Фридрих Незнански
Момиче за шпионина (27)

2.

— Даа, това е интересно, но за щастие не ми е нужно.

Срещата мина, при това не без полза, можеше да се раздели с информатора до поредната необходимост. Но Грязнов не бързаше.

Сега, когато първостепенната задача беше изпълнена, той отново мислеше да каже ли на Птичката за възможната опасност или не. След като му каже, вече няма да има морално право да го кара да работи. А е жалко да се изгуби такъв източник — много ценен агент. Отначало той даже искаше да хвърли монетата — да погадае дали ще се падне ези или тура, но го досрамя от тази мисъл.

А Птичката като че усещаше нещо. Седеше мълчаливо, не се шегуваше, не закачаше както преди по дружески хваналите го в мрежата си ченгета.

Може и да беше странно, но споменът за полковник Савченко помогна на Слава да вземе решение. Така или иначе няма да ми даде да доработя до пенсия, мислеше той, а ако се изкуша сега и нещо се случи — после тоя тръбач ще ми се явява нощем…

— Как те казват? — попита Грязнов.

Агентът удивено вдигна очи:

— Вие знаете.

— Фамилията ти знам, адрес, възраст, за какво си бил осъден, даже особените белези — а виж за името, ако щеш ме убий, не мога да се сетя.

— Евгений — тихо каза музикантът. — Майка ми беше романтичка, кръстила ме е на Евгений Онегин.

— Знаеш ли, Евгений, около месец няма да те безпокоя. Но бъди нащрек, наблюдавай не те ли бройка някой. Не се покривай рязко, но и особено не се показвай. Ако нещо забележиш или усетиш, не се бой да се презастраховаш, веднага ми позвъни, а още по-добре ела вкъщи…

Грязнов откъсна листче от бележника си, написа домашния си адрес и го подаде на Евгений.

Той го взе, погледна го неуверено и каза:

— Благодаря.

После подпали листчето със запалката си.

— Какво, запомни ли го вече? — попита Слава.

Но агентът отговори с въпрос на въпроса:

— Доколкото разбирам, при вас в кантората има изтичане?

— При нас не е кантора — с досада възрази Грязнов. — Това първо. Второ, за изтичане на информация е рано да се говори. Ще ти кажа, макар че е строго секретно. Работата е там, че в сейфа ми е ровил някой. Търсели са друго, не агентурните папки, но за всеки случай те предупреждавам. И ако решиш да се покриеш, няма да ти се обидя и няма да те издирвам. Това е.

Евгений дълго го гледа, после изведнъж се усмихна както обикновено, а дългите му вертикални бръчки се пречупиха.

— Драги куме, вие, разбира се, направо ме поразихте в сърцето с вашето благородство. Ако някога доживея спокойни дни и започна, както си мечтая, да съчинявам детективски истории, най-красивата от тях ще посветя на вас. И нека братята по нарове да ми нямат зъб. Някога Александра Ивановна ме пипна мен, младия глупак, с компромат. Е, това доносче, дето мухлясва във вашите папки, отдавна не струва нищо. Сега за това не затварят, а лекуват. Но работата с вас, не лично, а с вашето ведомство, украсяваше дните ми понякога не по-лошо от джеф^[1].

— Значи сте човек на риска?

— Да, донякъде. Освен това, Слава… може ли да ви наричам така?

— Моля.

— Освен това ви доносничех по идейни съображения. Само че идеите са си мои. Идеи, а също и изводи. Един от тях е, че в престъпните среди истинските престъпници, аристократите в работата, отмират. Така както и при вас стават все по-малко асовете следователи и детективи. Вече не разнищват както по-рано, повече мачкат. Беше ми приятно да работя с Александра Ивановна, няма да крия — и с вас, Слава, също. Ако Романова ме беше предала на някой трошач на кокали, нямаше да сътруднича, а ако започнеше да ме принуждава, така щях да го накисна, че после нямаше да може да си събере карантията от асфалта! Точно така. Адресът ви не ми трябва. Ако ще се крия, няма да е у вас. Но със сърцето си усещам, че тревогите ви са напразни.

— От вашите уста в божиите уши! — откликна Грязнов.

Той изпитваше отдавна забравеното приятно чувство на душевен подем. Рядък, уви, случай, когато благородният порив не беше стъпкан в калта на гнусната действителност, а срещна подобен отклик. И макар от гледна точка на някои непатили витии доносничеството да е зло, а не практикувана в цял свят система на платени и идейни информатори, макар също агентите да не предизвикват положителни емоции — Птичка Божия по време на сътрудничеството си с криминалната милиция беше помогнал да открият дванадесет убийци, без да се броят различните крадци и рекетьори. Затова когато Евгений попита: „Какво, изчезваме ли?“ — Слава Грязнов го изпрати до вратата и стисна на сбогуване ръката му.