Фридрих Незнански
Момиче за шпионина (25)

1.

Дойдох на работа с двучасово закъснение — толкова си дадох за почивка след нощното преработване. Известно време седях на бюрото, тъпо загледан в голата стена насреща. Може би беззвучно, само подсъзнателно се молех на висшите сили да помогнат на Слава Грязнов да намери Бодила или поне да попадне по дирите му.

Сутринта успях да заведа в детската градина дъщеря си, после без бързане да закуся в компанията на скъпоценната си съпруга. Даже я закарах лично на дневната репетиция и се явих на работа като порядъчен еснаф.

Независимо от натрупаната през вчерашния ден умора и това, че ми се налагаше да работя с негодници висша класа — с един такъв тъкмо ми предстоеше да се срещна след час, — настроението ми днес беше приповдигнато. Сещах се за приятни моменти от миналото и даже за такава минала забава като самбото. Свалих сакото, вратовръзката, отидох в средата на стаята и се изкомандвах сам:

— Започни лицеви опори!

Изпълних командата и се басирах със самия себе си — ще успея ли да направя поне двадесет. На осмата чух деликатно почукване на вратата. Скочих притеснено, пътем съборих стола, който силно изтропа на паркета. Бързо го сложих на мястото му, за всеки случай се поизтръсках и като заех до прозореца позата на замисления Наполеон, казах:

— Да!

Влезе секретарката на следствения отдел Клава, подозрително ме изгледа, защото колкото и величествено да си почиваха скръстените ръце на гърдите ми, косата ми бе разрошена, а и лицето ми сигурно беше червено като на Бодила.

— Здравейте, Александър Борисович. Началникът се интересуваше за вас още от сутринта…

— Аха. Той сега тук ли е?

— Да, само че е зает.

Клава ми съобщи това със силен шепот.

Аз изсумтях:

— Може ли да попитам с какво?

Клава погледна към затворената врата и докладва пак шепнешком:

— Пазари се с някакъв вестник за интервю.

— Ясно. В този случай, разбира се, не му трябват нито свидетели, нито съучастници. Нека си работи човекът.

Началникът на следствения отдел Николай Шелковников беше кариерист и бездарник. Това вече отдавна не ме учудваше. Като се изключи Костя Меркулов, практически за дванайсет години служба на закона не съм имал достоен началник.

Николай не ме обичаше, което аз всъщност и не исках от него. Но той усещаше моето отношение и му се искаше да ми отвърне със същото. Само че като професионалист не го биваше, а да ме гони като началник не му стискаше. Защото на всички отдавна им беше известно, че заместник-генералният прокурор Меркулов ми е приятел. В отношенията си с мен Шелковников винаги оправдаваше фамилията си — беше мек като коприна. Тровеше му живота подозрението, че искам да му заема мястото. И че уж Меркулов също иска да ме направи началник на следствения отдел. Не изключвах, че на Костя може и да му се иска да работи в непосредствен контакт с мен, а не с лигавия и неискрен Шелковников. Но засега не бързах. Николай не би ми повярвал даже ако му се закълнях в името на всички закони, плюс основния — конституцията. И за да се застрахова, тихичко, но старателно събираше компромати срещу мен. И за това колко непокорен съм пред началството. И как съм започнал напоследък да прекалявам — не с „бандитския“, не — а с обичайния уличен жаргон. А къде да се дявам от окръжаващия ме жаргон, нали се знае, че с каквито се събереш… Изобщо, в досието си Шелковников прибираше всяка, даже най-идиотската жалба срещу мен. А такива не липсваха, понеже успявах да накарам някои хора да си изпеят и майчиното мляко, пък после те, ужасени от предстоящата присъда, доносничеха в прокуратурата със сълзливи писма как съм им изтръгвал показанията, притискайки запалена цигара в някои места…

Междувременно Клава попита:

— Не сте ли зает, Александър Борисович?

— Засега не, защо?

— Чака ви някакво момче от Московската градска прокуратура.

— Фамилията на момчето случайно не е ли Величко?

— Да.

— Пуснете го тогава.

— Ще ви дам две минути, за да си сложите връзката — заговорнически каза тя и излезе.

И наистина минаха не по-малко от три минути, преди да цъфне на прага Олег с дежурния въпрос:

— Ще разрешите ли?

— Влизай. С какво ще ме зарадваш или огорчиш?

— Може би ще ви озадача, Александър Борисович…

Въздъхнах леко:

— И без теб ми стигат загадките… Добре, разказвай. Само не ми се клати отпред, сядай! От студа идваш, може би ще искаш наркотик?

— Какъв? — недоумяващо се опули срещу мен младежът.

— Слабичък, нарича се кафе.

— Ааа! Благодаря. Само ако и вие пиете.

— Не се бой, няма да те отровя — мърморя шеговито и започвам да чародействам край малката масичка, приспособена от мен не за да крепи подвързаните правителствени вестници, а за бърза и максимално европеизирана чаено-кафеена церемония.

— Александър Борисович, идвам по повод оня полковник Скворцов от военното разузнаване, дето го намериха в Кунцево.

— Нима? В такъв случай се страхувам, че няма да ме озадачиш, а ще ме огорчиш. Независимо от това, разказвай.

— Отначало за това, което откриха патолозите. Наистина е умрял от инфаркт.

— Добре, значи не е убийство.

— Да. Само че патологът, който го е разглеждал, е любознателен и неравнодушен човек. Той обърнал внимание на факта, че този полковник, който при това не е от строителните войски, е доста небрежно облечен. Тоест, създава се впечатление, както той каза, че човекът е бил при чужда жена в интимна обстановка и изведнъж без предупреждение се е върнал от командировка съпругът на въпросната дама. Всичко навлечено набързо, куртката въобще не е закопчана с нито едно копче. А чорапите съвсем липсват…

— Даа — проточих аз, докато наливах кафе на Олег и поощряващо кимнах: продължавай значи.

— Благодаря… Изобщо, изучил експертът тялото както следва и намерил където трябва следи от сперма и това… онзи секрет, отделян от жените…

Олег се смути така, че чак се изчерви.

— Значи имаме анекдотична ситуация, завършила трагично?

— Не съвсем. Експертите в лабораторията не ги е мързяло и са използвали спектрален анализ. Върху шинела са открити микрочастици от подова боя и килим — това първо. Второ, по обувките на Скворцов, по-точно на подметките, не са открити частици от почвата на мястото, където е намерен трупът.

— Следователно искаш да кажеш, че бедния полковник са го довлекли до трансформатора?

— Да.

— Какво пък, напълно обичайна история. Пукнал Вася върху своята мадама, а пък тя от страх да не се разчуе завлякла бившия любим на сметището.

— По-вероятно е да не го е завлякла сама. Следи от влачене по земята върху дрехите няма, значи акуратно са го носили от апартамента до мястото. А такъв едър мъж трябва да го мъкнат минимум двама.

— Олег, колкото и да се мъчиш, няма да ме заставиш да погледна това дело! Още повече сега, когато имаме шанс да напипаме дирите на Бодила.

— Александър Борисович, не ми се полага да ви заставям за каквото и да е било. Иска ми се сам да разровя тихичко това дело…

— Знаеш ли какво са казвали в средновековна Европа? Васалът на мой васал, не е мой васал. Не мога да ти заповядвам или забранявам.

— А да ударите едно рамо, ако се наложи?

— Пред кого? Пред градския прокурор?

— Да.

— Само в случай че провалиш текущите дела.

— Естествено.

— Добре, ще кажа някоя добра дума. А сега си признай, откъде у теб толкова извратено любопитство? Да не би да искаш да откриеш любовницата на полковника?

— И любовницата, и онзи, който й е помогнал да изхвърлят мъртвия, а може би само умиращия Скворцов. Само не си мислете, че ме интересуват подробности от последните минути на Скворцов! Оная нощ, когато пристигнахме на мястото, където бе открито тялото на полковника, аз доста помагах на всички, а заедно с това изследвах съдържанието на джобовете и въобще дрехите. В ръкава на шинела му намерих тайно джобче.

— Да не би да е било за секретни документи? — запитах полунашега, макар любопитството ми да си беше истинско.

— Не. Предполагам, че Скворцов си е пришил джобчето, за да крие пари от жена си. Любовницата е скъпо удоволствие, а и има жени, дето не можеш да изпросиш за една бира в неделя от тях. Предположението ми се потвърди и от намерените в джобчето двайсет американски долара.

— Смешна сума!

Навярно толкова са му останали.

— Логично — съгласих се.

— Но освен парите там имаше още нещо…

Олег не ме мъчи дълго, извади от джоба си и ми протегна парче хубава гладка бяла хартия.

— Какво е това?

— Термохартия за факсове.

— Това разбрах — не съм динозавър. Вътре какво има?

— Послание. Но някак странно.

Разгърнах силно шумящия, гладко откъснат от валяка лист. Забелязах, че отгоре беше старателно обрязан с ножица, толкова старателно, че липсваше всичко, което обикновено съпровожда текста на посланието: място и време на изпращането, данните на адресата, до когото е изпратен факсът. Самият текст представляваше комплект нарисувани с размах от флумастер или маркер геометрични фигури:

— Ти, разбира се, ще кажеш, че това е шифър — мърморя, както се полага на по-старши.

— Че какво друго?

— И ще бъдеш съвършено прав. Предполагам, че едва ли е съобщение от резидента до началника на Главното разузнавателно управление. Там момчетата шифроват по-здраво, даже цифри не оставят. Това писъмце е предназначено или за самия Скворцов, или той е заловил нечие послание… Във всеки случай това е интересно и навярно опасно. Внимавай и ме дръж в течение.

— Добре, Александър Борисович, благодаря!

Олег вече беше излязъл от кабинета, когато ми хрумна неочаквана мисъл. Изтичах в коридора, приближих се до стълбището и викнах надолу:

— Величко!

— Какво? — дочу се отдолу.

— Върни се за секунда!

Олег се качи обратно. Заведох го при секретарката Олга, надрънках й невероятни глупости, че биха били прекрасна двойка с колегата ми и няма защо да мечтае за новобогаташите, след като ние си имаме такива кадри — а през това време тихичко снех две ксерокопия от тайнствената бележка. После пуснах Олег и се прибрах.

След минута, без да почука, през открехнатата врата се промуши наполовина началникът на следствения отдел Николай Шелковников и като огледа бързо кабинета, попита:

— Може ли, Александър Борисович?

— Ами вие почти сте влезли, Николай Николаевич, така че вкарвайте и опашната част!

Без да показва, че думите ми са го засегнали, сякаш така е прието между приятели, Шелковников се усмихна и влезе.

— Как върви издирването на убийците на американеца, не сте ли се интересували?

— Контролирам постоянно следствието. До днес вече е известен един от нападателите, тъкмо онзи, който е стрелял.

— Да не е някой от нашите бивши клиенти?

Въпросът не беше от най-приятните, но трябваше да отговоря.

— Да. Константин Петров.

— Ааа! — зарадва се на нещо Шелковников. — Нашият беглец. Ловък момък! Значи пак е на линия… Трябва, между другото, да завършваме и да готвим обвинително заключение по делото на фирмата „Геронт-сервиз“.

— Останаха няколко последни щриха. Основните пунктове на обвинението са доказани, по тях няма да възникнат въпроси в съда. Едва ли ще се намери адвокат, който да измъкне тези особено опасни убийци.

— Казват, че сте пратили призовка за разпит на началника на жилищния отдел в кметството господин Селиверстов.

— Да. И го чакам всеки момент.

— За бога, не се обиждайте, Александър Борисович, но в дадения случай ми се струва, че се престаравате. Такъв човек можехте да поканите и просто така, без призовка. Знаете какви нрави царят сред апаратчиците. Ще тръгне слух, че е дошла призовка от прокуратурата, а където има дим, не може да няма и огън. И не му мърда отрицателната репутация, а той е енергичен човек, има още да расте…

— Е, първо, вие казахте съвсем правилно: няма дим без огън. Обаче фигурантите по делото така го клепат, че няма къде повече. Освен това аз съм го призовал в качеството на свидетел. Затова най-добре Селиверстов да съхрани този скромен документ, та да има какво да завре в носа на зложелателите си.

— Но той е достатъчно крупен ръководител, може по напълно уважителна причина да игнорира вашата призовка…

— Вие какво така, Николай Николаевич, се задъхвате за крупния ръководител? Не се притеснявайте, кажете, ако ви свързват някакви неофициални връзки! Просто ми кажете. Аз не му желая злото. Той няма да чуе друго от мен, освен добри и полезни съвети. Но ако не дойде, ще го докарам принудително. Това вече ще даде на неговите зложелатели, ако има такива, допълнителна храна за клюки.

Шелковников престана да се усмихва и замаха с ръце срещу мен, сякаш бях привидение, изпречило се на пътя на примерния християнин.

— Не, не! Какво говорите! Какви връзки… Навярно се задействат старите стереотипи, все ми се струва, че бюрократите не че са безгрешни, ами така — недосегаеми. Макар че кой, ако не ние, знае, че са ни много даже в ръцете… Вие сте прав, разбира се, нека да идва с призовката си, както се казва, да се знае кой командва вкъщи. Работете, няма да ви преча.

Той се разкара, а аз мислено се похвалих за предвидливостта — копията от факса на Скворцов лежаха надолу с текста. Урок от Костя Меркулов. Каквото си научил на младини, и на старини ще ти върши работа… Макар че какъв старец съм аз? Само на тридесет и седем съм и жена ми е млада, и дъщеричката малка… А задето се усещам превит към мръсния московски асфалт, не са виновни годините, а умората. Колко години се боря с мръсотията в какъв ли не цвят — червен, син от татуировките, зелен от доларите! А тя не намалява и няма в руския живот ни смисъл, ни хармония, нито покой и благополучие. Богата е Русия, а няма къде да отстъпиш, както се пошегува веднъж Костя Меркулов.

Подозирам, че моят началник Николай Николаевич хитруваше, когато с активно жестикулиране се кълнеше, че не е близък познат на човека от кметството. Времето, което измина от момента на излизането на Шелковников до появата на Селиверстов, беше точно колкото Коля да позвъни на Миша и да го помоли да дойде, защото този гад „важнягата“ се опъва, а няма как да го укротиш — има гръб в ръководството на прокуратурата.

Въпреки това Михаил Иванович Селиверстов влезе в моя кабинет с изписани на челото достойнство и нещо като оскърбена невинност.

Наистина, в очите му проблясваше безпокойство, а и не се държеше предизвикателно.

— Защо така официално, Александър Борисович? — попита той с дружелюбна усмивка. — Да бяхте ми позвънили, да бяхте казали, че имате въпроси — непременно щях да дойда.

— Виждате ли — отговарям, — ако обаждането не е официално, то и отношението към него невинаги е подходящо. Москва е голяма — няма ред, случи се извънредно произшествие — вие трябва да отидете и отивате. Защото след това можете да се обадите и да се извините. А така, като имате документ в ръцете, никой никъде няма право да ви праща. Само при нас.

— Е, добре — съгласи се Селиверстов с доводите ми. — Какво ви интересува?

— Контактите ви с фирмата „Геронт-сервиз“.

Селиверстов леко опули очи, като че си припомняше за какво става дума.

— Ааа, да, имаше такова нещо. С това ли се занимавате? Нещо сериозно ли са направили?

— Престъпления, Михаил Иванович!

— Какво говорите?! А са такива интелигентни хора, е, без бодигарда, разбира се. Неприятен тип. И какво, да не са обирали старците?

Струва ми се, Селиверстов прекрасно знае с какво са се занимавали Меншов и компанията му, но до някое време реших да се правя на тапа.

— Да, в замяна на жилищата са им вземали нещо съвсем дребно — остатъкът от живота.

— Искате да кажете…

— И между впрочем на съвестта им лежат петнадесет трупа.

— Какъв ужас! Макар че защо да се удивяваме? На районните администрации и на нас ни се налага да регистрираме стотици и хиляди фирми от най-различно естество. Нищо чудно, че поне половината от тях са откровено мошенически.

— Точно затова ме учудва фактът, че през цялото си съществуване „Геронт-сервиз“ се е ползвала от режима на най-облагодетелствана фирма във вашия отдел — извънредна регистрация, пререгистрация и прочие формалности, които са нужни при смяната на собствениците на недвижими имоти. Не е било за красивите им очи, нали?

Селиверстов малко се замисли. Навярно не го хванах неподготвен с въпросите си за „Геронт“, но, от друга страна, още не бях хвърлил всичките си козове на масата.

— Виждате ли, първото, което ме подкупи у този човек…

— Кой?

— Меншов, разбира се. Първото беше, че той известно време е учил в юридическия и ми каза, че твърде добре знае законите, за да ги нарушава. После, той не искаше разрешение за търговска сергия или валутно бюро. Освен сделките с недвижими имоти той се занимаваше и с благотворителност…

Селиверстов извади от папката си няколко листа от тетрадка, изписани на ръка и закрепени с кламер.

— Вижте какви писма ни пишат в кметството пенсионерите — благодарят на „Геронт-сервиз“ за грижите. Тези кошмари, които са правили след това, и на вас не ви станаха ясни веднага, да не говорим за нас. А писмата започнаха да се получават веднага. Това е, така да се каже, челен опит.

— И затова сте им оформяли документите без ред?

— Общо взето, да.

— Защо тогава в този случай не е имало рекламна кампания, съответстваща на такова добро дело? Ако всичко беше представено умело, щеше да стане реклама не само за фирмата, но и за вас, като хора, които са успели да различат и да подкрепят точна оня капитализъм с човешко лице?

— Може би след време точно така и щеше да стане. А сега какво да говорим…

— Михаил Иванович, трябва да ви съобщя, че самият Меншов и членовете на групата му, които са арестувани, вече започнаха да дават показания и ги дават с пълна сила. В техните показания фигурирате и вие персонално.

Физиономията на Селиверстов се измени, но засега не даваше вид, че има от какво да се бои. Него, кристално честния служител, няма смисъл да го клеветят.

— Така ли? Не очаквах. Може би мислят да струпат всичко от болната глава на здравата? Не ви ли казаха, че аз съм им главният?

Той се изсмя късо и неуверено. Приличащият на блеене смях никак не се връзваше с важния фасон на столичен чиновник. Впрочем вече го нямаше и онзи тежък, властен поглед от началото на разговора. Сега очите му бяха търсещи и блудливо-срамежливи. Селиверстов криеше нещо от мен, но какво — дали страх или ненавременна увереност в своята безнаказаност?

— Зависи в какво, Михаил Иванович, зависи в какво главен. Вие, разбира се, не сте душили, не сте търсили клиентите. От вас се е искало друго и вие сте го изпълнявали. Не за тоя, дето духа, естествено.

— Какво?! — с готовност възкликна началникът на отдела. — Какво се опитва да ми лепне?

— Почти отгатнахте — казвам. — Меншов твърди, че ви е давал рушвети за всеки извънредно оформен апартамент.

— Ще го съдя за клевета!

— Чак пък толкова! Чака го смъртна присъда, едва ли ще му се отдаде да ви бъде ответник в гражданско дело. Разбира се, ако съдът установи вината му.

— Неблагодарно животно! А аз му помагах до последно…

Селиверстов изведнъж се запъна.

— Виж ти! Помагали сте му? И с какво?

Той мълчи дълго, поне три минути, после махва с ръка.

— Е, добре. Той ще ме дърпа на дъното, а аз ще деликатнича! За каквото си е заслужил наказанието, за това и ще разкажа. Беше в началото на есента. Вие вече бяхте пипнали „Геронт“. А аз получих мъмрене от кмета. И ми звъни някакъв негов приятел…

— Чий приятел?

— На Меншов, чий друг? — Селиверстов ме гледа с досадно недоумение. — Не си мислете, Михаил Иванович, че съм пълен тъпак.

— Просто нашият разговор се записва, затова се стремя формулировките да бъдат точни. Продължавайте!

Той оглежда със съмнение бюрото ми, на което няма нищо, освен химикалката, купчинка папки с различни дела и чист лист хартия, после продължава да разказва, но вече без да бърза, обмисляйки всяко изречение.

— Приятелят на Меншов е или грузинец, или дагестанец, аз трудно ги различавам. Не знам фамилията му. Казва се Гена. Занимава се вероятно с някакви тъмни дела, има, разбира се, статут на бежанец. Впрочем не мога да твърдя със сигурност, защото не съм му виждал документите. Когато Меншов вече беше в следствения арест, този Гена ми позвъни и казва: „Помогни ми, трябва ми колата ти за един ден.“ Имаше предвид служебната волга естествено. Казвам му, защо? Ти си имаш мерцедес. Моята каруца, вика, се счупи, а трябва спешно да пътувам. И добави: „Ако се боиш нещо, ела ти с колата, даже така ще е по-добре. Тъкмо ще видиш, че нищо лошо няма да направим на колата ти, давам ти дума, а моята дума я знаеш.“ Трънки знам, само че не ми стиска да споря с него. Нямам си друга работа, та с него ще пътувам, но и не отказах. Добре, казвам, вземай я. Той и пътен лист успя да ми изкрънка, и взе колата с шофьора…

— Какъв пътен лист му изписахте? В какво направление?

— Гена каза, че му е все едно, само да е на петдесетина километра извън града.

— Добре, а после?

— Писах му Можайск. И моят шофьор замина. Беше преди обед. Когато се върна, го попитах: стана ли нещо? Той ми разказа. Накратко, извозили един човек в багажника извън града. И, види се, не какъв да е, защото както Фьодор ми разказа, два пъти по пътя ги спирали милиция и КАТ, но като виждали, че колата е на кметството, не я претърсвали. Някъде след Одинцово човекът от багажника се прехвърлил в купето. А малко преди Можайск ги чакал мерцедес. Мъжът от багажника и вторият, който седял до Фьодор, му казали, че е свободен, седнали в мерцедеса и заминали. Моят шофьор разправяше, че в багажника са возили оня червендалестия, който винаги съпровождаше Меншов…

Уточних кога е станало всичко и разбрах: Петров-Бодила е преминал нашите кордони в багажника на служебната волга на Селиверстов. Макар историята както на отделните страни и народи, така и на отделните личности да не познава условното наклонение, не можех да не си помисля, че ако не се беше подложил добрият рушветчия Миша, вероятно Бодила нямаше да успее да се измъкне. И ако не се беше измъкнал, нямаше да виси сега на моя врат, а и на всички ни, защото това вече е международно дело. Сдържам се да проявя емоциите си, като гледам охранената чиновническа мутра, но си мисля, изпускайки псувните, примерно следното: ох, няма да се возиш повече на лична кола с шофьор и ти обещавам, че няма да спиш спокойно!

А външно му се усмихвам и говоря тихо, почти ласкаво. Но от думите ми Михаил Иванович го присвива коремът.

— Това, че разказахте за случая, е добре. Човекът, който се е крил в колата ви от милиционерските постове, е бил не просто телохранителят на Меншов. Той е бил също така и основен изпълнител на убийствата на станалите излишни пенсионери. Вие, разбира се, няма да носите отговорност за непосредствена помощ на особено опасен престъпник, но вашето косвено участие е безспорно. Във всеки случай сте допуснали престъпна безотговорност, когато сте предоставили служебната си кола на външни хора, при това престъпници, криещи се от милицията. Освен това не мога да оставя без внимание показанията на Меншов, че редовно ви е давал определени суми като заплащане за бързото придвижване на документите…

Специално говоря с безцветен глас и канцеларски език, защото тоя бюрократ най-добре разбира тази лексика. И виждам как се снишава, сякаш изпихва човекът, смятащ се за един от безчислената армия собственици и царчета на столицата. Разбира се, не се залъгвам: след час, час и нещо той ще спре да хленчи и ще развие бурна дейност за собственото си спасяване от затвора. В нашето ведомство на негова страна ще бъде Шелковников, макар че ако почувства силна съпротива, ще захвърли нещастника на произвола на съдбата. Все пак собствената кожа е най-мила. Възможно е да не успея не само да опандизя Селиверстов, но даже и да го изгоня от работа. Е, нищо! Поне докато е при мен, да пукне от страх…

— Ако искате, аз накратко ще ви изложа какво ви инкриминира Меншов — казвам сладко. — С други думи, Михаил Иванович, какво ви клепа бившият директор на „Геронт-сервиз“.

— Би ми било любопитно — измъчено се усмихва Селиверстов.

— Как е започнало всичко и с какво е тръгнало според него, засега няма да говорим. Ще намерим време и ще проведем очна ставка. Ще ви кажа само, че Меншов назовава поне осем случая, когато ви е предавал пари, всеки път от сто и петдесет до триста долара за по-бързото пререгистриране на апартаментите, както и в случаите, когато в документите е имало нередности. Бива си го, а?

— Лъже… клевети ме… — прошепна Селиверстов, сетне гласът му се извиси. — Животно неблагодарно! Козел такъв!

После ме погледна, осъзна се и тихо промълви:

— Извинете.

— Нищо, мога да ви разбера. Значи така, Михаил Иванович, за днес толкова, но скоро ще ни се наложи да се срещнем пак. Предполагам, че сте уважаващ закона гражданин, затова няма да ви искам декларация да не напускате града. Но се постарайте да не ходите никъде в близките дни, а при крайна необходимост ме известете къде отивате и за колко време! Става ли?

Селиверстов кима и пита:

— Мога ли да си ходя?

— Да. Дайте да ви подпиша пропуска.

Когато той с разклатена походка се приближава до вратата и хваща дръжката, аз не се удържам и му извиквам:

— Михаил Иванович!

Той трепва и започва да се обръща бавно към мен.

— Пазете се и помнете, че доброволното признание смекчава вината на обвиняемия…