Фридрих Незнански
Момиче за шпионина (2)

2.

Момичето на задната седалка изтръскваше стъкълцата от косата си. Когато нейният спътник заби глава в рамото й, брюнетката с пищната коса изплашено възкликна:

— Юра! Убили са Джони!

— Какво?!

Юрий изтича до задната врата, отвори я, вмъкна се наполовина в купето и грозно изпсува, когато забеляза тъмните петна кръв върху белия като сняг мъхест плат на седалката. Той се овладя, опипа шията на чужденеца, подържа китката му, даже прилепи ухо към гърдите му. След тези манипулации зарадвано възкликна:

— Жив е още! Момичета, омитайте се бързо и си хванете такси! Който и да ви пита, не сте били с нас! Ясно ли е?

— Закарай ни поне до гарата, там по-лесно ще намерим превоз! — възрази момичето от задната седалка.

— Вън! — изрева неочаквано свирепо Юрий.

Момичетата излязоха от колата, мърморейки по адрес на Юрий „ласкави“ думички.

Куршумите бяха пробили не само задното, но и челното стъкло. Затова колата се продухваше от студен, хаплив вятър. Едва сега Юрий забеляза, че касетофонът продължава да работи, през малките тонколонки се лееше шлагерът на Маша Разпутина „Пуснете ме да ида в Хималаите“.

— Ама че хлътнах, дявол да го вземе! — измърмори Юрий. — Направо в Тибет да се скрия… Добре, ще се оправим!

Той включи на скорост и подкара бясно. Но не можа да издържи дълго така. Студеният вятър брулеше лицето му и изтръгваше от очите му обилни поточета сълзи.

Юрий порови из жабката, намери стари, забравени от лятото слънчеви очила, надяна ги и някак си се добра до болницата.

После, когато откараха на носилка лежащия в безсъзнание Джони в операционната, той уморено продиктува на дежурната сестра от регистратурата анкетните данни на пациента. Успя да съобщи, че раненият се казва Джон Керуд, 46-годишен, гражданин на Съединените американски щати…

В това време от операционната излезе дежурният хирург с поизпръскана от кръв престилка в салатен цвят и съобщи на зяпналия го с ням въпрос Юрий, че пациентът е починал.

По лицето на Юрий премина като сянка гримаса на досада. Лекарят, който успя да я забележи, реши, че е по негов адрес, и малко обидено добави:

— Вие какво искате с два куршума в тила? И един му е стигал.

— Да — някак разсеяно кимна Юрий, — разбирам. Прощавайте, може ли да използвам телефона?

— Моля ви се!

Стройният, добре сложен красавец се доближи до бюрото под погледа на младичката сестра, обърна им гръб, така че да не могат да забележат случайно цифрите, и набра номера.

— Ало? Дайте ми Едуард Генадиевич. Андриевски го търси. Да, спешно е… Юра се обажда! Всичко пропадна! Някакви бандити ни обстреляха на Минското шосе! Аз съм жив и здрав, нали ме чувате. А Джон го приспаха. Не, по пътя беше още жив, докарах го в болницата и тук свърши… Знам, че са длъжни да съобщават за всички… Ама той нали беше жив! Къде?… Защо?… Добре, идвам.

Мъжът на име Юрий и с фамилията Андриевски ядосано тресна слушалката и без да каже дума повече, бързо излезе.

— Къде отива? — подскочи сестрата. — Той трябва да чака милицията.

Хирургът поклати глава.

— Страхувам се, че грешите, Светочка. Той мисли съвсем иначе. Милиционерският протокол за него е пълна досада. Но за разлика от Владимир Улянов-Ленин тоя тип е калпав конспиратор. Ние вече знаем за него достатъчно, макар че всъщност за какво ли ни е…

Старинният стенен часовник в нишата удари девет вечерта.