Фридрих Незнански
Момиче за шпионина (83)

10.

Костя Меркулов — не, какво говоря! — Константин Дмитриевич Меркулов не ползваше много често служебната черна волга, която му беше зачислена персонално. И макар сега у нас да си падат по западните коли, Костя си поиска сигурната и проверена, макар и малко примитивна старица, производство на Горковския автозавод.

Казват, че с хубавото се свиква бързо. Може и да е истина, но в такъв случай Костя е урод в семейството на шефовете. Той ползва колата само в работно време и по служебни задачи. Понякога се опитвам да го навия поне веднъж да разкара служебната кола за лични нужди, за да има какво да разказва на внуците. Но Костя е непреклонен като изписания от Бонч-Бруевич в розови краски чичко Ленин.

Днес обаче Меркулов сам нареди колата да е на линия от сутринта до края на света. Той беше разбрал почти веднага какви приключения съм преживял вчера късно вечерта.

— Знаеш ли, Саша, никога не съм бил циник, но това, което ще кажа сега, си е най-чиста проба цинизъм — това, че изпратеният за теб убиец е от спецподразделението, ни е от полза. Сега ще трябва да си развържат езиците или ще ги пратя на майната им в запаса!

Непривично и интересно беше да се наблюдава ядосаният Костя. Обикновено той пречупваше убийците меко, без да повишава тон и без да хвърля яростни погледи. А сега такава експресия! А и не отивахме къде да е, а при началника на Главното разузнавателно управление на Генщаба, при човека, благословил създаването на „Ангелите от ада“.

— Обаче и теб си те бива, Саша! Избрал си за битката с него зверска тактика — и спечели!

Спомените за вчерашния ден не предизвикваха у мен положителни емоции, но Костя говореше искрено, затова се включих:

— Да, шахматните комбинации едва ли биха ми помогнали. Само че знаеш ли, сега ми е някак неприятно, а може би дори ми е жал. Представяш ли си как съм го треснал с желязото по челото?

— Глупости! Интелигентска рефлексия! Хайде сега да му изближеш и гнойните язви…

— Какви язви? — стреснах се аз.

— Спокойно! Цитатът е от библията. Никакви язви няма той, само вътрешен черепно-мозъчен кръвоизлив и комоцио. И ръката му нещо не е наред. Вече е дошъл в съзнание, но се инати и не признава нищо, само твърди, че ще си разчисти сметките с теб. Разбра ли?

Неволно настръхнах, когато си спомних как изсвистя край бузата ми като лек ветрец тежкото острие…

Солидното военно учреждение се отличава от гражданската кантора с това, че тук командирите нямат секретарки, а строги, малко надменни секретари в изгладени униформи с пагони не по-долу от майорски.

Един такъв дълъг красавец, нечий син или внук, ни стопира в приемната и отиде да докладва на началника, че неканените гости са дошли.

След няколко минути, за нямо и почтително учудване на седящите в приемната с чанти на коленете полковници, секретарят ни покани при началника.

Ръководителят на военното разузнаване се надигна иззад бюрото си, за да ни поздрави. Той не беше в генералска униформа, а в обикновен, макар и скъп костюм.

— Здравейте, Константин Дмитриевич — поздрави той Меркулов.

Костя ме представи:

— Следователят Александър Борисович Турецки.

Старият воин, или вероятно най-точно — старият шпионин, не започна да лицемерничи, да се насилва с дежурното „много ми е приятно“, само ми стисна мълчаливо ръката, покани ни с жест да седнем и попита:

— С какво мога да ви помогна?

— Това е стара и объркана история и докато не засягаше нашето ведомство, ние не се бутахме във вашата кухня. Вие, разбира се, сте познавали полковник Скворцов?

— Защо „разбира се“? Просто го познавах. Нелепа смърт! И май че отдавна трябваше да ви изложа претенциите си. Намерили сте тялото, установили сте самоличността му, пратили сте го в моргата, после сте съобщили на роднините и в службата, а нататък вече не е ваша грижа. Но вие не! Някакви разследвания, проследяване, при вдовицата сте се опитали да се вмъкнете…

— Това е самодейност на млад служител. Посочена му е грешката. Обаче именно той намери в джоба на покойния полковник зашифрован факс. Ние го разшифровахме, забележете, без да привличаме странични хора към случая. А самия текст на посланието предадохме на ваш офицер с фамилията Осинцев, ако не се лъжа…

— Е, добре, а после какво?

— Ако сте го чели, ще си спомните, че там става дума за някаква среща, на която ще дойде и някой си Кук. Както успяхме да изясним с помощта на Федералната служба за контраразузнаване, Кук е бил агент на ЦРУ Действал е в Русия под прикритие като конгресмена Керуд, убийството на когото Александър Борисович разследва още от началото. Макар бавно и с труд ние установихме кой е обстрелвал колата, в която е пътувал Кук, повече или по-малко се добрахме до причините, а също и до това, че нещо е свързвало Кук и Скворцов. Както произтича от това? Произтича покушение срещу следователя Турецки вчера вечерта на стълбището в собствения му дом.

Началникът на ГРУ ни разглеждаше с умния поглед на човек, който харесва играта на интелекти и характери повече от спазването на общочовешките ценности.

— Много занимателно! — каза той и поощрително кимна.

После ме измери с интерес и аз разбрах от какво е предизвикан: бяха се опитали да ме убият, а аз имах наглостта да остана жив. Впрочем възможно е и да преувеличавах.

— Както се досещате — продължаваше Костя, — покушението не успя, а наемният убиец е задържан.

— Мога само да ви поздравя!

— Благодаря — кимна Костя и подаде на началника една снимка. — Погледнете, моля ви, може би го познавате!

Началникът инстинктивно протегна ръка и почти взе снимката, но веднага я хвърли на бюрото.

— Каквоо! — заплашително проточи той. — Какво намеквате! Не се увличайте, Константин Дмитриевич! Да не би да предполагате, че вашият следовател е пресякъл пътя на някого от нас?!

— Нищо подобно! Съвсем не искам да кажа, че вие или някой от вашето ведомство е санкционирал този терористичен акт! Но в душата на всеки не може да надзърнеш. Вижте, ако обичате, аз ви моля без задна мисъл!

— Е, добре.

Той разгледа снимката на човека с бинтована глава и сви рамене:

— Не, не го познавам…

— А ако прибавим и това?

Костя сложи до първата снимка и друга, на която в едър план беше фотографирана ръката на убиеца с татуировката.

Началникът на ГРУ разглежда дълго втората снимка. Вероятно обмисляше как да постъпи: да признае ли очевидния факт, или да продължи примитивната игра на отричане.

— Предполагате, че това е наш човек, така ли? — попита той, като избра накрая най-обтекаемата за дадения случай форма на уклончив отговор.

— Да.

— Какво пък, възможно е, но най-вероятно този човек е нарушил клетвата и действа по поръчка на някой извън военното разузнаване. В момента не мога да ви кажа със сигурност наш човек ли е или не, но ще попитаме отдел „Кадри“ и веднага ще ви отговорим. Макар да ми се струва, че ако наш човек се хване за нещо, то го довежда докрай. Добра охрана имате, следователю!

— Нямам охрана — казах спокойно.

— Виж ти! И сте се справили сам?

— Наложи се.

— Тогава със сигурност не е наш човек. Съгласете се, Александър Борисович, че вие не сте супермен!

Кимам в знак на съгласие.

— И сте се справили? Тогава той не е спецназовец!

— Тук сте прав — намеси се Костя. — Не е от спецназ. Той е от подразделението „Ангели от ада“. Затова и дойдохме при вас за обяснение: по каква причина този „ангел“ е дошъл да убива следовател от прокуратурата? Вие прекрасно знаете с какво се занимава Турецки и по какви въпроси интересите му се сблъскват с вашите. Да се застави следователят да не действа е можело само по оста Скворцов — спецподразделението — Дейвид Кук. Скворцов е мъртъв и почина доста по-рано от деня, когато научихме кой е Кук и кои са „ангелите“. Значи Скворцов отпада. Остава звеното „Ангелите от ада“ — Дейвид Кук. Но то също е непълно: Кук е убит с автоматичен откос няколко часа преди смъртта на Скворцов. В резултат — остават само „ангелите“. Би ми се искало да знам къде сме им пресекли пътя и на кого служат те всъщност?

— Какво още знаете за спецподразделението? — попита с равен глас началникът.

Но пръстите му беззвучно барабаняха по матово проблясващия плот, издавайки вълнението му.

— Практически всичко, освен едно — какви задачи изпълнява то сега.

— Предлагам замяна: аз отговарям на всички ваши въпроси, вие ми давате източника на информацията за „Ангелите от ада“.

Предполагах, че сега Костя ще се възмути, ще каже нещо за неуместността на пазаренето, но сбърках. Той попита съвсем сериозно:

— Давате ли офицерската си дума, че нашата размяна ще бъде честна и равностойна?

Генералът скъпернически се усмихна. Изглежда, и в цивилно облекло той не забравяше за високия си чин.

— Давам ви дума, давам!

Меркулов отвори чантата си, извади компютърна дискета в бял плик от тънък картон, онази същата, която беше открил Слава Грязнов.

— Тук е записана цялата информация за създаването на спецподразделението и списъкът на личния състав. Дискетата е принадлежала на полковник Скворцов, открита е от оперативен работник в дома на бащата на полковника. Дали още някой, освен нас знае за съдържащата се на дискетата информация, не мога да кажа. Във всеки случай, след като я намерихме, никой, освен мен не е имал достъп до този материал.

Началникът на ГРУ внимателно взе дискетата от ръцете на Меркулов.

— Добре, да предположим, че е така. Но някой ви е казал кода, за да извлечете информацията на екран.

Костя ме погледна и помоли:

— Обясни!

— Дежурният в онази нощ следовател от московската прокуратура Величко е открил при външния оглед на тялото на полковника парче от плик, на който е била написана думата „ангел“. После успях да забележа как реагира един ваш служител, когато аз ни в клин, ни в ръкав изтърсих тази мила думичка. После, когато намерихме дискетата, решихме пак просто така да пробваме тази дума като код. Това е всичко…

— Фамилията на този служител?

Гласът на генерала прозвуча рязко, шефът на военното разузнаване даваше да се разбере, че без това няма да има по-нататъшен разговор.

— Предполагам, че вие я знаете… — започнах внимателно аз.

Неизвестно защо ми се искаше той да изрече фамилията, а за мен да остане само мълчаливото кимване. При това не изпитвах никаква симпатия към Осинцев.

— С нашите хора сте могли да общувате само с мое разрешение — каза генералът. — По такъв начин вие се пазите да не назовете Осинцев, нали така, Турецки?

— Да.

— Какво пък, това само потвърждава мисълта ми, че при целия бардак, който кипи сега, издребняват дори полковниците, да не говорим за сополанковците от нисшия състав! Всъщност, Меркулов, аз не бих крил от вас нищо, дори да не бяхте ми казали и дума. Знам за вашите настроения, а и вие не ги прикривате особено. Рано или късно ние с вас ще се окажем в един лагер. Или вие ще вземете да твърдите, че много добре се работи с новия генерален прокурор? Та той е придворен! Получи поста за лакейското си усърдие. Лесно е да разберем добрия господар, президента, като знаем историята на отечеството. Преди за преданост са награждавали с именийце и титла, а сега — с длъжност. При това царят-бащица напълно искрено може да каже: служи, Прошка, но ако не се справиш — не ми се сърди. Наистина, най-често не се стига дотам, да го попиташ: а как, значи, си изпълняваш длъжността? Цени се само личната преданост. Нима не е така?

— Така е — съгласи се Меркулов.

— Извинете ме за това встъпление, сега можем да минем към същината. Когато през деветдесет и трета година привържениците на президента разгониха Върховния съвет и след победата си започнаха да променят програмите, в това число — за финансирането на отбраната и социалните програми за военнослужещите, естествено сред нас се появиха недоволни не само между лейтенантите, но и във висшето командване. И тогава всичките новоизлюпени генерали от ония, дето стреляха точно срещу „Белия дом“, взеха да умуват как да прекратят такова въпиещо безобразие като опозицията в армията… Меркулов, говоря ти това, че като ме разпитваш после, разговорът да бъде по-предметен. Та думата ми е, че демокрация без ум, дисциплина и законност — това е бардак! Особено в нашите условия. Когато на Запад решиха, че повече няма защо да се страхуват от нас, ЦРУ започна да отделя повече внимание на терористите, мафията и икономическия шпионаж. Нашите от бившето Първо главно също се хвърлиха истински да се учат на капитализъм, само че пак не се получаваше каквото трябва. С чисто разузнаване се занимаваме сега само ние. Може би затова и разбрахме преди другите, че в Генщаба по поръчка на политиците са измислили как да ликвидират опозицията с един удар… Трябваше им малка, некрасива война, в която да се оцапат всички, а да изхвърчат от постовете си само неудобните. Тук като по поръчка пасна и Корольов… Сигурно знаете? Вашите хора разгадаха малкото му хоби — „Хантала ойл“. Ние пресметнахме развитието на ситуацията още през октомври, тогава беше разработен и планът на операцията. Разбирахме прекрасно, че ако до началото на цялата чеченска шумотевица бъде неутрализиран генерал Дудаев, няма да има сериозна съпротива. Предполагаше се да го хванем тихо, желателно с парите, и да го скрием за известно време, та и най-близките му съратници да решат, че и той като Наполеон е захвърлил армията и се е скрил в чужбина. В началото на ноември група под командването на полковник Скворцов замина за Грозни. Но мина почти цял месец — оттам никакви съобщения, а Скворцов изведнъж се оказва в Москва в чужд двор, умрял от инфаркт. Не мога да се заема с мащабни разследвания на всички обстоятелства, защото не се доверявам вече на много хора в моята служба, но ако се окаже, че групата, изпратена в Чечня, е провалена — значи вече не мога да вярвам на никого…

— А защо ви трябваше спецподразделението „Ангелите от ада“?

— Не на мен. То е рожба на всичките три силови министерства. А идеята се породи след разстрела на „Белия дом“. Тогава много от защитниците му успяха да се измъкнат през подземните проходи. Сега не биха успели.

Меркулов се прокашля и каза:

— От наша страна няма нужда да огласяваме всичко, което ни разказахте…

Генералът пусна една кратка усмивка и го прекъсна:

— Аз, разбира се, съм ви признателен, но това няма смисъл. Ако не знаете, ще ви кажа: президентът вече постави ултиматум на чеченския лидер. Това означава според мен, че вече не може да бъде спряна малката, некрасива и може би продължителна война. Затова независимо от вашите намерения след известно време в нашите архиви и компютри ще изчезне всичката информация за „Ангелите от ада“. Нямам намерение да давам такава бухалка в ръцете на сегашните фелдфебели.

— Ще позволите ли един незначителен въпрос? — поинтересувах се аз.

— Да?

— Защо сте ги нарекли така?

— Предложи го един от инструкторите, чийто син се увлича по съвременната идиотска музика. Не мога да кажа точно дали така се нарича някаква група или песен… Изобщо помислихме и решихме, че такова словосъчетание, първо, е достатъчно непонятно за хората с изправени гънки на мозъка, второ, достатъчно подробно разкрива същността на работата им.

Генералът стана иззад бюрото, с което подсказа, че аудиенцията е приключила.

Ние също се надигнахме и аз едва успях да попитам:

— А не се ли страхувате, че информацията за съществуването на такова подразделение все пак ще изтече някъде?

— Не — скъпернически се усмихна той. — Дори да сте направили копие на дискетата, без нашето официално потвърждение, това не е документ.

— Ами ако проговорят самите бойци?

— Изключено! За тях съществуват само три авторитета на този свят. По-точно, вече само два. Не ви завиждам, господа!

— Защо?

— Аз направих своя избор и затова съм готов за всякакво развитие на събитията, а на вас тепърва ви предстои да преживеете терзанията на избора между служебния дълг и съвестта…