Фридрих Незнански
Момиче за шпионина (84)

11.

Преди да тръгнем към началника на военното разузнаване, връчихме на Слава Грязнов заповед за задържането на Юрий Андриевски като заподозрян в убийството на гражданката Мешчерякова. И когато се върнахме от резиденцията на опозиционния генерал, се надявахме, че обаятелният хитрец от Службата за външно разузнаване вече се поти в моята приемна, докато очаква разпита.

Приемната беше празна.

Костя каза, че е направил кафе и ме кани при себе си, а аз реших да се обадя на Грязнов в криминалната милиция.

Докато набирах номера на служебния му телефон не бях съвсем сигурен, че Слава ще си е там. И все пак именно той вдигна слушалката и попита с весела злоба:

— Кой е, мамка му!

— Не е мамичка, а следователят Турецки.

— А, майсторът да поставя задачки! Чакай, нашият счетоводител ще ти прати сметката за бензина, който изгорих без полза!

— Защо го изгори? — добродушно попитах, тъй като знаех, че злобата на Слава е престорена.

— Ходих в Ясенево да докарам твоето приятелче Андриевски.

— Не го ли доведе?

Освен дишането на Слава чувах в слушалката и още някакви странични шумове и чукания.

— Естествено, че не! — викна Грязнов.

— Защо?

— Защото, за разлика от нас с тебе този юнак е ангажиран с работа. Мен, Грязнов, дори не ме пуснаха по-нататък от фоайето, сякаш съм някакъв куриер! Излезе някакъв тип в сако и заяви, че Андриевски е в командировка.

Сърцето ми прескочи — нима го изтървахме!

— В чужбина ли?

— Почти. В Северен Кавказ.

— Едва не ме изплаши до смърт, дяволе! Кавказ е съвсем друга работа.

— Нима? С голямо удоволствие бих арестувал твоето приятелче някъде в Брюксел.

— Какъв е тоя шум при теб? Ремонт ли почнахте?

Слава се засмя.

— Не, просто си вадя „буболечката“, защото вече не ми трябва. А после си помислих, че може би някой слуша още, и за всеки случай тропам с крака по пода. И какво ще правим сега?

— Подозирам, че Костя ще ни организира радостна изненада.

— Какво имаш предвид?

— Отдавна ли не си ходил на минерални бани?

— На какви?

— Кавказки. С минерална вода.

— Досещам се…

— Добре тогава. Приготвяй си походната чаша.

— Май повече ще ми потрябва походният пистолет.

Съобщих на Костя, че Андриевски не е в Москва, и докато си пиех кафето, той се обади на началника на Службата за външно разузнаване и поиска среща. Оня обаче му се изплъзна и препоръча на нежелания гост своя заместник Пермитин, който тъкмо се намирал по работа на „Лубянка“, така че нямало да се наложи да ходи далеч. Костя сухо благодари на началника за грижата. До уговорената среща оставаше още време, затова се заехме с текущата си работа.

Спомних си с какво се занимава в момента Грязнов, взех една от снимките и отидох при секретарката. Тя не ми помогна с нищо. Тогава предположих, че нашият неуловим фигурант е могъл да се устрои в кабинета ми през нощта и тогава имаше шанс да го е видял само нощният дежурен. Днес той седеше на първия етаж и скучаеше. Каза ми, че през неговото дежурство не е идвал такъв мъж — нито през работното време, нито след това. И изобщо никой не е идвал, защото при нас по своя воля и посред бял ден малко хора ще се разтичат.

После се обадих по телефона на Осинцев. Той беше бесен и без да поздрави, се разкрещя в слушалката:

— Турецки, постъпил си като подлец!

— Кога сме станали приятели, мили друже? — попитах удивен от неочакваната грубост.

— Ако в ръката ми беше не слушалката, а гърлото ти…

— Успокой топката! — посъветвах го и затворих.

След минута телефонът пак зазвъня. Отначало не исках да го вдигам, но помислих, че може да се обаждат Костя или Грязнов, или Шелковников. С острото предчувствие, че постъпвам непредпазливо, вдигнах слушалката и веднага разбрах, че не съм се излъгал. В малкото, но издръжливо високоговорителче гласът на Осинцев се блъскаше като в пластмасова клетка:

— За чий каза на шефа за ангелите?! Той ликвидира проекта, а аз загробих в него година от живота си!

— Ако не се правеше на Джеймс Бонд и Щирлиц едновременно, а беше споделил с нас тази не чак толкова секретна информация, нищо нямаше да се случи — казах аз.

— Той ме прави на пестил час и половина, а после ме нарече идиот и ме изгони!

— Значи те цени — утеших го аз. — Ако не беше така, щеше мълчаливо да ти подпише заповедта за уволнение, и толкова.

— Абе я върви на…

— Е, добре, признавам, че съм виновен, подставих те, но нямах друг изход.

— Нямах друг изход! — подразни ме Осинцев, което вероятно свидетелстваше за постепенното, но неотвратимо спадане на гнева му.

Така и се оказа.

— Слушай, Турецки, аз исках не само да те наругая, но и да те поздравя.

— За какво?

— Защото направи почти невъзможното: изработи Плъха!

— Кого?

— Плъха, боец от първо отделение на „Ангелите от ада“. Дмитрий Каратаев. Беше командирован със Скворцов в Грозни. Той те е причакал вчера…

Без да договаря, Осинцев рязко прекъсна и затвори слушалката. Изглежда, някой влезе в кабинета му. А може да подслушваха телефона му и сега бойните другари извиват ръцете на полковника, наричайки го предател и изменник. Жалко, ако е така!

В моя кабинет надзърна Меркулов и ми кимна: трябва да тръгваме.

Пътуването не беше дълго, но успях да разкажа на Костя току-що състоялия се разговор с полковник Осинцев и започнах да мисля на глас:

— Защо е искал да ме убие? Може да са мислели, че по някакъв начин аз съм причастен към безвременната кончина на командира им? Но едва ли, ако са мислели логично.

— Кой ти е казал, че командосът трябва да мисли логично? — попита Костя. — Той трябва да изпълнява ясно и грамотно получената заповед, като използва придобитите умения и практически навици.

— Смяташ, че тук емоциите нямат място?

— Да. Ако те са обичали командира си полковник Скворцов, първо щяха да изпълнят на всяка цена задачата, за която ги е водел, а после да си разчистват сметките с когото си щат.

— Не са ли изпълнили задачата?

Костя поклати глава.