Фридрих Незнански
Момиче за шпионина (43)

1.

Александра Ивановна Романова, увита в шал като селска баба, с голяма и тежка пазарска чанта в ръка, гордо мина покрай седящата опашка по боядисания в бяло и вмирисан на лекарства коридор на поликлиниката. Спря пред нужната врата. Край нея на скамейките седяха няколко жени на различна възраст. Те вдигнаха глави в очакване поредната страдаща смирено да попита кой е последен.

С гордата физиономия на провинциалистка с връзки Александра Ивановна открехна вратата. После отбеляза с бърз, внимателен поглед: столове, кушетка, стъклен шкаф. Отдясно вход без врата към стаята за прегледи и процедури. Вероятно това беше царството на медицинската сестра.

Доктор Скворцова записваше нещо в картона на седящата пред нея жена. Затова Александра Ивановна видя само кичур сивкава коса, прихваната на тила с черна траурна касинка.

Скворцова вдигна очи при звука на отварящата се врата:

— Какво има?

— Аз ви се обаждах. Определихте ми час, по повод на мъжа — едносрично обясни Александра Ивановна.

Но вдовицата разбра:

— Почакайте минутка, ей сега ще се освободя.

Александра Ивановна кимна, притвори и за всеки случай остана до вратата. Когато излезе в запас и най-после се потопи в кръговрата на всекидневните грижи, лежащи на гърба на съвременната руска жена, бившата началничка, страшилището на бандитите, полковник Романова разбра колко малко знае за тегобите на всекидневието, след като бе прекарала младостта и зрелите си години в преследване, на оперативна работа, в безкрайни разпити на престъпници, заловени по горещи следи. Какъв запас твърдост трябва да имаш, чакайки на опашката за масло, за някаква справка в общината или издействайки разрешение за размяна на жилище. Александра Ивановна не беше анемична цигуларка, а висш офицер от милицията, затова тя бързо се адаптира към новите условия и разбра, че в общността на унижените е като в бандитска шайка — правото е на този, който има по-здраво гърло и по-тежък юмрук.

И сега тя чакаше кога опашката ще възроптае срещу нейната наглост. Опашката не изтрая дълго.

— Виж я ти! Набута се! — без да се обръща към никого произнесе някаква млада, но много злъчна жена. — Къде се навря? Опашката тук е с талончета. А къде е нейното номерче, а?

До някое време Александра Ивановна пазеше високомерно мълчание.

Неочаквано някаква съвсем млада особа с разцепени по последна мода на коленете джинси и бледожълто, някога миловидно лице на наркоманка започна разузнаване с бой:

— Ей, бабо! Ти какво се лепна за вратата? Искаш да минеш метър, а? Покажи си номерчето или сядай на края и чакай! Ти от кой колхоз си?

— Аз ли? „Две дози, три кефа“. Чувала ли си го, смъркачко?

След като чу родната наркоманска терминология, девицата даде заден ход.

— Не, лелички, тая е голяма напаст! Сами се разправяйте, щом искате.

Леличките притихнаха след първото фиаско, макар да мърмореха полугласно, колкото да не дадат повод на нахалницата да им скочи и да ги почне тя.

Позиционната война обаче не трая дълго. Вратата се отвори, първо излезе пациентката, после надзърна доктор Скворцова и каза към опашката:

— Ще приема всички, които имат номерца…

После се обърна към Романова:

— Влизайте!

Те седнаха от двете страни на покритото със стъкло бюро като нормални лекар и пациент, само че този път въпросите щеше да задава посетителката.

Романова показа служебната си карта и каза:

— Нина Сергеевна, доскоро работех в криминалната милиция, сега заради възрастта съм нещатен сътрудник. Може би защото имам опит или просто защото съм жена, а колегите ми са по-млади и главно мъже, та се съгласиха, че е най-добре аз да разговарям с вас.

— Възможно е — предпазливо и неопределено каза Скворцова. — Един млад човек, следовател струва ми се, искаше да се срещне с мен, но кой знае защо не дойде.

— Не са го пуснали. Колегите на вашия мъж, изглежда. Не си мислете, че организирахме нашата среща по този начин, защото ни липсва романтика! Имаме всички основания да предполагаме, че телефонът ви се подслушва, а може и цялото жилище…

Скворцова се отпусна на стола с полузатворени очи и някак напевно, но не от прилив на чувства, а от застаряла тъга, произнесе:

— Боже, ако знаехте, какъв развратник стана в последните години!… Има една стара поговорка: лекарю, изцери се сам! Сигурно има смисъл, щом тази фраза не е забравена хиляда години. Отчасти Василий сам си беше виновен — натискаше ме да абортирам, докато бях млада, после всичко ни се върна. Уж беше просто — и лекарите приятели, и аз сама съм си доктор, и лекарствата лесна работа, а съм като инвалид… На него не му пукаше, тананика си под носа „не е в раждането смисълът“, и толкова. Не му казвах, притеснявах се, а той не си доизкара кефа някъде, после се върне и ми се натиска. А аз не мога, правя процедури. И той отвикна от мен, като от играчка. Добре, че децата пораснаха…