Фридрих Незнански
Момиче за шпионина (93)

5.

В уречения час тръгнахме с армейска уазка към предградията на Грозни. Шофираше един боец от спецподразделението. Освен него в колата бяха Осинцев, трима „ангели“ и ние с Меркулов. Преди да потеглим, командирът на всички „ангели“ още веднъж предложи на Меркулов да остане: не смяташе, че такива операции му подхождат на годините. Но Костя все пак настоя на своето. Затова, доколкото разбрах, при последния инструктаж Осинцев възложи на Рижия и неговите подчинени основната задача за издирването на изчезналите бойци от групата на Скворцов. А себе си с жертвоготовността на стремящия се към святост човек реши да посвети на нашите капризи.

Влязохме в града през пост от вътрешни войски. След като ни върна документите, старши лейтенантът предупреди:

— Постарайте се да се завърнете по-рано. Приказва се, че всеки момент ще наложат ограничения на влизането в града.

Пътуваме по-нататък.

Градските улици практически са без осветление, зад стъклата на колата пробягват черните грамади на сградите, само тук-таме свети. Разбираемо е: забелязах, че от Грозни бягат всички, които могат. За някого впрочем войната е благодатно време за печалби. Особено се търсят собственици на транспортни средства. Но това е денем, когато е светло. Сега легалният живот в града е замрял. Само бойците на метежния генерал, крадците и мародерите, и ние се шляем по притихналите улици…

Спираме. Защо ли?

Шофьорът набива спирачки и веднага угася фаровете. Двама „ангели“ безшумно като сенки скачат от колата и се прикриват в мрака.

— Къде отидоха? — питам шепнешком.

— Да проверят шахтата.

След няколко минути единият се завърна и тихо докладва:

— Става.

— Всички навън! — заповяда Осинцев.

Той беше облечен и екипиран като бойците си, със същата черна маска на лицето, затова го разпознавахме само по гласа. Полковникът вече съвсем не приличаше на онзи предпазлив педант, когото се опитвах да надхитря в кабинета си. Униформата ли го преобрази или той винаги е поддържал кондицията си, но с ловкостта си Осинцев напълно пасваше на своя екип. Движенията му бяха пестеливи, икономични, снаряжението добре окачено. Мен например ме безпокоеше кислородната маска в калъфче. Изглежда, не я бях надянал съвсем правилно, а се притесних да питам втори път как точно се прави. По-точно глупавата гордост ми пречеше. Полковникът се изниза от колата леко и нечуто като змия, а следователят Турецки се измъкваше като от мрежа, за най-голяма своя досада, чувствайки на тила си нетърпеливото дихание на бойците. Ако така тръгнеше и нататък и ако успеехме да се върнем, след всички неприятности, които му създадох, полковник Осинцев можеше да си припомня с известно удовлетворение моите подземни препъвания. Тези мисли, разбира се, бяха съвсем излишни преди спускането — това поне разбирах.

Костя Меркулов, независимо че бе по-възрастен от мен, при това с прекаран инфаркт, се измъкна от уазката съвсем благополучно, което само усили досадата ми.

Но Осинцев не позволи на самоунижението ми да се развихри повече.

— Бързо напред! — изкомандва той. — Пасажерите в средата!

И ние се затичахме в лек тръс натам, където като мъждиво жълто око мигаше сигналното фенерче.

Отвореният вече от „ангелите“ люк на шахтата ми заприлича на черна, кръгла дупка към ада. Първо в него се спусна един боец с прякора Рамбо. Докато пътувахме насам, успях да запомня прякорите на всичките четирима. След Рамбо се спусна Ловкия.

Чакахме пет минути, после в слушалките на радиотелефоните, монтирани на шлемовете ни, прозвуча тихият, но зловещ, както ми се стори, глас на Рамбо:

— Чисто е, можете да влизате.

Осинцев тръгна. След него и ние с Меркулов.

Тези, които вече бяха долу, ни помагаха по-бързо да се ориентираме в подземието. Единият светеше с фенерче върху земята под стръмната, ръждива стълбичка, по която слизахме, а Осинцев насочи лъча на фенерчето си в страничната стена, за да не ни заслепи и поне малко да освети участъка от тунела, откъдето щеше да започне нашето пътешествие. Рамбо вече беше там и се вглеждаше за евентуална заплаха.

След нас се спуснаха Боса и Брус, затвориха над главите си капака и аз лека-полека започнах да разбирам хората, страдащи от клаустрофобия, тоест страха от затворено пространство. Имах впечатлението, че са ме зазидали в отходните канали. Някъде върху мокрия и кален под приглушено падаха капки вода, миришеше на топла помия и гнилоч.

— Да вървим — каза Осинцев.

Наредихме се в патешка колона в реда, по който слязохме, и поехме напред в тунела. Скоро от дълбините на градските подземия усетихме по лицата си застоял, но прохладен полъх. Но пътят ни беше преграден от врата-решетка, заварена от арматурни железа, дебели не по-малко от сантиметър.

Осинцев заповяда да отстъпим на почтително разстояние и даде знак на Рамбо. Той напипа в краката си нещо продълговато — дълъг болт, парче дърво или кост — и го хвърли по вратата. Желязото глухо иззвънтя. Сетих се със закъснение, че проверява дали няма някаква сигнализация по вратата. После той опипа дебелите пръти с остриетата на странни и ако се съди по всичко — мощни резачки. Не, вратата не беше под напрежение. След това Рамбо ловко, само за няколко секунди, преряза със своя странен инструмент дъгата на катинара, който заключваше вратата, и ние зажвакахме с армейските си боти из калта на дългия тунел. Толкова дълъг, че лъчът от фенерчето на шлема на Рамбо напипваше отпред не стена или поредната врата, а лепкава и заплашителна тъмнина…