Фридрих Незнански
Момиче за шпионина (32)

2.

Двама преоблечени оперативници и двама милиционери стояха на ъглите на малката финска къщичка. Вратата й беше затворена, завеските на прозорците — плътно дръпнати.

Лошото предчувствие тихо догонваше Грязнов, докато той тичаше без път из гората. Догони го…

Оперативните работници изглеждаха объркани и виновни.

— Какво става? — попита Грязнов, докато успокояваше дишането си.

— Май ни засече — мрачно отвърна единият оперативник. — А може и да е чул радиостанцията. Трещи гадината и пищи, и пър… а виж да говори нормално не може. Накратко, затвори се, без дума да каже.

— Кой е още в къщичката? — отривисто попита Грязнов.

— Някаква жена.

— Неговата ли?

— Като че ли не. Бяха в различни стаи.

— Такааа — проточи Грязнов. — Лошо, по-лошо не може и да бъде. Какво ще правим, орлета?

Те мрачно мълчаха.

— Подозирам, че имаме извънредно произшествие — почти спокойно каза Грязнов. — Ако жената вътре не му е гадже, има всички шансове да стане заложница. Какви ще ги дяламе тогава всички? На летището ли ще ги изпращаме? — И сам си отговори: — Ако трябва, ще го изпращаме.

Очевидно Петров надзърташе иззад завеските, защото след няколко минути се обади:

— Аа, и ти ли си тук, Грязнов?! Значи за мойта кожа си дошъл. Заради мен е целият цирк. Дреболия, а все пак приятно ми става…

— Константин — извика в отговор Грязнов. — Константин! Да беше се предал, а?

— Да бе, разбира се! Днеска не си в анцуг и с вестниче в ръка! Днеска си като на парад! Сигур искаш да се снимаш с мен във вестника. Не съм против! Само че първо ще си поиграем, искаш ли?

— На карти или какво?

— Ами една детска игра. Нарича се „Ела ми я вземи“.

— Какво?

— Една женска е с мен. Загряваш ли? Вземеш ли ми я, жива или мъртва, тогава, ако щеш, хвани ме, ако щеш, убий ме — твоя воля!

— Безсмислено е, Петров!

— Че къде да се дяна! Ако се предам — ще ме изправите до стената. Не е много приятно да те разстрелват, а, Грязнов? Ще вземат да ми се разтреперят мартинките, после ще ме презирате. А ако ме гръмнете в бой — по-красиво е. Какво ще речеш, Грязнов?

Слава тежко седна на широк пън, издялан като кресло с облегалка, и запали цигара. „Нима пак ще се издъним? — горчиво помисли той. — Да не бях атеист, щях да си помисля, че заедно с тоя Петров ни се е стоварило някакво проклятие на главите.“

През това време към къщичката с номер девет започнаха да се приближават спецназовците, предупредени по радиостанцията.

Грязнов искаше те да се придвижваха по-прикрито: сега всеки дразнител можеше окончателно да извади Петров от равновесие. Но спецназовците, след като получиха съобщение, че местонахождението на престъпника е установено, вървяха открито, сигурно разчитаха да затормозят психически рецидивиста. Те не знаеха, че човекът по прякор Бодила не е от онези, които, попаднали в капан, първо се хилят и псуват, изстрелвайки сватбарски всичките си патрони, после оковани в белезници, плачат и се пазарят за по-мека присъда. Бодила не чакаше снизхождение, а и характерът му беше по-твърд от психясалите му аверчета бандити.

Като забеляза спецназовците, Петров весело извика:

— Е, Грязнов, голяма услуга ми правиш! С такива почести още не са ме гепили! Да взема да се предам ли? Няма да те погалят по главичката, ако пак ме изпуснеш с такава войска.

Грязнов не отговаряше. Ситуацията беше тъкмо от тези, в които трябваше да чака какво ще предприеме престъпникът. Засега той беше господар на положението. И това беше лошо, много лошо.

— Какво ще правим? — попита го началникът на районната милиция.

И той беше загрижен, не му се искаше да провалят такава мащабна операция. Нали в това беше номерът. Проведат ли успешно операцията — наградите вървят нагоре по стълбичката, провалят ли я — по същия път надолу летят наказания.

— Какво? Какво да правим? — почти простена Грязнов. — Главата си залагам, че той ще се крие от нас зад леличката, докато не ни се изплъзне. Остават ни само превантивните мерки. Нека част от спецназовците, по-голямата част — те вече се попъчиха пред Петров, но не му направиха особено впечатление — да се разсредоточат в гората и да го следят, докато могат. Трябва да дадем в Москва данните и номерата на всички коли, които имаме тук. Петров може да поиска всяка от тях. И какво още? Нека снайперистите да се приготвят за всеки случай. Впрочем… — Грязнов уморено махна с ръка. — Просто им кажи как се издъних. Те и сами знаят какво трябва да направят.

Минутите течаха мъчително. Петров изчакваше или си беше наумил нещо. Във всеки случай мълчеше. Обитателите на почивния дом, предупредени от милицията, се криеха в къщичките, най-смелите и любопитните обаче стърчаха на прозорците, без да обръщат внимание на енергичната жестикулация на отговарящия за тяхната безопасност милиционер.

Накрая Петров все пак реши нещо.

— Грязнов — извика той. — Май трябва да си вдигам багажа, как мислиш?

— Ти си знаеш, Константин — откликна Слава.

— Разбираш ли, аз никого, освен теб не познавам в тая ченгеджийница. Пък и никой от тях не знае колко струвам, така ли е?

— Да.

— Давай тогава чрез теб да управлявам целия отряд. За да знаят точно кой къде да стои, докато аз си въртя с кралицата прощалния валс.

— Съгласен.

— И правилно, Грязнов, къде ще идеш! Я ми кажи сега, какви бракми имате тук? Трябва да си избера на коя ще пътуваме.

Грязнов се огледа и без да бърза, започна да изрежда:

— Милиционерска уазка…

— Не, тая не ми трябва.

— Фургон „КАМАЗ“…

— Този, дето дойдоха с него, петнистите ли? — попита Петров, имайки предвид спецназовците.

— Да.

Той помисли малко и също го отхвърли.

— Не ми трябва. Има ли други?

— Има. Два автобуса.

— С мигалки ли са?

— Без сигнални лампи. Обикновени автобуси на Ликинския автозавод.

— Какви са шофьорите? Ченгета ли?

— Не, единият е цивилен.

— Значи с него ще пътувам. Хей, Грязнов. Не се сърди, ако има нещо, а? Кога пак ще ми падне такава голяма компания от вас да командвам!… Та разпореди се, Грязнов, всички ваши коли да се изтеглят встрани, а моят автобус така го поставете, че да гледа с фаровете към шосето. Ясна ли е задачата?

— Ясна.

Грязнов стана от пъна и тръгна към централния вход на почивния дом, където беше паркиран целия задействан в операцията транспорт. А докато вървеше, му дойде наум щастлива мисъл.