Фридрих Незнански
Момиче за шпионина (67)

1.

— Къде бяха всички те преди две-три години?! Може и да е бил прав Елцин, като казваше, че са си взели толкова суверенитет, колкото са можели да отнесат, а? Но сега тези думи звучат като откъснат от живота афоризъм…

Костя Меркулов се разхождаше из просторния си кабинет, което преди не съм забелязвал да прави, жестикулираше активно, което също не му беше присъщо, и най-необичайното — ораторстваше. Наистина, тълпата митингуващи представлявах само аз.

— Разбира се, от гледна точка на мръсната политика това може да се разбере. Едни подхранваха Дудаев с политическа подкрепа, за да отслабят центъра. Други, в центъра, позволиха на язвата да узрее, за да се убедят нагледно всички субекти на федерацията какво се получава, когато суверенитетът не ти е по възможностите. После се присламчиха всякакви други, хукнаха натам както някога крепостните в Запорожката Сеч! Ако сега в Чечня започне война, не знам кога ще успеят да изсърбат цялата каша. Винаги съм се страхувал, че този пост няма да ми позволи да избягвам политиката и ето че това време дойде. Вече ни препоръчаха какви обвинения да отправяме срещу висшите офицери, които не искат да участват в усмиряването на чеченците.

— Константин Дмитриевич — казах необикновено учтиво, — защо не си вземеш отпуска?

— Чинът ми не позволява вече да си седя на вилата в такова горещо време. Няма да ме разберат. Дори теб няма да пуснат!

— А защо си толкова разгорещен, а, Костя? Или си се изявявал пред генералния с тия същите тезиси?

— Присмиваш ми се — подхвана Меркулов с укор.

— Не ти се присмивам.

— Може и да не искаш, но иронията ти се изплъзва въпреки волята.

Той помълча минута, после произнесе вече с друг, глух и уморен глас:

— Преди час вкъщи имаше огромен скандал, чак стъклата дрънчаха!

— Да не би на Льоля най-накрая да й е писнало от твоя трудов ентусиазъм?

— Не, жена ми няма нищо общо. Аз се накарах на всички…

— Ти?! Костя, ти не си способен да креснеш на никого, даже на висшестоящото началство.

— Научих се — тъжно се усмихна Меркулов. — И то доста бързо.

У мен естествено възникнаха въпроси по този повод, но ги премълчах. Знаех, че ако иска, Костя сам ще ми разкаже.

— Нали знаеш, Саша, че Лидочка има годеник…

— Не знаех, но се досещах, дъщеря ти е красавица.

— Стига де, годеници имат не само красавиците. Та значи има си тя годеник, Валера — лейтенант, служи в Кантемировската дивизия.

— Солидно — казвам.

— Отличник — с известна гордост произнесе потенциалният тъст. — Завърши училище с червена диплома. И ето, разбираш ли, взе да се стяга за отпуск точно през зимата. Аз въобще не им се меся в работите — и не искам, и време нямам. Но си мисля все пак: защо? При това за своя сметка. Отиде си той в отпуск, уж при родителите си… Днес се връщам за обяд, моите две моми разревани, но мълчат. Аз ги виждам, но също мълча, обаче после не издържах и питам дъщерята: да не си забременяла? Тя се смее през сълзи — де да беше така! Тогава какво има? А те ми викат — не чу ли новините? Защо, питам? И без това ме мъчи безсъницата. Тогава те ми разказват, че опозиционните на Дудаевия режим войски се опитали да превземат Грозни и претърпели поражение. Усетих нещо недобро и питам — и какво толкова? Валера, реват и двете, е там. И за какъв дявол е там? И те ми разказаха. В началото на ноември дошъл при него и приятелят му, старши лейтенант, някакъв тип от Федералната служба за контраразузнаване и им предложил договор: отиват да се бият на страната на чеченската опозиция и получават за това по няколко десетки милиона рубли. У нас, знаеш, е тесничко, но може да се живее. Но младите поискали да си имат свое жилище. Нормално желание, разбира се. Само че на офицера родината, мамка й, плаща колкото да не умре от глад. И тогава решил нашият Валерий да отиде да спечели поне за първата вноска. Напечели се!

— И какво? Няма ли никакви вести?

— Откъде? Дори не знаем жив ли е.

— Мисля, че всичко ще се оправи, Костя — опитах се неумело да утеша приятеля си.

— Дано — кимна той. — Знаеш ли, Саша, всичко това напомня Афганистан. Опозицията по същия начин не може нищо да направи със свои сили. Първо имаше период на нашите, да ги наречем, военни съветници. Тогава не помогна. Сега, докато мигнеш, и ще вкарат армията. И пак ще започне същото. Историята никого и на нищо не може да научи! Смешно…

— Кое?

— Смятах принципно да не се пъхам в тая бъркотия, а сега обмислям под какъв предлог да отлетя за Чечня!

— Танкиста ли искаш да намериш?

— Да. И да му отпоря ушите!

Костя заобиколи бюрото си и седна с отпуснати рамене. После ми кимна като покана да седна и попита:

— А при вас как върви?

Разказах му накратко за нашите незавидни успехи, оплаках му се от невероятната сложност на делото, като се надявах да го отвлека по този начин от гнетящите го мисли.

— Не е толкова зле, Саша — каза ми накрая Меркулов. — Само не бързай да даваш американеца на ФСК!

— Няма.

— Точно така.

— Да можех да разгадая дискетката, да разбера какво има в нея! Тогава навярно много неща ще си дойдат по местата.

— Виж засега ето това!

Меркулов извади от една папка два листа, скрепени с телбод, и ми ги подаде.

— Какво е то?

— Безмилостните момчета от регионалното управление за борба с организираната престъпност го донесоха на генералния. Той, разбира се, веднага го пъхна в бюрото си, но аз все пак успях да снема копие. Документчето е взривоопасно, затова не се обиждай, но ти го давам за четене само тук…