Фридрих Незнански
Момиче за шпионина (13)

11.

В двете стаички, наблъскани с бюра и каси, е претъпкано с хора. Тук се помещава дванайсети отдел на криминалната милиция, създаден съвсем скоро, в началото на 1993 година. Името му е досадно дълго: „Отдел за борба с организирането на публични домове, сводничеството и разпространението на порнография“. Преди нямаше такъв отдел, но всъщност по-рано в Москва ги нямаше и тристате различни бардаци, публични домове и прочие места за общо ползване от услугите на създания от двата пола.

Началникът на отдела майор Владимир Пронко ни посреща, изслушва краткия, лишен от емоции разказ на Грязнов и дудне добродушно:

— Знам го това местенце — въздъхва, — но не ми се е случвало да го посетя. А казват, че бардакът бил стилен! С какво да ви помогна, момчета? По документи се води кабинет за масаж, момичетата там са пълнолетни — не можеш да се заядеш…

Той взема една папка от бюрото си и я отваря. Там са подвързани най-различни обяви, публикувани в различни вестници. И между тях тази:

„Най-добрият отдих за мъже и жени! Очарователни момичета и мъжествени младежи ще дойдат при вас или ще ви поканят на гости. Кабинет за масаж и медитация «Еделвайс». Телефон за контакти 812 12 12“

— Мъжествени младежи — това добре — замислено произнася Грязнов. — А ако ти кажа, че те предлагат деца?

— Ще ти повярвам — кимна Пронко. — И ще ти кажа още, че около Болшой малолетните ги изкупуват на дузини.

— Обаче ние не излавяме всички любители на нежното детско тяло. Схващаш ли мисълта ми, Слава?

— Загрях — кимна Грязнов и разказа как са му предложили негърче в „Еделвайс“.

Аз потвърждавам този факт.

Майор Пронко кима:

— Това е вече друга работа. Ще се опитаме да ги изработим.

Той критично ни оглежда:

— Вие, двамата, не ставате за ролята на клиенти. Теб, Слава, те знаят и кучетата в града. А вие, Александър Борисович, няма да издаяните като заклет педофил, фасонът ви не пасва, пък и не ви е според чина. Боя се, че и моите развратници повечето сутеньори ги знаят. Добре, ще пробваме новобранеца. Гена!

Приближи се висок, мускулест блондин със скандинавски вид:

— Лейтенант Карпенко — представи се той.

— Познаваш Слава Грязнов — каза му Пронко. — А това е Александър Борисович Турецки от Прокуратурата на Русия.

Генадий сдържано ми кимна с едва повдигнати вежди, което можеше да означава нещо средно между недоверие и учудване. Отношенията между милицията и прокуратурата винаги са били малко напрегнати. И макар аз да имах щастието именно в Московската криминална да намеря най-добрите си приятели, това изключение вероятно само потвърждаваше правилото.

— Гена — попита Пронко, — можеш ли да имитираш Урмас От^[1]?

В очите на лейтенанта припламна огънче, очертанията на изразителните му устни някак неуловимо се измениха:

— Тофа, Фладимир Серкееефич, тряпфа да се пропфа…

Майорът остана доволен.

— Такаа, сега ще те издокараме… Слава, ще ми заемеш ли палтенцето за час-два?

— Иска ли питане!

— Отлично! Ще вземеш моята шапка.

Единствената жена в отдела, с пагони на старши лейтенант, подсказа:

— Гена, и обувките ти трябва да са хубави. Сега и на това обръщат внимание.

Генадий й показа зимните си вносни боти с дебела подметка:

— Тези ще минат ли?

Тя кимна, а Пронко подметна:

— Не усложнявай нещата, Марина! Той да се добере само до коридора, пък после ние тях ще оглеждаме…

Майорът побутна пред Генадий телефона и папката с изрезките, после заби пръст в нужния номер:

— Ти си гостенин от приятелска Швеция, за това те сами ще се сетят, само говори като Урмас. Поръчай си момче. Ако ти предложат черно — помисли малко и се съгласявай. Натискай се да идеш ти в бърлогата им, в твоя хотел условията не позволяват. Марина, включвай магнетофона, ще записваме разговора!…

Когато всичко беше готово, по радиото обявиха полунощ. Генадий набра номера на фирма „Еделвайс“.

Този път линията беше свободна. Когато отсреща вдигнаха слушалката, изражението на Генадий пак се промени:

— Топър вечер, исках да попатна ф „Еделфайс“ Папатнал? О, много топре. Този телефон ми препоръчал един госпотин ф Осло. Желая да получа бой… о, как беше тумата? Момше? Таа… Блек? Хм. О, тобре. Колко интересно! Как мога та пристигна? Малко не бързо, аз ще саписфа… Плакодаря…

Генадий затвори слушалката и изтри с кърпичка потта от челото си.

Майор Пронко го гледаше възхитено:

— Артист! Нямам думи! И защо, пита се, с такъв талант не си отишъл в театъра, ами си тръгнал да чистиш боклуците?!

— Стига де! — смути се младежът. — Няма ли да тръгваме? Те вече са пратили момчето в банята.

При думата „баня“ двамата със Слава си спомнихме Мешчерякова и веселието се стече от физиономиите ни.

Владимир Пронко се свърза с момчетата от КАТ, които му заеха на честна дума задържан за някакво изясняване „Мерцедес 600“ — малко поочукана, но представителна кола.

Издокараният с общи усилия Гена се разположи на задната седалка, където му е мястото на боса. Аз се настаних до него. Зад волана седна един оперативен служител, а до него Грязнов само по сако. Парното в колата работеше добре, но Гена все пак успокои Слава:

— Само да разбием тая бърлога и веднага ви връщам палтото, другарю майор.

— Не се притеснявай, носи си го — добродушно се ухили Грязнов.

Веднага след нас към същия адрес тръгна още една кола, в която седяха пет ченгета с автомати и бронирани жилетки — да ни прикриват. След като излязоха от гаража, те завиха встрани. Задачата им беше да приближат сградата от друга страна скоро след нас и да са готови да потушат всеки опит за съпротива от съдържателите на бардака.

Слава Грязнов много ме моли да остана, но аз се лепнах за тях, както се мъкне подир големите досаден и пакостлив по-малък брат. Горе, където ме завлече след себе си Меркулов, работата беше солидна, кабинетна. И макар да не ми беше по-леко, а чисто моралната, психическата умора даже по-голяма, отколкото в градската прокуратура, понякога като все още млад човек скучаех по такава конкретна работа, където сблъсъкът на хитростта и интелекта започват веднага след преследването и ареста. Може би трябваше да се прехвърля при ченгетата като Слава. Но какво да се прави — както казваше един мой съсед, заможен водопроводчик, — кой за каквото е учил, него сърба.

Минахме под арката и влязохме в двора. Тук беше тъмно и тихо. Даже местните хулигани се бяха прибрали по къщите си да спят. Оперативните служители внимателно оглеждаха всички слабо осветени входове.

— Мислите ли, че ни бройкат? — попита тихо Грязнов.

— По принцип би трябвало.

— Кой е апартаментът? Дванайсети? Тогава поне два прозореца гледат към двора. Могат направо оттам да ни следят.

— Ами кво тогава, да тръгваме? — предложи Гена.

— Давай — съгласи се Слава. — Само че ще вървим красиво и моля те, поне първите трийсет секунди, не „квокай“!

Гена се подсмихна, а Слава като школуван лакей изскочи от колата, като едва не се препъваше от почтителност, лепна се за задната врата, отвори я и отстъпи встрани, правейки път на важния гост.

Генадий важно слезе от мерцедеса, малко гнусливо огледа двора и се запъти към първи вход. Слава като печен бодигард крачеше малко отзад и предпазливо се оглеждаше във всички посоки.

Те се скриха във входа, а за нас потекоха минути на мъчително очакване. За щастие това не продължи дълго — не повече от десет минути.

В двора със загасени фарове се вмъкна жигулата на групата на Пронко. Шофьорът остана да наглежда двете коли, а ние вкупом се запътихме към дванайсети апартамент.

Момчетата ненатрапчиво, но успешно ме избутаха в ариергарда на малкия отряд, а някой пътем ми даде добър съвет:

— Ако започне стрелба, веднага падайте долу и се изтъркаляйте настрани!

Искаше ми се да му светна, че вече няколко пъти са ме убивали, при това по най-различен начин, но това беше неуместно за момента самохвалство, затова казах тихичко:

— Благодаря.

Спираме на етажната площадка. Двама оперативници контролират двата входа към стълбището и едновременно с това и вратите на съседните апартаменти. Едно от момчетата на майор Пронко натиска звънеца.

Шпионката за секунда се затъмнява — някой гледа през нея. Зад вратата се чува приглушено суетене и — мълчание.

Нашият човек пак звъни настойчиво и за по-сигурно тропа с тежък юмрук по меката, облечена с кожа врата.

След минутна тишина от другата страна се дочува недоволен, преувеличено сънен глас:

— Какво искаш? Що не тропаш с главата си…

— Отваряйте! Милиция!

— Какво искате, като сте милиция?

— Проверка по оплакване срещу вас. Веднага отворете!

— Ти закона за неприкосновеността на жилището чел ли си? Донесе ли разрешение от прокурора?

Проправих си път до вратата и поднесох към шпионката отвореното си удостоверение:

— Аз съм следователят Турецки от Прокуратурата на Русия. Моля да отворите вратата на служителите от милицията!

Зад вратата пак се чува суетене. И изведнъж се разнася преувеличено силният, провлечен „пиянски“ глас на Грязнов:

— Ама кво се шубелисвате, момчета?! Пускай ги да си врат човките! Моят извратен глупак има дип… дип-ломати-чески… а! Неприкон… сновеност!…

Чува се тъп звук, с какъвто здраво тяло се удря в твърда повърхност въпреки волята си — и вратата се отваря. В коридора ни посрещат Слава и двама служители от тукашния филиал на фирма „Еделвайс“. При това единият от служителите лежи на пода в безсъзнание. А вторият, като вижда как моментално изтрезнелият Слава делово се присъединява към оперативниците, помръква. И му става съвсем зле, когато от стаята излиза Гена, напълно облечен и извежда пред себе си изплашено момче на около девет години с тъмна къдрава коса и шоколадов цвят на кожата. То стреснато поглежда с красивите си изпъкнали очи към стопанина си и се старае да се държи по-близо до Генадий.

Двете други стаи са заключени отвътре.

Слава малко театрално чука по едната и по другата врата и гръмко предупреждава:

— Облечете се и отворете, граждани почиващи! Проверка на паспортите!

После идва до мен и разказва:

— Хубаво местенце! Ако бях по-млад, щях да го пробвам. Мацето струва шейсет бона на час, а за тоя Максимка — той кима към момчето — Гена трябваше да им даде двеста гущера за един час.

Неохотно, сякаш със скърцане, вратите на стаите се отварят и първо излизат две набързо облечени госпожици, които фиксират предизвикателно и без особено смущение милиционерите. След тях изпълзяват и двама млади мъже, като влачат краката си и примигват, дали от ярката светлина или от срам, не е ясно. И двамата са в костюми с вратовръзки, но единият в бързината е вързал своя аксесоар на обратно — с опаката страна навън.

Двамата свидетели, бачкатор на средна възраст и жена му, са опулили очи към ставащото. При това главата на семейството явно добре се е наквасил преди лягане. И сега, вече частично в алкохолна нирвана, здраво псува с продрания си в горещия цех глас всичките тия пе…, пу…, кур… и т.н. Един от офицерите, който стои по-близо до него, се опитва да го озапти, борейки се с пристъпите на смях.

Грязнов веднага започва да обработва единия от пастирите на момичетата за сладки сънища, а аз се приближавам към проститутките.

И двамата със Слава имаме снимката на Мешчерякова.

— Как се казвате? — питам момичетата.

— Защо? — страхливо се интересува едната.

— Малката! — крясва й Грязнов. — Този прокурор може да те засили в такъв светъл и леден край, че да ти измръзнат завинаги работните органи. Декламирай по-бързо, бацил такъв, та дано да ти прости! Това е следовател по дела от особена важност.

Момичетата може и да не са чели Толстой, но от жаргон разбират.

— Ама какво е станало? — зачуруликаха изплашено проститутките масажистки. — Какво искате да узнаете?

— Така вече е по-добре. Кажете си имената, та да разговарям с вас по човешки.

— Оля.

— Света.

— Значи така, Оля и Света, вижте тази снимка и ми кажете всичко, което знаете за тази жена.

Снимката, разбира се, беше от тия, дето не са предназначени за хора със слаби нерви.

— Ох, ама какво е станало с нея? — възкликна Оля.

— Познаваш ли я?

— Ами да! Катка Мешчерякова. Тя какво, мъртва ли е?

— По-мъртва не може да бъде. Откъде я познаваш? Работили ли сте заедно?

Преди да отговори, Олга хвърли скрит поглед към пазача на бардака. Той разказваше унило нещо на Грязнов и даже не погледна към момичето, макар тя да се опитваше по всякакъв начин да привлече вниманието му. Тогава Олга явно реши, че по-малкото зло е да разкаже истината за вече мъртвия човек.

— Да, познавам я. Тя е при нас отскоро, може би от половин година.

— Приятелки ли бяхте?

Момичетата се спогледаха малко недоумяващо.

— В общи линии, не сме се карали, но и не сме дружили особено. Какви приятелки можем да бъдем? Денем не се виждаме, не се срещаме, а като сме на работа — всяка в своя ъгъл. Още повече че по-рано тя е работила на друго място, докато натрупа опит.

— На какво място?

— Да не мислите, че знаем. Всяка действа на своя си периметър…

Виждам я, че лъже, но не мога да я улича.

— Може би е била по-близка с някое от момичетата.

Куклите се изхилват, след като откриват двусмисленост във фразата ми:

— Не, тя не минаваше за розова при нас.

Олга, която явно беше преодоляла първия страх, седна разпуснато, прехвърли крак върху крак и запуши.

Светлана изглеждаше по-впечатлителна, от време на време мяташе погледи към снимката.

— Самоубила ли се е? — с треперещ глас попита тя.

— Не, убили са я.

— А защо е такава?

— Попарена е.

— О, Боже!

— Именно — казвам. — А вие майтап си правите тука. Е, какво излиза? Работите заедно и не си общувате?

— Защо? — отвърна Олга. — Ние със Светка например сме съученички. И тук дойдохме заедно направо след училище.

— Обаче Катерина не я допускахте до себе си.

— Ами тя си беше досадница. Ние като поработим, в почивния ден ходим на бар, на някоя дискотека. Там, току-виж, и някой по-доходен жених можеш да свалиш. А тя си тъпчеше боновете в чорап, искаше да си купи апартамент. Купи си, нали! И за какво са я… знаете ли?

— Досещаме се. А познавате ли момиче на име Дина?

— Какво, и нея ли? — възкликна потресената Света.

С крайчеца на окото си забелязах как Олга я ръгна с лакът в ребрата. Но вече беше късно.

— Това не знаем, защото още не ни е известно къде се намира. Надявам се с ваша помощ да научим фамилията й и къде да я открием.

— Вече не работи при нас — бързо каза Олга.

Тя явно започваше да ме дразни.

— Фамилията? — рязко попитах аз.

Олга трепна.

— Чия?

— Засега не твоята.

— Я не ми говорете на „ти“!

Обиди се, представи си.

— Не ми се репчи, защото ще те пратя в кожно-венерическия на дълга комплексна проверка!

— Няма да ме пратите. Ние си имаме лекар и се проверяваме редовно, също както в общественото хранене.

— Оля, не се навивай — увещаваше Светлана приятелката си. — Нищо лошо няма да кажем. Фамилията на Дина е Венгерова, тя работи дълго в „Еделвайс“. Момиче от класа, на английски пердаши по-добре, отколкото на руски. Шефът все я държеше край себе си, за най-баровските клиенти. Казват, че е била даже с някого от правителството. Някъде преди половин година напусна…

— Виж ти, напуснала! Да не би и отдел „Личен състав“ да имате тук?

— Отдел нямаме, но трудови книжки си имаме.

— И като какви сте записани там по длъжност?

— Масажистки — хорово отвърнаха момичетата и захихикаха.

— И, разбира се, не знаете къде живее Дина Венгерова?

— Разбира се, не знаем.

— Кой е шефът от тия двамата?

— Ама вие какво си мислите? Това са нашите бодигардове, следят клиентите да си плащат и да не искат невъзможното.

— А къде е шефът?

— Не знаем.

— Те знаят ли?

— Навярно.

Охранителите казали на Грязнов за Дина Венгова същото, каквото и момичетата на мен. Заедно с това изпели, макар и без особено желание, къде е офисът на шефа им и главните, така да се каже, кабинети за масаж, къде живее и каква му е фамилията.

Директорът на кабинетите за масаж „Еделвайс“, двадесет и осем годишният Владимир Петрушин, държеше офис недалеч оттук, в тристаен апартамент, също като този, който току-що напуснахме. При директора отидохме двамата със Слава. Сътрудниците от дванайсети отдел останаха да си довършат работата.