Фридрих Незнански
Момиче за шпионина (16)

1.

Бандитът и наемен убиец Константин Петров имаше една физическа особеност, не вродена, а придобита от годините живот на Север. Само да изпиеше сто и петдесет грама водка или друго, достатъчно силно питие, широкото му месесто лице се заливаше от постоянна плътна руменина с малиновосинкавия цвят на магарешки бодил. Заради това другарите му в трудния и опасен, но весел живот с обич го наричаха Бодила — види се, в компанията му се е мотаел някой земляк от Украйна. А и самият Костя започна живота си в Украйна, даже няколко пъти слиза в рудник, докато учеше в професионалното училище. Оттук тръгна да излежава и първата си присъда. Типична — за хулиганство. И случаят беше типичен: отначало пили заедно, после започнала дискусия кой кого повече уважава. И когато на най-слабо начетения от всички Костя му свършили словесните аргументи, той извадил нож от джоба си…

От онази вечер, когато заедно с Исмат устроиха засадата на Минското шосе, Бодила спеше лошо, скачаше от твърдите чужди легла по никое време. Първо се хвърляше към прозореца: дали не идват да го приберат, дали не се промъкват от гората пред прозореца безмилостните момчета от ОМОН^[1].

Петров никога по-рано не се беше оплаквал от нерви, обичаше да рискува и към това, че рано или късно ще го пипнат, се отнасяше философски. Макар че никога не би написал правилно и без грешки подобна дума — все пак училище му бе затворът. Прибираха го за кражба и за грабеж, съдиха го и за „мокра“ работа — за убийство. Но тъй като беше убил съкафезник по решение на затворническия „съвет“, правилно смяташе, че няма да му дадат най-строгата присъда. Хорската психология е такава, че ги устройва, когато престъпниците сами се трепят — така или иначе стават по-малко. Макар и за кратко… И освен това на съдиите им е приятно, че и в затворническата среда законите са също тъй сурови, и ги изпълняват толкова неумолимо.

След този, първия случай, на Петров неведнъж му се налагаше да убива, с тая разлика, че напоследък предпочиташе огнестрелното оръжие. Веднъж намушка един с шило в тълпата, за да не го засекат надзирателите, а мъжът, промушен от него, от Бодила, се хвърли да го прегръща, търсейки спасение. Това не беше много приятно, затова Бодила обичаше повече добрата винтовка, при това да е и с оптически мерник. Благодарско на любимата народна армия — там видяха снайперистки заложби у скатавкаджията и самоволно отлъчващия се Петров. После, когато вече беше в бандата, чувстваше голямото уважение на другите, замесено от суеверния страх пред палача. Защото „мутрите“ знаеха, че Бодила работи само срещу най-непокорните клиенти, които Джек беше отписал. Но освен бакалите и бизнесмените от всякакъв вид Бодила можеше да очисти по заповед на шефа и кого да е от „босовете“ на групировката. Невисокият мъж с простовата мутра и смотана фигура внушаваше благоговеен ужас сред майсторите на родния рекет.

Но както учи и физиката, силата на действието е равна на силата на противодействието. Когато Джек се набута в чужда територия, която се контролираше от абсолютно славянски тип с двусмисления прякор Наумчик, започна тиха война, която завърши с това, че разстреляха с автомат Джек и двама от телохранителите му на вратата на банята. Константин Петров отдавна беше забелязал у себе си почти свръхестественото свойство да предчувства опасността. И беше уверен — ако той бе там, Джек би могъл да се измъкне. Но босът обичаше горилите му да са грамадни и яки. Така и си отиде в гроба едновременно с тия яки и грамадни типове.

След смъртта на Джек неговата територия и „бичетата“ му, които не страдаха от скрупули, бяха прибрани от Наумчик. Той си имаше свой палач, пък и на Бодила не му се искаше веднага да се примъква към убиеца на предишния си господар, макар оня да го викаше. Бодила минаваше за чистник — убиваше само онзи, когото трябва, без да залива с олово цялата улица, като тъпите рекетьорчета. Известно време Костя, по прякор Бодила, както се казва, лежа на дъното. Прекарваше времето си със своята дама на сърцето Люда Тьотенкина. Но после парите свършиха, а и двамата бяха свикнали да си угаждат.

Тъкмо тогава се появи една далаверка, съвсем чиста, както се стори на Костя. Един познат от групировката на Джек съобщи над чаша бира на своя бивш колега, че сега работи в частна фирма на ужасно тъпа длъжност — с реномето си на жесток тип трябва да сплашва рекетьорите, налитащи срещу фирмата. Наистина, такива засега нямало. В момента директорът на фирмата си търсел добър телохранител и специалист по особени поръчения.

— Искаш ли да те препоръчам? — попита подпийналият му другар.

— За телохранител не ме бива — сви рамене Бодила. — А виж, ако има някоя поръчка, може и да поработя…

Константин не придаде голямо значение на този разговор. Обаче след няколко дни същият колега, по прякор Крушата, го намери в ресторанта на хотел „Савой“, където Петров и Людмила си бяха устроили, както им се струваше, прощален гуляй. Крушата приседна на тяхната маса, наля си от водката и каза, че директорът на фирма „Геронт-сервиз“ господин Меншов го чака утре там и там в еди-колко си часа следобед.

В определеното време Петров пристигна в един обикновен жилищен блок, в третия вход, етаж първи. На вратата на един от четирите апартамента, разположени на стълбищната площадка, видя блестяща метална фирма — трудно можеше да се нарече този полиран къс месинг табелка, — на която бе обозначено „Геронт-сервиз“. Константин бутна вратата — заключено. Позвъни. Отвори му здрав младеж в анцуг.

— Кого търсите?

— Главния.

— А вие кой сте?

— Бодила.

Младежът спря да жвака дъвката си.

— Кой?

— Бодила, малкия. Съветвам те да го запомниш!

Младежът така и не възобнови помпането на дъвкателни мускули и придържайки вратата, извърна глава…

„Телохранител, мамка ти! — беззлобно помисли Константин. — Сега да ти набода шилото във врата — и хъркай, часовой, докато не пукнеш!“

— Михалич! — зарева младежът към вътрешността на апартамента, а на издутата му от напрягане шия като синя вървичка се изду сънната му артерия. — Търси ви някакъв Бодила!

— Доведи го — отзова се директорът.

Спортистът-дъвкач се отдръпна, за да пропусне госта. Докато се промъкваше покрай него, Константин незабелязано, но рязко заби лакътя си в слънчевия му възел. Младежът се задави с дъвката и се присви от кашлица и болка.

— Дишай дълбоко — посъветва го Петров. — Сам ще намеря шефа ти.

Не се наложи да го търси — Меншов собственолично стоеше на прага на стаята си и го очакваше. Отстрани се мълчаливо, но своевременно, докато го пропускаше в кабинета си, седна в черното пружиниращо офисно кресло и попита, кимайки към коридора:

— За какво така го…

— Посетителите трябва да се следят, но и да се държиш вежливо.

— Резонно — кимна отново директорът. — Ето, вижте нашия проспект.

Той протегна към Петров гланциран бял лист с напечатан рекламен текст.

„Индивидуалният частен благотворителен център «Геронт-сервиз» оказва помощ на самотни възрастни лица:

— месечни пенсии от 100 до 200 хиляди рубли;

— безплатно снабдяване с продукти;

— заплащане на нужната медицинска помощ;

— покриване на разходите за погребение — срещу правото на наследяване на жилището след тяхната смърт.

Оформянето на документите е за сметка на центъра.“

Петров върна листа на Меншов и каза разчувствано, но и с леко издевателство:

— Свято дело вършите, добри човече! А за мен, грешника, каква роля се предвижда?

— Старците умират — твърдо каза Меншов. — Ние наследяваме жилищата и ги обявяваме за продан. Точно тогава ще дотичат разни безделници, които едно мляко не са почерпили старчетата, но ще се натискат, за да им отчупим нещо. Нямам намерение да давам нищо никому. Ще ми помогнете ли да направя така, че нито срещу мен, нито срещу нашия бизнес да не се нахвърля никой?

— Ако плащате.

— Според работата. Сега имам на щат четирима човека: аз, счетоводителят, Крушата и шофьорът, който е и агент, и вратата ви отвори…

— А когато шофьорът седне зад волана, кой ще дотърчи на вратата? Аз ли?

— Моля ви се, Константин…

— Петрович…

— Моля ви се, Константин Петрович?! На вратата ще стои милиционерче, както се полага на солидна фирма.

— Ясно. Излиза, че при вас всички топли местенца са заети.

— Не всички. Трябва ми човек, който винаги ще бъде до мен. Понякога ще помага на Крушата.

— А той какъв е — санитарка ли?

Меншов не се усмихна, в очите му блесна недобро пламъче, но каза, сякаш се шегуваше:

— Нещо такова.

После разговорът се прехвърли към заплащането на труда. Месечната заплата не изглеждаше грандиозна, но в устава на предприятието се предвиждаше всеки да участва в печалбите след реализацията на освободените апартаменти. Точно това бяха парите, заради които се разиграваше всичко. Петров се досети, че след сключването на договора с благотворителния център самотните пенсионери гаснат като свещички, иначе фирмата не би трябвало изобщо да се захваща. От тази догадка за миг му стана страшно. Той за пръв път видя човек, който изглеждаше като студент от хуманитарен институт, а всъщност се явяваше чудовище, може би не по-малко от самия Бодил, погубил около десетина човешки души. Но мангизите му трябваха много, за да задържи край себе си Людка, да не се изложи пред аверчетата и за какво ли още не — парите винаги трябват.

И Бодила се съгласи.