Фридрих Незнански
Момиче за шпионина (8)

6.

Най-после дойде Семьон Семьонович Мойсеев, бивш експерт криминолог при Московската градска прокуратура. В цивилни дрехи, с някаква невъобразима чанта, която можеше да бъде описана само с думата „торба“, той приличаше на западнал търговец от битака в Конково. Но Мойсеев беше стар професионалист и добър човек. В торбата му се бе намерило място не само за такъмите на криминалиста, но и за бутилчица, и за буркан с маринован лук, и за парченце шунка.

— Ако съдя по това, което ми разказа Слава, остават му броени минути да премине на казионна издръжка — каза Семьон Семьонович, — така че реших малко да го поглезя преди това. А вие, Саша, ще станете ли съучастник?

— Дадено, Семьон Семьонович — кимам. — И колкото по-бързо налеете, толкова по-бързо ще ви стана съучастник.

— Докато вие се обслужите, аз на трезва глава ще огледам ключалката.

Акуратно и сръчно Мойсеев разглоби ключалката на касата с хитрите си миниатюрни инструменти, сглоби я отново, пое признателно от ръцете на Грязнов чашчицата и даде заключение:

— Касата ти, Слава, е отворена с изключително качествен многофункционален шперц, който е трудно да се направи в занаятчийски условия. Не знам дали това ще те успокои, или, напротив, ще те озадачи, но сред престъпния свят по мое време такъв инструмент нямаше. Четох някъде, че на Запад са се опитали да изобретят универсален шперц. Не съм чувал да са го внедрили в производство, но ако не ми изневерява професионалният усет — а той засега не ми изневерява, — касата ти е издраскана именно от такъв шперц.

— Да не искате да кажете, че тук е действало ЦРУ? — попитах аз, без да скривам досадата си.

— Боже опази, Саша! — възкликна Мойсеев. — Искам само да кажа, че нашата наука, в тесен съюз с изкуството на джебчията, може да твори чудеса. Аз съм пенсионер и всичките ми разсъждения при необходимост може да минат за старчески идиотизъм, но е напълно възможно вашите другари от „Лубянка“ да имат такъв инструмент.

— Става все по-трудно! — промърмори Грязнов, като въртеше неуверено пръсти по гърлото на бутилката.

Издърпах решително изпод носа му въжделения съсъд.

— Ако я надигаш така често, ще те изключа от бригадата! Тогава има да ловиш квартирни крадци по заповед на Савченко!

— Добре де! — обиди се леко Грязнов. — Не ме излагай така пред Семьонич!

Мойсеев, от опасение да не започнем да си изясняваме отношенията, прехвърли разговора в друга плоскост:

— Саша, това ли е чантата, която едва не загубихте?

— Да.

— Може ли да я погледна?

— Гледайте я, и без това след два часа стопаните ще си я приберат.

Семьон Семьонович внимателно взе чантата, огледа я от всички страни и я подуши също като мен, от което ми стана смешно.

— На какво мирише? На чекисти? — подигравателно попита Грязнов.

— Ключалката е красива, но проста, искате ли да я отворя? — предложи Мойсеев.

Слава нерешително ме погледна.

— Естествено, колкото по-малко знаеш, толкова по-спокойно спиш — казвам. — Обаче така се намъчихме заради нея, че имаме право да разберем за какво страдахме.

Грязнов стана и заключи вратата отвътре, а заедно с това изкоментира действията си кратко, но изчерпателно:

— По-далеч от греха.

Семьон Семьонич извади от чантата си нещо като спица с рога, надяна очилата на носа си и след няколко минути ключалките отскочиха със звънко щракване. След което Мойсеев, като печен престъпник, нахлузи на ръцете си тънки гумени ръкавици, отвори чантата и надзърна в нея. После позволи и на нас с Грязнов да погледнем. В дъното на едната преграда на чантата лежеше слой сива пепел. В другата преграда кротуваше бутилка, по всяка вероятност коняк. На бутилката имаше етикет, но лицевата му страна беше или размазана, или изтрита старателно сякаш в грапава стена. И оня специфичен мирис.

Мойсеев затвори ключалките на чантата, пак така, без да бърза, подаде ми я и каза:

— Саша, преди да върнете тази вещ комуто трябва, обадете се на Костя Меркулов и го помолете да ви подсигури гърба в тази ситуация. Има един препарат, ако не се лъжа РБ-3. Служи за екстрено и сигурно унищожаване на важни документи. Страхувам се, че чантата е била задигната именно за да се налее в нея този разтворител.

— Страхуваш се, ама на думи, нали си пенсионер! — измърмори Грязнов.

Не беше казано със злоба, затова Мойсеев не се обиди. Събра си такъмите и инструментите, но остави буркана с мезето на бюрото.

— Добре, момчета, тръгвам. Отбивайте се при мен. Хем ще си избиете стреса, хем ще наругаете на воля началството. И за мен ще има полза. Току-виж съседите помислили, че съм организирал бандитска бърлога, ще почнат да се страхуват.

— Сега нали си волна птица, Семьон, човек не знае кога ще те намери.

— След девет вечерта винаги съм си вкъщи и все сам. Възрастта, нали разбирате… Тия дни срещнах дъщерята на Шура Романова, оплаква се от майка си.

— Какво е станало? — питам аз с неволна усмивка.

— Внучката на Шура тренира гимнастика. Възникнали някакви проблеми, Александра Ивановна отишла да се разправя и им дигнала страхотен скандал! Продължите ли да безобразничите, рекла им, ще ви препрофилирам на бойно самбо.

Нямаше и пет минути след като си отиде Мойсеев, и телефонът иззвъня.

Слава вдигна слушалката:

— Грязнов слуша.

После опули очи, махна ми с ръка, грабна химикалката и едро написа на един лист „Андр.“, докато в това време говореше с меден глас в слушалката:

— Да, Юрий Владимирович, съвсем точно са ви свързали, по линия на криминалната милиция с това следствие се занимавам аз. Разбира се, всичко е много сериозно, ще ви чакаме.

Грязнов затвори слушалката и се извърна към мен:

— Разбра ли? Той сам се обади. Каза, че ще се освободи към четири часа и веднага ще дойде при мен. Ти ще бъдеш ли?

— Непременно.

Когато се върнах в кабинета си, дълго и безуспешно се опитвах да се свържа с Меркулов. Секретарката Клава казваше първо, че е при генералния прокурор, после, че е излязъл по работа и не е известно кога ще се върне. Какво пък, всичко е ясно. За да не скучае Русия, провидението й подхвърли кавказкия възел с проблеми. Политическото противостояние с Чечня прерасна във въоръжено. Всички силови министерства работеха в напрегнат режим, политиците, стараейки се да се надвикат един друг, публично обсъждаха действията на руското правителство. Москва нервно очакваше терористични актове и диверсии, като отбелязваше удовлетворено колко старателно проверяват милиционерите документите на мургавите и брадясали мъже с явно кавказка външност. Ние засега се занимавахме с обичайната си работа и тихичко се молехме да не се налага екстрено да се захващаме с разследване на взривове и политически убийства. И без тях сме затънали до гуша.

Седях зад бюрото си, чаках госта от Главното разузнавателно управление и гадаех дали да му кажа какво се случи с чантата на Скворцов, или да се правя, че всичко е станало, преди да попадне в ръцете ни.

Така и не бях решил нищо, когато на вратата се почука.

— Да? — казах и се прокашлях.

Влезе висок здрав мъж с военна стойка и незапомнящо се, но волево едро лице.

— Александър Борисович Турецки? — попита той с приветлива усмивка.

Станах и вежливо му подадох ръка:

— На вашите услуги.

Той ми подаде служебната си карта и се представи:

— Майор Осинцев, Сергей Борисович… От Главното разузнавателно управление на Генералния щаб. Това ли е чантата?

— Да, можете да я вземете.

Осинцев пое от ръцете ми чантата, кимна в знак на благодарност, но не бързаше да си тръгва.

— Александър Борисович, майор Загоруйко доложи, че вие сте ходили на мястото, където е бил открит трупът на полковник Скворцов…

Виж го ти Загоруйко, помислих си аз.

— Присъствах — казвам.

— Аз, разбира се, ни най-малко не поставям под съмнение компетентността на служителите от районното управление, но все пак ми се искаше да ви питам, дали нещо в положението на тялото не ви се е сторило странно или необичайно?

Така, значи майор Осинцев трудно може да повярва в естествената кончина на колегата си. Можем да го разберем — нима така трябва да умират разузнавачите? Впрочем това е ирония и макар да не е произнесена на глас, едва ли е уместна. Затова отвръщам без усмивка, при това съвсем искрено:

— Доколкото знам, съдебният лекар не откри признаци за насилствена смърт, така че едва ли можем да подозираме нечий зъл умисъл. От друга страна, чисто психологически, действията на покойния не са много разбираеми.

— Какво имате предвид? — наостри уши майорът.

— Струва ми се логично човек, който предчувства сърдечна криза, да се стреми към осветено място, където има хора, та ако стане нещо, минувачите поне да извикат „Бърза помощ“.

— Да — съгласи се Осинцев, — има резон. Благодаря за ценната забележка.

— Няма нищо — скромнича аз. — Възможно е и да греша. Правя изводи на основата на собствения си опит, а той е доста специфичен…

— Моля ви! — широко се усмихва разузнавачът. — В мигове на смъртна опасност поведението на хората, каквато и професия да имат, не се различава много.

Той може и да беше прав, но тонът, с който го каза, напълно го издаваше: през целия си съзнателен живот майор Осинцев още не бе преживявал смъртна заплаха. Навярно той беше светла аналитична глава, а такива хора са нужни дори в тила на разузнаването.

— Сергей Борисович, за съжаление досега не ми се е налагало да си имам работа с разузнаването и контраразузнаването. Може ли да ми изясните един въпрос?

Осинцев ми хвърля бърз и разтревожен поглед, а лицето му през това време се разлива в дружелюбна усмивка:

— Разбира се, питайте!

— Благодаря. Ние например много важните и сериозни дела ги изучаваме в кабинетите си. Не е разрешено да изнасяме тези документи извън прокуратурата. А как е при вас? Защо ви питам — намерихме полковник Скворцов, лежащ върху тази чанта. Някой от нашите млади-зелени даже измисли версия по този повод, демек Скворцов се опитвал да скрие от някого своята чанта…

Осинцев се разсмя:

— Пълни дивотии, Александър Борисович! При нас извън стените на учреждението не е разрешено да се изнася нищо, даже попивателни! Абсолютно съм сигурен, че чантата съдържа само лични вещи на полковника. Просто решихме, че ще е по-добре вдовицата да получи вещите му от неговите колеги, а не от милицията. Съгласете се, така няма да изглежда бездушно.

Съгласявам се. Осинцев ме дарява още веднъж с усмивката си, сбогува се и си заминава.

А аз гледам през прозореца голите, мокри, черни клони на дърветата и невеселите мисли продължават да ме дълбаят. Ако Осинцев е прав, значи оня, който задигна чантата и разтвори всичко вътре с изключение на коняка, е пълен идиот. Но, от друга страна, пълният идиот не би могъл да открадне чантата от сейфа в милицията, а оня направи и доста повече от това. Как беше у Булгаков: „Не е трудно да откраднеш. Трудно е да го върнеш после — там е номерът.“ А оня успя да открадне, да си свърши работата и да върне чантата на мястото й. Като се има предвид какво разясни за кражбата Мойсеев, става дума най-малкото за суперагент на ЦРУ А суперагентът на ЦРУ е длъжен да знае, че обикновено служителите на ГРУ не си носят агентурните папки заедно с хляба за вкъщи. Значи в чантата на Скворцов е имало нещо по-особено… Но в такъв случай нека с него да се занимава контраразузнаването. А аз бих искал да погледна хитреца, който проникна в кабинета на Грязнов, просто така — от любопитство.

Преди да отида в криминалната милиция за разговора с Юрий Андриевски, опитах още веднъж да се свържа с Меркулов. И този път ми провървя.

— Костя?

— Какво има, Саша?

— Грязнов откри кой е бил в колата с Керуд.

— Добре. Намерихте ли го?

— Той не се и крие особено. И знаеш ли защо? Работи в Службата за външно разузнаване.

Меркулов на другия край на линията даже подсвирна от учудване, после реши да ме поободри:

— Е и какво? Ти пък работиш в Прокуратурата на Русия и всички са под твой контрол.

— Благодаря. Само те ми липсваха.

— Недей да капризничиш, Саша! — строго каза Меркулов. — Ти си следовател по дела от извънредна важност в републикански мащаб.

— Разбирам. Само дето спомените ми за тия секретни типове не са от най-милите… Нали знаеш!

— Знам. Главното за теб е да откриеш кой е убил американеца и по възможност — защо. А със своите хора сами да се оправят. И въобще, Саша, знаеш ли какво става в Чечня? Може скоро да ти заповядат да оставиш своя Керуд за после и като започнеш да ровиш из отечествената кал, да ти домилее за чистичко следствие. Във всеки случай смятай, че вече си ме озадачил. Ще се опитам да изясня при контраразузнавачите не са ли засекли тоя… как му беше фамилията?

— Андриевски…