Фридрих Незнански
Момиче за шпионина (56)

1.

Грязнов откри без особен труд селската къщичка, сгушена в дъното на неголяма градина. В тази едноетажна, но здрава постройка живеел до естествената си кончина ветеранът от армията Дмитрий Скворцов.

Без униформа, в не особено блестящ вид и без документи Грязнов не се чувстваше много комфортно, докато проникваше в чуждото, макар и празно жилище. Но друг начин нямаше: официален ордер за обиск не би дал и самият Меркулов. А така, ако се издънеше, Грязнов би могъл да се позове на параграф 168 от Наказателния кодекс, който предвижда възможността за обиск без разрешение от прокурор в нетърпящи отлагане случаи. Необходимостта от подобен спешен тараш в къщичката щеше да доказва Турецки, затова той помоли Слава да работи тихо, та никой да не разбере за издирванията на Московската криминална милиция на територия извън нейната юрисдикция.

Слава се огледа крадешком. Провинциалната уличка беше пуста и тиха. Грязнов отвори портичката и тръгна с господарски вид към невисоката, само с три стъпала входна площадка. Пътечката минаваше покрай мрежестата ограда, която разделяше двора от съседния парцел. Съседната къща също се криеше в дъното на двора. В нейната кухничка един старец разпалваше печката си. Огънят вече се разгаряше и не изискваше постоянното внимание на стопанина, затова дядото пиеше чай и зяпаше през прозореца. Пейзажът беше скучен, унил и еднообразен — парченце от съседния двор, затова старецът местеше поглед лениво и без да бърза. Този път обаче се оказа, че има какво да се гледа: на стълбичката на къщата, в която някога живееше съседът Дмитрий Петрович, се мотаеше неизвестен, млад още мъж — не точно скитник, по-скоро обеднял работник. Старецът съсед се чудеше какво може да му трябва на чуждия човек, а Грязнов през това време извади от джоба си ключе, пъхна го в ключалката, отвори вратата и влезе вътре.

Съседът добре познаваше покойния стопанин и се поздравяваше със сина му, който идваше тук примерно веднъж на месец. Този, който изчезна сега зад тапицираната с черна мушама врата, не беше нито синът на Скворцов, нито пък призракът на самия собственик. Може би е крадец? Ако е така, то нахалникът не знае, че тук има телефон.

Грязнов първо се огледа внимателно. Вероятно постъпваше както би направил опитен, грамотен крадец. Разходи се из цялата къща. Тя не беше голяма — три стаички, кухня-трапезария със скрита зад перденце руска печка, килер, мазе. Кухнята беше доста просторна, в нея имаше и стълбичка за тавана. По всичко личеше, че стопанинът е бил предпазлив и внимателен човек. Грязнов беше забелязал още от двора, че към тавана преди е имало и външен вход — както е прието, но сега беше закован с дъски. Вече никой крадец — любител на пране и домашни наденици — не можеше да се вмъкне там!

След като се огледа и запомни разположението на всички стаи и входове, Грязнов се върна в коридорчето и заключи вратата отвътре, за да не му пречи никой.

Чакаше го дълга и не особено весела работа, особено ако се отчете едно неудобство — не знаеше какво търси. Значи предстоеше почти пълноценен обиск, само че без свидетели и без разрешение. Добре поне, че Турецки малко го интересуваха пари и ценности даже в безумни количества. Впрочем не че не го интересуваха съвсем — той би искал да знае количеството и вида на ценностите, ако се намерят. На него му дай документи, ленти и прочие шпионски бъзикни. Значи в такъв случай трябва да се започне от стаята, която може да се нарече кабинет, защото в нея, освен телевизор, кресла и хладилно барче има още бюро и библиотечни секции.

Обаче леко ядосан на Турецки заради тази задача, Слава Грязнов се приближи като начало не към секциите, а към хладилното барче. Облепено с фолио, имитиращо фурнир, то приличаше на стилизиран ширпотребски сандък. На ръцете си Грязнов беше надянал тънки кожени шофьорски ръкавици, така любими на рокерите и металистите, затова отвори вратичката на хладилника и с удоволствие видя вътре стек бира в кутийки и няколко бутилки водка. Водката не докосна, но извади от целофановия плен кутийка бира.

Отвори я, отпи и промърмори:

— Ама че дявол! Задигнах само една кутийка, а ми е приятно на душата. Може и на взломаджиите да им е така хубаво след тяхната работа. Което, разбира се, потвърждава житейския закон, че с каквото се захванеш… еее, с това и ще се напиеш!