Фридрих Незнански
Момиче за шпионина (40)

1.

До дванайсет в службата не се случи нищо особено. Ровех се из старите дела и ги подреждах. После стана време за обяд. Кафенетата и ресторантите сега са скъпи, евтините столови отмряха заедно със социализма, затова си нося за хапване нещо от къщи. Пък и няма кой да ми пречи: сега имам отделен кабинет, в сградата не се тълпят посетители. Даже се чудя сам на себе си: съвсем по домашному съм се устроил. В шкафа си имам рафтче за съдове, където стоят два чайника, две чаши — една за разтворим бульон, другата за чай, захарница и кухненско-шанцов инструмент — вилици, ножове и чайни лъжички.

Едва бях завършил своя, така да се каже, лънч и зазвъня вътрешният телефон. Вдигнах с досада слушалката, реших, че ме безпокои Шелковников, тормози се за съдбата на Селиверстов. Оказа се Меркулов, който кратко каза:

— Привет! Ела при мен.

Когато влязох, Костя стоеше до прозореца. В това нямаше мания за величие, виждате ли, аз съзерцавам своя народ. Навикът да стои по-близо до прозореца му остана от времето, когато пушеше. Като го гледах сега как се мъчи, защото бе дал дума на семейството си да спре и не искаше да я нарушава, понякога си мислех: защо да ги отказва? За да си осигури още няколко години живот, той трябва не да захвърли цигарите, а тази проклета работа.

Без да се обръща, защото ме позна по стъпките, Костя каза:

— Страхувам се, че ще дойде време, когато ще ми се наложи или да стъпя на шията на съвестта си, или да се махам на майната си!

— Толкова ли е зле?

— А кога е било добре? — отвърна също с въпрос Меркулов.

Но не дочака отговора ми:

— Не съм те извикал да ти плача на рамото. Научих някои интересни неща. Казвах ли ти, че ще е полезно да установиш контакт с контраразузнаването?

— Казваше.

— Ти, разбира се, по всякакъв начин отлагаш този трогателен алианс между прокуратурата и СМЕРШ, а?

— Е, не съвсем…

— Само че напразно, батинка! Същият този Макаревич, с когото искам да те свържа, предаде днес много интересна информация за теб. Те са успели да изяснят по своите канали, че в Държавния департамент на САЩ няма сътрудник на име Джон Керуд и никога не е имало. Освен това никога не са привличали за еднократни поръчения човек с такова име. Как ти се струва задачката?

— Задачката не е за мен, а за контраразузнаването.

— Саша, настойчиво ти предлагам да създадеш малка оперативно-следствена група, в която да включиш себе си, Слава Грязнов и още някого по твой избор. И под мой контрол, докато мога, тихичко ще се занимавате с този американец… Разбираш ли защо настоявам? Защото иначе ще ви заставят да се ровите из тая кървава смрад, която ще започне всеки момент.

— Така няма да се занимавате с дезертьори и терористи, а с чужд гражданин, който под фалшиво име се е опитвал да се бърка в политиката в Северен Кавказ. Разбираш ли?

Кимнах мълчаливо.

— Ако в спора между държавата и субект от федерацията държавата поддържа със силата на оръжието тези, които не са съгласни със спорещите, то това няма да свърши добре — говореше Костя. — Отначало позволиха на генерала да разпери опашка, ходеха при него с делегации, научиха го как да се оправя с парламента — а сега искат да го уплашат с крясъци. Ама май няма да стане!

— Нали не мислиш, че този бивш Керуд е ходил в Кавказ, за да напакости в политическия смисъл на думата?

— Не е изключено, както не изключвам и всяка друга подбуда. Напълно е възможно той да е шпионин на някоя голяма нефтена компания.

— А как се връзва шпионинът Андриевски с това?

— Първо, той не е чист разузнавач. Второ, пада се роднина на зам.-директора на СВР На такъв таткото началник може да поръча някоя деликатна мисия, посредничество например за приличен хонорар, нали?

— Да. Сега трябва да ти присвоят званието главен инспектор по версиите…

— Какво? — не разбра Меркулов.

Усетих колко е загрижен за предстоящите събития моят приятел и предпочетох да не се впускам в обяснения, но той продължаваше да ме гледа въпросително.

— Спомних си, Костя, как някога, още в градската прокуратура, ти ме нарече инспектор по версиите.

Той се усмихна:

— Тогава ще ти подхвърля информация за размисъл. Значи с личността на този американец ще се занимаваш, доколкото е възможно, паралелно с контраразузнаването. Що се касае до чеченската следа, тук има маса интересни неща. Хората, които засече Слава Грязнов, са братята Руслан и Генадий Аслангирееви, някогашни босове на „лозанската“ групировка. Исмат Ходжаев е бил техен доверен стрелец. Възможно е още да е такъв, но вече не е в Москва. Преди няколко години прехранващите се с дребен и среден рекет братя предприели голяма акция: скочили на директора на търговската Топ-банка Алексеев. Те го натиснали не да дели с тях печалбите или да им плаща почивката на Бахамските острови. Искали Алексеев да вземе за заместник Руслан и после, както казва Пушкин, да му стане разсилен. Алексеев, разбирайки, че за него и за банката това е самоубийство, се обърнал към съответните органи. Братята били заловени и ги осъдили на по осем години.

— Значи вече са ги пуснали или…

— Не, не са избягали. По-нататъшните събития са много интересни. Скоро след произнасянето на присъдите прокуратурата на Чечено-Ингушетия изискала братята Аслангирееви, както било казано в документите: за разследване на някакво по-ранно тяхно престъпление на чеченска територия. Пратили ги там. За онова следствие така и не се чу нищо, а московското — за рекет срещу банка — било прекратено поради недоказаност.

— Как така прекратено? От кого?

— Как е било прекратено? — с весела злоба повтори Костя. — С участието на Върховния съд на Руската федерация.

Подсвирнах.

— Не свиркай — плашиш си парите! — засмя се Костя.

Махнах с ръка:

— Все тая, няма да ги имам никога. С какво се мотивират във Върховния?

— Не сме достойни да узнаем.

— Защо? Нали има дело!

— Делото неизвестно кога е изпратено от Москворецкия съд във Върховния, но не стигнало дотам. Загубило се по пътя.

Гледах почти тъпо Меркулов и не можех да разбера защо го забавлява това.

— Още ли не си разбрал, Саша, че работиш малко на по-друго ниво? На това място, искаме или не, политиката се намесва в работата ни. А днешните политици не могат да минат без бандитите. Бандитите пък са набъркани в такива неща, че без поддръжката на политиците не могат да си покажат носа на бял свят.

— Какъв смисъл има тогава нашата работа?

— Докато нас ни има, те са принудени да признават, че извършват престъпления. А и гордостта им от откраднатите богатства се вгорчава от факта, че не всеки ще се хвърли да им целува ръка. И въобще това си е дискомфорт — да знаеш, че при случайна или умишлена смяна на покровителите можеш за един миг да се озовеш от охранявания си дворец в затвора.

— Печалбата смекчава дискомфорта.

— Може би. Но докато си извън играта, влакът с парите заминава. Бизнесът не чака и доходното място не стои дълго празно. В „Лозана“ вече седят други мутри. Но това са си техни проблеми. Нашата работа е да ги хващаме…

— За да ги пусне после някой! — тъжно добавих аз.