Фридрих Незнански
Момиче за шпионина (57)

2.

С бирата работата тръгна по-весело. Слава изследва доволно бързо и методично при това съдържанието на всичките шест чекмеджета в бюрото. Нямаше нищо интересно — писма, стари сметки и квитанции, избелял от времето ръкопис, ако се съди по съдържанието — мемоарите на Скворцов-старши.

Не даде резултат и преравянето на библиотечните секции. Нито между книгите, нито в кориците или обложките се намериха злато и брилянти, навити на тръбичка долари или записани на цигарена хартия секретни сведения. А и книгите бяха все същите военни спомени, издадени по времето, когато се смяташе, че коренният прелом във Великата отечествена война е станал на Малката земя, точно в тези минути, когато я е посетил комисарят Брежнев.

Може би на Слава Грязнов щеше да му се наложи да прерови цялата къща и да заседне там за цяло денонощие, ако не бяха вниманието и опитът — плод, както е писал класикът, на трудни грешки. Слава разочаровано се дръпна от двете старомодни, долепени една до друга библиотечни секции, и надникна към най-горните им рафтове — току-виж там останало някое листче? Листче нямаше, но… Но равномерният слой прах върху едната от секциите беше малко размазан на едно място точно до стената. Сякаш някой за секунда се е подпрял с длан на фурнированата плоскост.

Защо му трябва на човек да се катери на табуретката и да се подпира с една ръка на секцията? За да направи с втората какво? Може би да вземе нещо от стената? Да видим. Грязнов огледа внимателно стената над секцията със следата. Нищо, изначалната белота на варосана стена. Нямаше следи нито от гвоздей, нито от дупчица. Това по повод на предположението, че стопанинът може да е свалил от стената портрета на скъп нему човек. Но не — нямаше съответните следи, а и мястото не беше най-подходящото за портрети. В такъв случай се набиваха на очи два варианта — или нещо е извадено иззад секцията, или е скрито.

Слава опита да надзърне в тесния процеп между шкафа и стената отзад — не видя нищо. Тогава приклекна, хвана основата и като се понапъна, лекичко измести тежката секция с книги встрани. На задната й стена от обикновен шперплат беше залепен с четири парчета скоч плосък пакет, завит в целофан.

— Надявам се, че това не е брачно свидетелство — каза си тихичко Грязнов и откъсна пакета от шперплата.

Целофанът беше шумолящ и прозрачен — под него можеше да се види, че пакетът не е нищо друго, освен компютърна дискета в хартиено пликче.

— В крак с времето — одобрително измърмори Грязнов, скри дискетата в джоба си и се накани да се сбогува с къщичката на Скворцови.

Празната кутийка от бирата трябва да се хвърли в кофата за боклук, както постъпват интелигентните хора. Това пътем. Слава взе кутийката, смачка податливата ламаринка в шепата си, излезе през кухнята в коридорчето и спря потресен от гледката в малкото прозорче, изрязано на вратата специално за да се вижда кой е дошъл.

Дошъл беше този, когото не чакаха. До портичката на улицата бе спряла милиционерска уазка, а от нея без бързане излизаха трима яки сержанти от патрулно-постовата служба. За какъв дявол бяха тук? И в този момент Грязнов си спомни това, на което не беше обърнал особено внимание. Когато измъкваше плоския ключ на стълбите и мимоходом хвърли един поглед към съседната къщичка, като че ли тюленото перде на един от прозорците помръдна. Бдителен дявол! Какво да прави сега? Ако имаше документи — никакъв проблем. Или да кажем, ако Грязнов нямаше нищо в себе си, биха го арестували, за половин час щяха да установят самоличността му, може би и рапорт биха написали в службата му, как се мотаят тук гордите детективи от криминалната, а на патрула не се обаждат… Но сега Грязнов носеше в якето си малко крехко черно квадратче, съдържащо кой знае колко байта информация. А това значи, че в края на краищата всичко ще се изясни може би, ще го пуснат, но дискетата в това време може да изчезне, да се изгуби, да бъде унищожена. Всичко може да се случи!

„И така, Грязнов, вашите действия? — мислено се попита Слава. — Първо трябва да скрия на друго място дискетата и да опитам да се измъкна… А вече след това ще се върна в униформа, добре снабден с пълномощия и окичен с оръжие, тогава ще ги строя в две редици тия юнаци!“

Милиционерите вървяха по пътечката към къщата. Отзад ситнеше старецът. Нищо и никакво деденце. Но главното — бдително! Само дето случаят не е точно такъв, че да го похвалиш за това.

Без да отключва вратата, Грязнов тихичко мина от коридорчето в кухнята и пробва стълбата за тавана. За повече устойчивост тя беше закована за пода с гвоздеи и с ламаринени ленти към стената. До печката се търкаляше средна по размер брадвичка. С нейна помощ Слава без особен шум измъкна гвоздеите, хвърли ги в печката и се изкатери по стълбичката. Капандурата беше дървена, боядисана в същия цвят като тавана и главното — незаключена с катинар. Грязнов я надигна, покачи се горе и издърпа след себе си стълбата.

Милиционерите през това време вече опитваха вратата, за да се убедят, че е заключена. Тогава единият остана да чука по нея и периодически да вика:

— Отворете! Милиция…

Другите двама обкръжиха къщата от двете страни, в случай че разбойникът реши да скочи през прозореца. Само че къде ще скачаш, щом прозорците са затворени с капаци?! Милиционерите не бяха съвсем загубени. Съобразиха, че щом едната стена на къщата е без прозорци, то личният състав е напълно достатъчен, за да държат двама под контрол изходите, а двама да проникнат вътре.

Те разговаряха на висок глас, вероятно за да не им е така страшно, затова Грязнов можеше да чуе почти всяка дума.

Когато никой не отговори на чукането и виковете, милиционерите взеха да умуват струва ли си да избият вратата. Ами ако там вече няма никой?

— Сигурен ли сте, гражданино, че той е вътре? — попита басово съседа старшият на патрула.

— Видях го, тъй както вас виждам сега! — с възмутен тенор възкликна бдителният пенсионер. — Не знам защо е влязъл, там няма нищо ценно и никога не е имало. Ветеранът си живееше скромно. Обаче синът му знаете ли къде служи? Във военното разузнаване!

Милиционерите взеха да тропат отпред по-нерешително.

„Хайде, давай, дядка! — мислено похвали стареца Грязнов. — Току-виж си ги уплашил!“

Уви, старецът искаше обратното.

— Е, добре — каза милиционерът. — Сега ще разбием бравата, но на ваша отговорност.

— Никога не съм бягал от отговорност — обидено каза старецът.

„Така, и какво ще правим сега? — отново се запита Слава, когато разбра, че перспективата да изчака тихичко няма никакъв шанс. — Трябва някъде да скрия дискетата. За малко, до довечера, е хайде да е до през нощта.“

Той се огледа. Таванът беше чист. В единия ъгъл лежаха няколко старателно пакетирани купчини стари списания и книги. Може би в някоя от тях? Защо не? Ако го хванат с празни ръце, просто ще си помислят, че не е успял нищо да задигне.

Долу сержантите сръчно разбиха бравата и вече тропаха с ботуши в коридорчето, после в кухнята. Грязнов известно време ги наблюдава през една цепнатина между дъските на капандурата. Както и предполагаше, тези момчета още не бяха залавяли крупни бандити. Нито един не погледна нагоре за всеки случай: ами ако бандитът виси на лампата с пистолет в ръка? Не, вървяха си като на парад, викайки:

— Кой е тук? Веднага излизайте!

Внимателно, стараейки се да не разскърца дъските под краката си, Слава се промъкна към струпаната в ъгъла стара хартия, намери по-нова и по-суха купчинка, и пъхна дискетата между страниците на едно списание, така че да не се вижда отстрани. Сега можеше да помисли и за себе си. Предишният вход беше здраво закован от стопанина. Можеше да го разбие, но щеше да се чуе в цялото селце. От другата страна, както и се полагаше, имаше прозорче. Доста голямо. Пълзейки покрай стените, за да не го чуят долу, Слава се промъкна до самото прозорче.

Предвидливият стопанин беше компенсирал големината му с малка, но достатъчно сигурна решетка отвътре.

Слава Грязнов внимателно погледна през прозорчето и не повярва на очите си. Долу нямаше никой. Той затвори очи и мислено си представи разположението на стаите. Точно! Тук беше задната стена, а на метър от нея оградата, разделяща мястото на Скворцов от парцела на задния съсед. Е, да става каквото ще, реши Грязнов. Още повече че сега нямаше страшно дори да го заловят.

Решетката беше вкарана в рамка от железен винкел, а той пък закрепен с гвоздеи за стената. И гвоздеите бяха само четири. Направо късмет! Слава хвана горната пречка на решетката и я дръпна с всичка сила. Гвоздеите глухо изскърцаха, докато излизаха от изсъхналите дъски. Звукът беше неочаквано силен и Грязнов притихна за няколко секунди, ослушвайки се какво става долу. Там се чуваше неразбираем възбуден говор и тропане. Сигурно искат да се качат на тавана, реши Слава и дръпна още веднъж. Усети как грапавите ръбове на арматурното желязо обелват кожата от дланите му. Затова пък горната половина на решетката вече се клатеше във въздуха. Слава я огъна назад. Долните гвоздеи излязоха по-лесно. Сега черчевето със стъклата. Можеше лесно да ги разбие, но щеше да вдигне опасен шум. За щастие стъклата се крепяха към черчевето само с гвоздейчета, без маджун. С първото стъкло се наложи да си поиграе, но затова пък останалите три Слава, проврял ръка през дупката, просто натискаше навътре.

Шумът и тропотът се преместиха към кухнята. Значи все пак са намерили капандурата към тавана, сега мислят как да се качат. Слава почти безшумно изби черчевето с мощен тласък и подаде през дупката само главата си. Отдолу, както и преди нямаше никой. Той погледна напред към съседния парцел. Там беше тихо и пусто, перденцата на прозорците не помръдваха. Вероятно стопаните бяха на работа.

Под покрива имаше козирка. От нея, като от трамплин, можеше да опита да прескочи на съседния парцел. Само да не се подхлъзне и да не си наниже някое меко място на оградата. Тя, разбира се, беше не особено здрава, но все пак не му се искаше да падне отгоре й.

Слава се вмъкна в дупката, провирайки рамене по диагонала на таванското прозорче. Ако минат раменете ми, целият ще мина, помисли той. С известно усилие — якето на лявото му рамо се скъса — той все пак се измъкна наполовина. А останалото вече беше въпрос на техника.

На козирката беше доста хлъзгаво, затова Слава се хвана с едната ръка за касата на прозореца. После се залови за улука, избра си място между два голи и мокри храста на съседния парцел, оттласна се силно с ръце и крака и се хвърли натам като лястовица. Правилно беше разчел скока си. Попадна точно в целта и за всеки случай се претърколи през глава, после стана и побягна в лек тръс напред. И вече тичаше по успоредната улица, когато дочу откъм покрива на къщичката вика на милиционера:

— Оттук е избягал, гадината!