Фридрих Незнански
Момиче за шпионина (89)

1.

До Минералние Води летяхме всички в един самолет, но по документи бяхме две съвършено различни групи. Константин Дмитриевич Меркулов и аз с колегата от военната прокуратура Георгий Ефимов представяхме самите себе си, макар че задачите ни бяха доста различни. Костя летеше, за да провери общото състояние на законността във взривоопасния регион, а същевременно да потърси своя потенциален зет Валерий и, разбира се, да проследи никой да не пречи на следствената бригада. Аз се мъкнех извън сезона на балнеокурорт известно по каква причина, а Ефимов трябваше да ми помага и заедно с това да проучи съдбата на изпратените в Грозни със Скворцов петима „ангели от ада“. По-точно — вече четирима. Дмитрий Каратаев с прякор Плъха лекуваше в болницата сътресение на мозъка. Сам си беше виновен: като са те учили да се биеш под земята, какъв дявол търсиш на покрива!

Слава Грязнов, Олег Величко и Дина Ткачова пътуваха нелегално. По документи те бяха сътрудници на различни вестници и списания, пратени да осветляват кризата в просторите на ОНД. Изглеждаха доста колоритно и старателно навлизаха в ролите си. Слава беше направо стар вестникарски вълк, накичен с фотоапарати, частично иззети от Федулкин. Между другото дългото му кожено палто дойде съвсем на място. Направо ас, избродил света, любител на чашката, снизходителен към младите вестникарчета, които имат нахалство и хватка, но им липсва опит. А младежта се държеше съответно — наливаше се с бира и се целуваше… Не че съм дърт лицемер, но целувките им, струва ми се, не бяха съвсем за камуфлаж. Нямам нищо против любовта като такава, но опитът говори, че влюбените са безгрижни хора. Впрочем може и да се лъжех…

Дълго умувахме с Костя струва ли си да включваме в групата Дина Ткачова. В края на краищата решихме положително въпроса: каквито и мисли да й се въртяха в главата, момичето щеше да бъде под наблюдението на двама достатъчно опитни мъже. На това разчитахме, когато подготвяхме документите за нея. И на това ни оставаше да се надяваме.

Според разработения план щяхме да изпълняваме задачата, разделени на два екипа. Костя, аз и Ефимов трябваше да търсим открито Андриевски, като привлечем федералните войски и органите на МВР, ако потрябва. От ловджийска гледна точка нашата задача беше да вдигнем звяра. Шумна и безопасна работа. Нашите журналисти имаха други функции — Дина трябваше да ги заведе при сградата, където Андриевски ще търси парите си. Там, скрити, те ще чакат красавеца. Непосредствено до тях ще се спотайва група корави момчета от групата за залавяне, маскирани като местни жители. Връзката щеше да се поддържа чрез радиотелефон.

Аз исках да отида с тях — със Слава и Олег. Но Костя не ме пусна.

— Няма да те разберат — ми каза той. — Следователят по особено важни дела при генералния не трябва да търчи след бандитите в компанията на оперативниците! Твоята работа е да пречупиш заподозрения и да го превърнеш в обвиняем, ако, разбира се, си сигурен, че той е мошеник. Нима се съмняваш, че ще устроя възможно най-доброто прикритие на момчетата?

Не, не се съмнявах, но ми се искаше да се избавя от душевния дискомфорт, а средството за това беше само едно — да отида със Слава и Олег в метежната столица. Молех се Андриевски да ни падне в ръцете там. Но като се има предвид, че Юрий Владимирович имаше няколко дни преднина, шансовете за такъв късмет бяха малко.

В самолета, който ни прехвърли с чартърен полет от Москва в Северен Кавказ, седяхме заедно и обсъдихме всичко, което смятахме за нужно, поговорихме за хода на предстоящата операция и пийнахме по чашка за успеха на работата ни. От самолета излязохме вече като непознати, даже странящи един от друг хора. Нас с Костя ни посрещнаха шефове от МВР. Групата на Грязнов мина без посрещачи, само бяла лада отстрани със син надпис „Преса“ ги чакаше, паркирана край летището.

И така ние се разделихме, без да се сбогуваме даже с поглед.

В колата Костя разпитваше офицерите, които ни посрещнаха, за ситуацията в републиката. Те след деликатно покашляне ругаеха в един глас и казваха, че най-вероятно за Грозни ще се водят боеве и те едва ли ще са последните в тази война? Едва ли…

После, сякаш едва сега се сети, Костя ме представи и попита за Андриевски. Беше ми обяснено, че по официалните канали, тоест в служебна командировка, не е пристигал никакъв Андриевски. Това означаваше, че ако е тук, то е дошъл като частно лице и следователно открият ли го, трябва да бъде изгонен от територията, където всеки момент се очакваше започването на бойни действия.

— Остава най-дребното — въздъхна Костя, след като изслуша всички доклади. — Да намерите нашия скъп Юрий Владимирович.

Показах снимката на Андриевски. Никой не беше виждал такъв господин.

— Разбирате ли, Александър Борисович — обясняваше ми висок, едър полковник, — ако вашият клиент беше дошъл при нас, ние щяхме да го запомним. Но ако е пристигнал самостоятелно, то той ще избягва нашите щабове — защо да се навира излишно в очите. Да беше от контраразузнаването или от ГРУ — друга работа. Такива тук дал господ…

Скоро и двамата с Меркулов се убедихме в това.