Фридрих Незнански
Момиче за шпионина (35)

1.

Зад прозореца синее здрачът.

Седнал съм в кабинета на Константин Меркулов и пия чай. Стопанинът на кабинета седи до мен и смуче бонбон. Работата през последните години доста поизмъчи моя наставник и приятел. Не съм много сигурен, че ще изкара до пенсия, а той направо е убеден, че сладкото безделие му е писано само при инвалидност. То пък една сладост в безделието!

Ако търсим професионални аналогии, приличаме на двама печени касоразбивачи, които дълго са се потили над някакъв суперсейф, накрая са го отворили, а вътре — голям гумен кукиш.

— Саша, може и да решиш, че е от старческа слабост, но ще ти кажа какво си мисля. По-рано, при еднопартийната система, беше по-лесно да се работи. Всичко се виждаше и с невъоръжено око. Ясно беше кой е насреща ни и защо. Сега направо ми се вие свят. Преди благополучието на всички чиновници, в това число и на нашите, зависеше от партията. И толкова — целите бяха набелязани, задачите ясни. Сега при нас е като в Турция, средновековната имам предвид. Всеки се благоустроява посвоему. Кой чрез политиката, кой по роднински, а други са на изхранване от мафията. От такива като нас с теб и преди искаха да се отърват, а пък сега още повече. Разбираш ли, иде ми да махна с ръка на всичко. Развива се следствието, разкриват се машинациите на властниците. И какво? Тези материали после не влизат в открит съд, не! Те служат за тояга в политическата борба. След което ти сам, без да искаш, се оказваш на страната на една или друга групировка, макар да ти се е струвало, че си единствено на страната на закона. Знаеш ли, Саша, понякога си мислех да те сложа на мястото на Шелковников, той вече е корумпиран до ушите. Но после започнах да разбирам, че не бива да го правя заради самия теб.

Злото, което залива страната, е толкова огромно, че няма да издържиш, няма да понесеш собственото си безсилие. При това, когото не успеят да купят, го очистват. А ти имаш да отгледаш дъщеря…

Обаждам се, колкото да разсея безизходността на този монолог:

— Що не се върнеш обратно в градската прокуратура, Константин Дмитриевич? И за да не ни е скучно, ще върнем от пенсия Александра Ивановна и Мойсеев, и ще си ловим тихичко бандитите.

Меркулов тъжно се усмихна:

— Не мисля, че в столичната прокуратура ще ни е много спокойно. Виж, ако наистина търсиш спокойна работа, то трябва да е някъде в отдалечените райони на Вологда, че и никаква зона да няма наблизо. Там е хубаво — убийствата са само битови, от пиянство по големите пролетарски празници. А корупцията е такава домашна, тиха… Извъртят си скришом по една виличка, а в почивните дни на лов с районната номенклатура, на риба, на плаж в гората с цицорести активистки от младежкия съюз…

— Рай! — не издържах аз. — Ама ти си направо сладострастник, Костя!

— Да бе, на куково лято! — отби атаката Меркулов и като въздъхна, добави: — Но ако говорим сериозно, не ми се отваря такъв вариант. Първо, защото у нас няма начин да те понижат без позор. Второ, длъжността ми, да я вземат дяволите! Знаеш, че назрява конфликт с Чечня. Никак не съм уверен, че ще мине без кръв. Още повече че военните пробутват на президента малка победоносна война на Кавказ. Нали се сещаш, по аналогия с операция „Пустинна буря“…

— За какво говориш?

— Работата не е на майтап, Саша. Горе, както е обичайно, мненията за Чечня са противоположни, но тези разминавания няма да облекчат нашата работа. А генералният прокурор ми постави лично поръчение — да следя в нашите доблестни редици да не се образуват коалиции, за да стоят всички на стража на реда и закона. Така и си стоят, кой както умее…

— Костя, а делото с американеца, което ми пробута, има ли отношение към това, за което говориш?

— Страхувам се, че да. Слава Грязнов хвана ли Бодила?

Погледнах часовника си:

— Ако съдя по времето, би трябвало. Той във всички случаи ще се обади или ще дойде.

— Тоя американец не ми дава мира. Официално Щатите засега не реагират по никакъв начин на изявленията на Москва и Чечня. Какъв дявол го е понесъл към Чечня? Ако е била секретна мисия, защо е взел със себе си служител от разузнаването? Толкова въпроси, а той взе, че умря. Впрочем какви са ти впечатленията от срещата с Андриевски?

— Как да ти кажа… Държа се естествено, не лъжеше на едро, а това, че отначало искаше да премълчи за момичетата, е разбираемо. Затова пък после ни насочи към Мешчерякова.

— Макар че малко закъсня. А какво става с второто момиче? Как се казваше? Дина май.

— Дина Венгерова. Засега още не сме я намерили. Хората на Грязнов я търсят в туристическите агенции. Съдържателят на бардака каза, че след като го напуснала, е започнала да работи там. Имам версия защо не можем да я открием…

— Казвай!

— Идвайки от публичен дом в повече или по-малко прилична фирма, е напълно възможно тя да си е сменила името. За всеки случай.

— Може. И как ще я намерим сега?

— Пуснахме обява във вестниците, по радиото и телевизията, че момичето, пътувало с приятелката си към Москва във волво на тази и тази дата, е в опасност.

— Мислиш, че ще клъвне?

— След като разбере какво се е случило с Мешчерякова? Трябва да клъвне.

— Дай боже! В този случай най-вероятно ще ти потрябват контакти с контраразузнаването. Там има един човек, който може да ти бъде полезен, а и самият той още не е изпортен. Работи в следственото управление на Федералната служба за контраразузнаване. Казва се Юрий Макаревич…

— Аз само Андрей^[1] познавам…

— Какво?

— Нищо, нищо, записах — Макаревич.

— Добре, че си записа…

Костя явно искаше нещо да добави, но вратата се отвори. Влезе Слава Грязнов в изцапана милиционерска униформа. Мина през помещението и мълчаливо се пльосна на стола, като хвърли пред себе си фуражката — той не обичаше зимните формени ушанки.

От лоши предчувствия чак ме стегна сърцето.

Меркулов, сякаш не забелязваше нищо, се усмихна и каза:

— Е, днес той най-после дойде във вида, който съответства на фамилията му!

После добави:

— Шегувам се, Слава.

— Защо, истина е — заяви Грязнов. — Аз съм кално прасе, а не следовател!

— Да не искаш да кажеш, че моят адаш пак е избягал?

— Не е. Умря на операционната маса в Балашихинската болница.

— Умря?! — възкликнах.

Слава скъпернически кратко ни разказа как е минала операцията по залавянето на Петров-Бодила и какво е успял да разкаже престъпникът по пътя към болницата.

Меркулов отиде в стаята за отдих, разположена зад широкото му служебно бюро, помота се там, звънтейки с посудата, предупреди секретарката да не го безпокоят и ни кимна:

— Елате, тук ще си пошепнем!

В стаята за отдих имаше всичко необходимо за такова помещение, но без излишества: диван, две кресла, телевизор на шкафче, масичка и хладилник в ъгъла.

На масичката вече стояха кристални чашки, запотена бутилка водка и някакво непретенциозно мезе.

Седнахме около масичката, Костя бързо наля чашките:

— Е, хайде да удавим стреса!

Удавихме го.

Слава не си взе мезе, само седеше прегърбен и унил, после помоли:

— Костя, може ли една без ред?

— Давай!

Грязнов я изпи и като че ли малко се отпусна. Разположи се по-удобно на креслото, охлаби вратовръзката си и каза с мъка, която е известна само на човек, работил в нашата следствена система:

— Най-гадното е, че загина подполковникът! Сега ще започне циркът. Ще назначат служебно разследване и тути-фрути… Накратко, допълнителен материал в папката с компромати на Савченко.

— Не преживявай! — казвам му. — Помниш ли как ти пеехме някога: „Капитан, капитан, никогда ты не будеш майором“^[2]. А все пак стана!

— Не се боя от това! Вече дори подсъзнателно се хващам, че си търся работа, премервам я — ще ми пасне ли или не. Така че вътрешно съм готов за промяна на съдбата. Само трябва да успея да свърша още нещо…

— Какво?

— Да засека гнидата. Не си ли разказвал на Костя за моя сейф? — попита ме Слава.

— Не, не успях.

— Тогава аз ще му разкажа…

Слава разправи историята на нашите нещастия с чантата на Скворцов и завърши със следните думи:

— Вие както искате, но аз съм убеден — при нас в управлението, а може и по-близо в следствения отдел, някой ме бройка. Даже към телефона ми са се прикачили.

— Е, чак пък, не може да бъде! Защо им е да те подслушват?

— А да ми бъркат в сейфа защо им е?

— Не знам…

— Затова и ти казвам. Сам отсъди, ще ти го докажа със свеж пример. Днешното залавяне на Бодила. Къде и кога ще ходя да го ловя, освен мен никой не знаеше. И милиционерския взвод, и момчетата от спецчастите взех от Балашиха. Всички знаят, че си ме включил в следствената група за американеца. Решиха, че пак съм ударил кьоравото, защото съм твой човек, и вдигнаха ръце от мен: къде и защо ходя, не ги интересува. Засега. Преди да тръгна, ти се обадих и ти казах какво съм успял да измъкна от Лешояда.

— Май че си прав — принуден бях да се съглася под тежестта на фактите. — Костя, ти нали ми сватосваше един контраразузнавач за партньор?

— Е, и?

— Не ми каза защо, но аз съм досетлив. Контраразузнаването би трябвало да се интересува от това следствие, все пак убит е чужденец. Още повече, не е дошъл от Брайтън Бийч^[3].

Меркулов тъжно се усмихна:

— Съгласен съм, че те може да провеждат собствено разследване, дори съм уверен в това. Но, честна дума, не знам.

— Виж за какво те питам. Може би е станало така. Момчетата си правят свое разследване, знаят, че не споделяме информацията си с тях много охотно. И за да не се унижават с молби и да са в течение на разследването, са ти сложили „буболечка“ в телефона.

Слава помълча, съпоставяйки моята версия със собствените си съображения. После поклати глава:

— Не пасва, Саша. Ако ме цеди контраразузнаването, защо им е да убиват Бодила? В краен случай, за да ми натрият носа, можеха да го хванат първи, преди нас…

— А ако не са успели?

— Не знам. Ако е така, защо е трябвало да преобличат човек в спецназовските партакеши и да му дават автомат в ръцете?

— Саша, по този съмнителен въпрос съм на страната на Слава — каза Меркулов. — Бодила не би могъл да е агент на контраразузнаването — твърде позната и съмнителна фигура е. Възможно е чеченската групировка да има свое човече в градското управление на милицията. Информатор. А Бодила, ако беше се поразговорил, би могъл много да разкаже! Не искам да ви разстройвам, но съм осемдесет процента сигурен, че Керуд някак си е завързан в чеченския възел… Ама че каламбур измислих! Напих ли се, или какво? Та значи, защо те увещавам, Саша, да оставиш гордостта настрана и да поработиш с контраразузнавачите? Защото те отдавна седят в Чечня, а там е като в тенджера под налягане без изпускателен клапан, всеки момент ще гръмне! И съм убеден, че пътешествието на американеца в Кавказ е имало някакви тайни цели, макар попътно и съвсем легално и старателно да се е занимавал с миротворчество. Би било интересно да се намери краят на кълбото и да се издърпа отговорът на такъв въпрос: защо Керуд е пътувал с Андриевски? Това открито следене ли е било, или нещо друго? Впрочем знаете ли, че в службата си Юрий Владимирович има здрав гръб и го чака кариера?

— И какъв му е гърбът?

— Андриевски е зет на заместник-началника на Службата за външно разузнаване.