Фридрих Незнански
Момиче за шпионина (19)

4.

Веднъж в апартамента на съседите на семейство Нимхович позвъниха двама души. Там живееха небогати, затова безгрижни хора и отвориха, без да поглеждат в шпионката. В апартамента влязоха Крушата и Константин Петров. Крушата веднага взе под охрана тригодишната дъщеря на стопаните, а Петров разбираемо обясни на младата жена, която си гледаше детето вкъщи, че момиченцето ще остане под тяхно наблюдение, а майката трябва да изпълни едно леко поръчение. Иначе няма повече да види жива дъщеря си.

Задачата беше такава: съседката Тамара трябваше да иде в болницата, където се криеше жената на Нимхович, да я извика на свиждане и да й разкаже, че някакви непознати са пребили почти до смърт мъжа й, ограбили са апартамента, сега там има милиция и никой не знае колко и какво е откраднато, защото самият Нимхович е в безсъзнание и не може да говори. Тамара изпълни точно всичко, което искаха бандитите. Изгубила ума и дума, жената на Нимхович изтърча от болницата, за да си иде по-бързо. Долу до входа, на задната седалка на едно „Жигули“ я чакаше Тамара. Тя каза, че на нейния приятел и без това му е по път да ги закара до дома. Нищо неподозиращата и страхуваща се от всичко старица Нимхович седна в колата.

Но колата съвсем не пое в посоката, където зад короните на липите се криеше сравнително новата кооперация. Маргарита Нимхович се развълнува и тогава мъжът зад волана я успокои, каза, че само ще закара Тамара на работа — и веднага вкъщи. На първия светофар шофьорът спря на червено, отби встрани от пътя и сякаш между другото удари Тамара с къса тежка палка по главата и я зашемети. След което удуши онемялата от ужас старица Нимхович. После извърши същата операция и с Тамара. И закара двата трупа по утъпканата пътека към градското сметище.

В това време старият Нимхович чакаше гости — Меншов и Петров, които трябваше да дойдат, така да се каже, на заключителните преговори. Старецът имаше акъл дотолкова, че да предупреди за посещението милицията. Няколко минути преди да дойдат благотворителите от „Геронт-сервиз“ в апартамента, дотърча някакъв младеж, нещо почовърка в тоалетната, след което казанчето започна да шипти, да хрипти и да плюе.

Когато дойдоха гостите, Нимхович, независимо че трепереше от страх и на душата му беше тежко, започна да играе ролята на гостоприемен домакин. Настани Меншов и Петров край инкрустираната масичка в хола. На нея вече имаше фруктиера с плодове и една по-малка с шоколадови сладкиши. След това се добавиха бутилки, чинийки с червена риба, шунка и холандски кашкавал.

Меншов, който си падаше чревоугодник, прошепна на Петров, докато домакинът беше в кухнята, че му разрешава да убие Петров с пистолет, защото трапезата е великолепна, а умъртвяването с връвчица носи неприятни изненади, които могат да му развалят апетита.

И ето, разговорът започна, полят с чашка коняк. Нимхович все се опитваше да разбере дали може да види документите, от които следва, че парите за апартамента в долари се превеждат или вече са преведени в израелска банка.

Меншов и Петров пийнаха, замезиха си добре, след което съобщиха на Нимхович, че жена му се намира в ръцете на служителите от „Геронт-сервиз“. И ако старецът се инати и не подпише документ за дарение, който веднага да заверят при нотариуса, двамата ще ги убият и ще ги изгорят в пещ за органични отпадъци, така че от тях да не остане нищо.

Щом чу това, Нимхович няколко минути стоя като препариран, после без да си усеща краката, отиде до кухнята, уж да нареже салам. Той вдигна слушалката на стенния телефон, но Петров, който, изглежда, въобще не се напиваше, му кресна:

— Остави слушалката, дърт посерко, че иначе ще те обеся на телефонния кабел!

От вълнение — все пак за пръв път присъстваше на убийство — Меншов запляска с ръце и гръмко зашепна:

— Само че, Бодил, в главата му стреляй, щото, ако е в тялото — има да се кандилка тук и ще изцапа килимите, докато пукне…

Но на Петров не му беше смешно. Той усети как се напряга цялото му тяло, угнетено от лоши предчувствия. Внимавай! — крещеше всяка негова клетка. Да беше сам, веднага би се измъкнал през вратата и върви го гони! Но Меншов не сваля очи от него, пък и добри пари му обеща. Но може би всичко беше просто заради страх, шубе от боса. Да признае това даже пред себе си му беше невероятно трудно. Но необходимо. Именно страхът държеше потящия се Петров в креслото. Това беше една от онези психологически загадки, с които е пълно между хората. Костя Петров, по прякор Бодила, снайперист убиец, се боеше от шефа си, защото оня не броеше за нищо човешкия живот и беше готов да премине заради целта си през планина от трупове. Но някой друг трябваше да ги накамари.

Докато Нимхович беше в кухнята, на вратата се позвъни.

— Кой е това? — попита стареца със задавен шепот Петров.

— Водопроводчикът сигурно — каза домакинът, докато триеше треперещите си ръце с пешкира. — Казанчето, нали го чувате… Звъних сутринта в сервиза, обещаха да пратят…

— Не отваряй! — заповяда Меншов.

— Няма да отнеме много време, за колко ще го ремонтират — опитваше се да убеди гостите си Нимхович.

— Нямат работа тук — заинати се Меншов. — И въобще ти трябва да мислиш за жена си, а не за кенефа.

— Разберете, ако сега си отидат, после не можеш ги докара — вразумяваше старецът директора на фирмата. — Поне да им кажа да дойдат по-късно… примерно утре…

— Добре — махна с ръка Меншов.

Нимхович прекалено бързо хукна към коридора и това усъмни Петров. Той нервно скочи от креслото и се приближи до прозореца. От втория етаж не се виждаше целият двор, само свободните от липите участъци. Като че ли нищо подозрително — нито скупчени коли, както става обикновено, когато нахълта тълпа ченгета, нито засада от мотаещи се, преоблечени в цивилни дрехи мъжаги от групата за залавяне…

Но Нимхович дудне в коридора не така както следва. Той не моли, не уговаря, направо се задавя с приглушен глас, бързайки да разкаже нещо…