Фридрих Незнански
Момиче за шпионина (5)

3.

Преди девет години съдбата ме свърза с някои хора от военното разузнаване. Това бяха жестоки типове. Заради тях загина военният прокурор Иван Бунин. Загина вместо мен, защото точно за следователя Турецки беше предназначена тяхната адска машинка. И макар тогава ние с Меркулов и Грязнов да спечелихме партията смъртоносен шах срещу тях, не ми беше писано да видя как кагебистите ги хващаха и ликвидираха без съд и присъда^[1]. Навярно при смяната на вярата и епохата у мен се събудиха някакви езически атавизми на съзнанието — искаше ми се да погледна мъртвото тяло на полковника от ГРУ, пък каквото ще да става.

Заместник-началникът на районното управление на милицията беше възпитан във времето, когато думите „разузнавач“ и „чекист“ се произнасяха с благоговение. Затова старателно бе отцепил мястото, където бил открит трупът, което в два часа през нощта едва ли беше толкова необходимо. По това време в двора липсваха даже обичайните за такива ситуации зяпачи, бяха само наши хора.

Полковник Василий Дмитриевич Скворцов бил открит до трансформаторния пост от трима младежи, връщащи се от дискотека. Тъй като самите те били леко пийнали, решили, че господин военният също е къркан. Опитали да го разтърсят, за да го събудят, и едва тогава забелязали, че е мъртъв. Според техните думи той лежал по лице, а под тялото му имало скъпа кожена чанта с две блестящи закопчалки. Сега полковник Скворцов лежеше по гръб, отметнал глава така, че силната му волева брадичка сочеше почти вертикално нагоре към тъмното беззвездно небе. Устата му беше полуотворена, изостреното и сякаш вкаменено лице изглеждаше съвсем синьо под бледата светлина на уличната лампа.

Щом подуши, че с групата от криминалната милиция е дошъл и следовател от прокуратурата на Русия, тоест моя милост, зам.-началникът разви бурна дейност, призовавайки подчинените си да работят старателно и в същото време бързо. Някой предложи версия: полковникът специално бил паднал върху чантата си, за да не я намерят и задигнат. Наложи се да измърморя уж под носа си, но достатъчно силно, че подобно предположение граничи с маразъм. Още повече че и съдебният лекар след първоначалния оглед заключи: причината за смъртта много прилича на инфаркт.

— За какъв дявол се е мотал тук? — питаше, без да се обръща конкретно към никого, майорът от районното управление. — Тук няма нищо тяхно.

— Може и да има, но ние с вас да не го знаем — предположих аз. — А може и да си е отивал вкъщи…

Майорът само изглеждаше прост като класически старшина. След като чу последното ми предположение, той поклати глава:

— Той не живее тук. Ние установихме самоличността му и разгледахме документите, които намерихме у него. Документите, вярно, са само една офицерска книжка, но с нея открихме и тефтерче, хубаво такова, за телефони и адреси…

— Той да не би и своя адрес да е записал там, да не го забрави? — нетърпеливо попита Грязнов.

— Не. На първата страница, сега нали е модно, са вписани анкетните данни на собственика, така да се каже — трите му имена, адресът и дори кръвната група.

— Мда — мърморя си, — непонятно. За щастие или напротив, ние си имаме достатъчно работа, така че ще предоставим на военната прокуратура да изяснява обстоятелствата около смъртта на полковник Скворцов.

Майорът с готовност кимна, но се мотаеше край мен, сякаш не се решаваше да попита или помоли за нещо.

— Другарю Турецки?

Поглеждам към Олег Величко, който със стажантско усърдие изучава безжизненото тяло на замръзналата земя, и разсеяно отговарям на майора:

— Слушам ви.

— Александър Борисич, може би ще вземете чантата, а? На вас ще ви е по-удобно да я предадете където трябва. Кой знае какво има там… Да му се не види! Тук и кварталните наркоманчета са ни достатъчни.

Прекрасно го разбирам. Запотен, червендалест, пийващ си навярно службаш, той прекрасно знае, че е достигнал тавана на кариерата си, подполковник никога няма да стане. Следователно и стремежът му е само да си кюта тихичко две-три години до пенсия. Ами ако, не дай Боже, стане нещо с чантата или просто се загуби, а пък в нея има държавни тайни? Ще гледа тогава майорът хубавичката пенсия през крив макарон.

— Добре, дайте я!

И ето, в ръката ми ляга солидна и лека чанта от хубава кожа. Не тежи много.

Неудържимият Грязнов ми шепне:

— Изхвърли хартийките оттам и си приватизирай чантичката. С нея веднага си личи, че си важна птица.

Отвръщам му в същия дух:

— Да бе, тебе ако слушам, досега да съм в панделата.

Отиваме към колите, където под светлината на фаровете следователят от районното управление разпитва тримата младежи, които са открили тялото. Момчетата вече са изтрезнели, отговарят лаконично на въпросите и сигурно съжаляват, задето не са си отишли веднага по къщите, след като са се обадили на милицията. Следователят си записа фамилиите и адресите им, обстоятелствата, при които са открили офицера, после запита:

— Познавате ли го?

— Не — нестройно, но хорово отговориха момчетата.

— Мдаа, ясно…

Следователят или е изморен, или му е скучно да разпитва свидетелите как така някакъв човек просто си умрял в чужд двор.

Използвам паузата, през която районното ченге изпада в замислено състояние, и също задавам въпрос на момчетата:

— Доколкото разбрах, всички живеете тук?

— Ами да.

— И за пръв път ли виждате този човек?

Високият пубертет, който стърчи поне с половин глава над мен, след кратко помайване отговаря:

— Не, и преди сме го виждали…

— Често ли?

— Три пъти.

— При какви обстоятелства?

— Ами ние си седим понякога в беседката, бъбрим си, пушим. А той минаваше по пътечката през двора, почти до нас.

— По кое време беше?

— Вечер, след седем…

— А защо го запомнихте?

— Решихме един път да го пробваме на шубе? Той тъкмо минаваше край нас. Та аз му викам: господин полковник, дали няма да ви се намери цигарка? Хората обикновено се плашат и драсват…

Има си хас, мисля си: всичките са опаковани в черна кожа, косите им стърчат, на гърдите им висят такива синджири, че може да трепеш с тях…

— … боят се, в общи линии. А той нищо, приближи се и вика: „Какъв господин съм ви аз, хлапета, а пушенето е вредно.“ Но ни даде пакет цигари.

— Какви бяха?

— „Уинстън“.

— При кого идваше, не знаете ли?

— Не. Той само минаваше през двора, и толкова…

Когато оставих на мира младежите, към мен се приближи Слава:

— Вкъщи ли се прибираш?

— Естествено.

— Да вървим тогава. Момчетата ще ни закарат. Ти какво се беше лепнал за ония с въпросите си?

— Лош навик — казах виновно.

Скрихме чантата на полковника в сейфа на Грязнов. Не ни се щеше да караме шофьора да навърта излишни километри, той и без това щеше да се мотае из града цялата нощ.

Вкъщи всички отдавна спяха. Да си призная и на мен ми се щеше. Но, изглежда, преминах първата степен на умората, а за втората трябваше да чакам още четиридесет минути. От водката или от пренапрежение ме цепеше главата. А може да ме боли и защото ще се променя времето. Откакто в Афганистан доблестните бойци от спецчастите провериха здравината на черепа ми, той започна да изпълнява между другото и функциите на жив барометър.

Поседях в кухнята, констатирах, ме главата ми е празна откъм мисли, а и в този час хич не ми трябват, честно казано. Погледнах десеткилограмовата гира, която кротко ръждясваше под мивката, въздъхнах и си легнах. Утрото е по-мъдро от вечерта.