво ви свързваше, Валентина Николаевна? — зададох неудобния въпрос колкото се може по-любезно.

— Чисто приятелски отношения — бързо каза тя. — Ние сме духовно близки хора.

— Шивачка и полковник от разузнаването? — не удържах иронията си.

— Защо не? — засегнато възрази тя. — Да не мислите, че като съм шивачка, съм и пълна глупачка?

— Не, разбира се, въобще не се съмнявам, че сте били близки. Нещо повече: имам неоспорими доказателства, че сте били в интимна връзка със Скворцов.

Лицето й пламна. Не знам наистина какви емоции предизвикаха този прилив на кръв — срам или досада и озлобление.

— Повярвайте ми, Валентина Николаевна, аз не съм частен детектив, нает от законната съпруга на Скворцов. Представител съм на Прокуратурата на Русия и не се занимавам с прелюбодейци. И ако в хода на нашия разговор науча някои интимни подробности, няма да пиша за тях в стенвестника на вашето славно ателие. Любовникът ви е работел в разузнаването и тъй като е умрял извън семейния кръг и без служебно завещание, прокуратурата и Генералният щаб се интересуват какво е правил полковник Скворцов в онези промеждутъци, когато е излизал от службата, но не се е прибирал вкъщи. Защо ви трябваше да завъртате главата на разузнавач, Валентина Николаевна? С тиловите офицери е далеч по-спокойно…

Ковалевска този път беше самата сериозност и, кой знае, може изобщо да не се преструваше.

— Извинете, Александър Борисович, но и вие искате почти невъзможното.

— Не разбрах.

— Да не мислите, че е лесно да кажеш на човек, когото виждаш за първи път в живота си: да, аз му бях любовница. А колкото до офицерите от тиловите служби, не съм ви лъгала. Те са предимно семпли момчета и интересите и нуждите им са съответстващи. А аз, каквото и да си мислите за мен, обичам интелигентни мъже… Не съм вече на седемнадесет години, когато вървиш, а подир теб се облизва всичко, що носи панталони. И ако солиден, семеен мъж ми е обърнал внимание, значи нещо не му е достигало вкъщи. Не е ли така?

— Съгласен съм. И ви изслушах търпеливо, макар и да не се каня да ви подлагам на обществено порицание. Интересува ме с кого се е срещал у вас, какви разговори е водил, от какво е умрял? Нали той умря у вас?

— Откъде знаете?

— Има основателни причини да предполагаме, основани на резултатите от изследването на тялото. И вероятно, ако вземем проби от вашите подове и килими и ги съпоставим с частиците, намерени в дрехите на убития, предположенията ще станат доказателства. Това ли искате?

— Не!

— А вдовицата иска.

— Вие… ще ме издадете ли?

— Не ми се иска, а сигурно не е нужно и на покойния.

— Да… да, правилно!

— Но аз трябва да получа от вас сведенията, които са ми необходими, Валентина Николаевна, иначе ще позволя на вдовицата да ви намери и да ви съди за неоказване на помощ. Между впрочем тя ви познава по лице…

— Откъде?

— От снимките — подхвърлям аз.

Както и предполагах, тя разбра и не задаваше повече въпроси. Помоли да запуши, при положение че си беше вкъщи, и започна да говори:

— Да, снимките… Заради тях стана всичко. Той дойде вечерта напрегнат, почти зъл…

— Коя вечер? На коя дата? — уточняващо попитах аз, макар че времето на смъртта на Скворцов беше известно. И все пак, знаеш ли… Ами ако е нощувал у Ковалевска?

— Вечерта на осемнайсети ноември. Него в това отношение, е — в леглото, го биваше. А вкъщи навярно не си го получаваше… Често пъти, когато се срещахме, първо отивахме в спалнята, а едва после започваше напълно светската вечер. И оная вечер също, само че той не беше весело-възбуден, както обикновено, а… някак бодлив, настръхнал. Каза ми, хайде, Валюша, страхувам се, че после няма да ни е до това. И ме помоли още: ти, казва, пренощувай при брата, защото днес ми се иска да приключа един въпрос, после ще решим нещо за по-нататъшния ни живот…

— Простете — прекъсвам монолога й. — За чий брат става дума?

— За моя. Имам роден брат, Миша, живее в Кузминки.

— Разбрах, благодаря. Продължете, моля ви.

— Та значи той каза да отида да преспя при брат ми. Попитах го: да не си намислил нещо лошо? Той се разсмя някак невесело: не, казва, малко ме подставиха приятелите. Днес ще се срещна с тях, ще се разберем културно и край. Ти ме познаваш, моите партньори не размахват юмруци и не носят рязани пушки.

— Тоест той ви помоли да нощувате другаде и да му оставите апартамента си за среща с някого?

— Да.

— И вие до такава степен се доверявахте на Скворцов, че щяхте да си тръгнете?

— Тръгнах си. Той и по-рано ме беше молил за това.

— Кога?

— През септември като че ли беше. Или в края на август, в началото на есента най-общо. Тогава малко се вълнувах, нали знаете какво може да му мине на човек през главата… Но като се върнах на сутринта, вкъщи всичко беше наред. Разбрах, че не е от категорията на дребните мошеници.

— Той имаше ли ключ от апартамента ви?

— Да, Василий си извади дубликат. После… когато се случи това, аз си го прибрах.

— Добре, да се върнем към вечерта на осемнадесети ноември. Той е дошъл при вас и е казал, че има среща. В колко часа, не спомена ли?

— Не, но помоли Миша да дойде към девет и половина.

— Те познаваха ли се?

— Да, на моя рожден ден пийнаха заедно… Изобщо, даде си инструкциите и я подкарахме… После аз отидох в кухнята, а той остана в спалнята, преглеждаше пощата… Да, когато започнахме да се срещаме сериозно, той помоли някои свои приятели, познати или каквито там са били — помоли някои да му пишат на моя адрес. Навярно не се доверяваше на жена си…

Или на колегите по служба, мимоходом помислих аз.

— Не получаваше много поща. Около две-три писма на месец. А този ден за него беше дошъл цял пакет. Аз го сложих заедно с вестниците на нощното шкафче… Когато започна пристъпът му, не съобразих веднага какво става. Той шуми с вестниците, при мен в кухнята тенджерите кипят. Докато не го попитах нещо, не разбрах. Питам го, не отговаря. Влизам в спалнята, а той… само снимките разпилени по леглото… Вие знаете за тях, правилно ли съм разбрала?

— Какво ги направихте?

— Изгорих ги.

— Имаше ли някакво писмо с тях?

— Да. Напечатано на машина. Ако искаш да получиш негативите, плати двеста долара, иначе ще ги изпратя на жена ти!

— Как мислите, откъде фотографът е познавал Скворцов?

— Той може и да не го е познавал, на плика беше моят адрес, а в графата „получател“ беше написано — „за полковника“. Аз съвсем се паникьосах, не знаех какво да правя. Добре, че дойде Мишка. Отначало ме наруга жестоко… После ми помогна да облечем Василий и го изнесохме в съседния двор. Като си помислиш, може би така е било най-правилно. Той вече не дишаше. Е, какво ако бях вдигнала тревога и бях извикала „Бърза помощ“… Не само за мен неприятно, но и за жена му какъв позор! Щяха да се скъсат от клюкарене — върху любовницата си значи е умрял… Изнесохме го с Мишка. И после заминах с брат си. Три дни седях при него, не се показвах вкъщи.

Ковалевска замълча.

— А когато се върнахте у дома, нищо ли не забелязахте? Може да е идвал някой?

— Не, никой не е идвал. Веднага щях да забележа.

— Последния път той с чанта ли дойде при вас?

— Да, винаги идваше от службата с чанта.

— А каза ли ви тогава, че носи някакви ценни документи?

— Не. Когато отивах към кухнята, викна след мен, че е донесъл някакво хубаво вино, само че не стигнахме до него…

— Казвал ли е някакви имена?

— Не. Какви имена?

— Ами примерно на тези, които са го подставили.

— Не.

— Срещал ли се е с някого във вашия апартамент?

— Случвало се е. Един път точно преди командировката му…

— Той ви е разказвал за командировките си? — стреснах се аз, наивникът.

— Не, какво говорите. Просто казваше: заминавам за еди-колко си дни.

— Та кога беше това?

— Върна се навярно на шестнадесети…

— Ноември?

— Да.

— Защо навярно?

— Защото ми позвъни на шестнадесети.

— В чужбина ли е бил?

— Не… той не каза, но най-вероятно не. Донесе грозде. Кой носи от чужбина грозде?

— Логично. Значи се върна на шестнайсети, а замина кога?

— Някъде след седмица.

— И с кого се срещна у вас?

— Дойде един млад мъж. Висок, симпатичен, стегнат, може би също военен, но не в униформа.

— А как беше облечен?

— Мека шапка и дълъг шлифер, вносни.

— Нищо повече ли не можете да кажете за него?

— Не. Василий не ни запозна, само ми каза: ще си пошушнем пет минутки в кухнята, моля те не ни пречи. И аз не им пречих.

— Как ви се стори — какви бяха отношенията им? Началник и подчинен, съперници или приятели?

— По-скоро приятели. Тупаха се по раменете, когато се срещнаха.

— Ясно. Спомняте ли си, когато се случи това, той дали успя да каже нещо?

— И да се е опитвал, не чух. Тогава аз говорех… Впрочем той искаше да напише нещо. Нямаше друго под ръка, освен моето червило. Сграбчи го и направо на онзи злополучен плик написа много разкривено…

— Какво написа?! — пришпорих я аз неволно.

— Нещо странно, безсмислено. Първо, струва ми се, думата „ангел“.

— Ангел?

— Да, точно така. Той се стараеше да пише разбрано, но буквите все пак се разкривяваха…

— Така, и какво още?

— Не успя да завърши втората дума. Различих само буквата Ф, по-нататък ръката му се плъзна, драсна черта през целия плик и това беше…

— При вас не останаха ли някакви негови вещи или книжа?

— Не, той въобще не разглеждаше и не показваше тук документи. Вещи също не оставяше, освен самобръсначка с резервни ножчета. Казваше, че няма защо да се разпилява на две къщи. Ако нещо реши, веднага ще си донесе вещите…

— А трябваше ли да се реши, простете за нетактичността?

Тя въздъхна:

— Сега вече няма значение.

Стана ми жал за нея, но не можех да не задам още един въпрос:

— Познавате ли човек с фамилията Кук?

Ковалевска помисли и поклати глава:

— Не, освен онзи, дето го изяли аборигените^[1], не познавам друг.