Фридрих Незнански
Момиче за шпионина (88)

2.

— Разрешете! — Пермитин днес още повече приличаше на мумия.

Виж го ти, горделивеца, не иска да се обърне човешки!

— Влезте, Едуард Генадиевич! — независимо от проблесналата обида радушно го покани шефът.

Пермитин влезе и седна на стола, на който обикновено се настаняваха подчинените, които викаха за съвет, а не за да им издърпат ушите.

„Е, сега вече сбърка, Абел^[1] смотан!“ — помисли шефът и като се намръщи загрижено, каза:

— Знаете ли, разтревожен съм от това, което става около Андриевски. Вие не сте ли?

— Аз съм загрижен от суетнята да го извадят от играта, а като следствие — и мен.

— Кому е нужно това? — сви рамене шефът.

— На този, който иска мястото ми.

— Знаете ли името му?

— Списъкът е дълъг.

— Толкова ли е за завиждане вашата работа?

— Завиждат на званието. Впрочем не се нуждая от съчувствие. Не за пръв път съдбата ме сблъсква със завистници. Ще се справя сам.

— Знаете ли за писмото от контраразузнаването по повод вашия зет?

— Не. За какво е писмото?

— За това, че няколко пъти се е срещал с агента на ЦРУ Кук. Началникът на отдел „Информация и анализи“ не знае нищо за това. Той дори не знае с какво конкретно се е занимавал на работното си място неговият служител Андриевски. Нали разбирате, че ако не им дадем задоволителен отговор, те ще започнат свое разследване?

Пермитин презрително се усмихна:

— Трошачите на кокали от ФСК? Те разбраха, че Керуд е Кук едва след като оня го застреляха!

— А вие значи сте разбрали по-рано?

— Ние знаехме от самото начало. И от самото начало водехме игра.

— Каква игра?

— Според някои данни Кук беше разочарован от работата си в ЦРУ и ние с Юрий помислихме защо пък да не опитаме да го презавербуваме.

— Вашият зет специалист ли е в тази работа? Според някои мои сведения и в школата, и при работата си в резидентурата той не е блестял.

Пермитин изгледа шефа си снизходително.

„Прави ме на глупак!“ — помисли раздразнено шефът.

Заместникът му в това време започна да отговаря на въпроса:

— Сега, когато поради случайност всичко свърши, даже без да е започнало, ми е трудно да кажа еднозначно щеше ли да има някакъв резултат или не. Разузнаването не е математика — не можеш да пресметнеш предварително всичко…

— А убийството на жената?

— Това е пълна глупост!

— Знаете ли, Едуард Генадиевич, вие сте за втори път при мен по повод на Андриевски и аз вече подробно изучих вашата гледна точка. Време е да чуем самия Юрий… Владимирович, струва ми се?

Пермитин искаше да каже нещо, но шефът вдигна ръка и го спря, после натисна едно от копчетата на интеркома:

— Николай Алексеевич?

После изгледа хитро заместника си и натисна още един бутон, така че гласът на събеседника започна да се чува ясно и отчетливо в стаята.

— Николай Алексеевич?

— Да?

— Добър ден!

— Здравейте!

— Изпратете ми, моля ви, Андриевски.

— Нямам възможност, другарю генерал-лейтенант.

— Защо?

— Ами защото го няма.

— А къде е?

— Отсъства.

— По служба ли?

— Аз не съм го пращал никъде! — малко изплашено и припряно каза началникът на отдела.

— Кой го е пратил?

— Не мога да знам. Пермитин каза, че е в течение и всичко е наред.

— Нима Пермитин наблюдава отдела ви?

— Не, но…

— Андриевски питал ли ви е, писал ли е някакъв рапорт?

— Съвсем не. Вие нали знаете…

— Нищо не искам да знам. Впишете на Андриевски безпричинно отсъствие и занапред да не се повтаря, защото ще накажа вас. Ясно ли е?

— Тъй вярно — въздъхна събеседникът.

— Тогава всичко хубаво!

Шефът на разузнаването изключи селектора и погледна своя непокорен заместник.

Пермитин беше удивен и много разтревожен. За първи път в негово присъствие началникът си показваше ноктите, при това доста квалифицирано.

— Едуард Генадиевич, с това нашият днешен разговор приключи. Надявам се да сте разбрали всичко. Ако вашият зет не се яви утре на разговор при мен, ще последват организационни изводи по отношение и на двама ви. Разбрахте ли ме?

Пермитин с мъка преглътна буцата, която изведнъж застана на гърлото му, и произнесе:

— Той… той няма да успее.

— Не мога да повярвам! Перспективен служител, който се е заел да презавербува суперагент на ЦРУ, трябва да успее в определения срок. Разбирате ли? Иначе ще го изхвърлят от службата с такава характеристика, че нещастникът няма да може да се уреди на служба дори като пазач в посолството на република Зимбабве! Свободен сте!

Същата мумия, само че превита и сякаш още повече изсъхнала, мълчаливо се надигна, излезе и тихо затвори вратата след себе си.

Началникът на външното разузнаване, донемайкъде доволен от победата си, ентусиазирано придърпа към себе си папката с последните сводки. Той не знаеше, че след минута радостта ще бъде заменена от злоба и отчаяние, защото грижливата ръка на помощника беше сложила най-отгоре най-важната за днес информация — за провала на крупен руски резидент в Канада, внедрен там още през 1956 година…