Фридрих Незнански
Момиче за шпионина (10)

8.

Одобрих предложението на Грязнов да се обърнем към шофьорите, преминали през онази злополучна вечер по Минското шосе, макар да не възлагах особени надежди на този начин за търсене на свидетели. Въпреки това съобщението по радиото даде резултат. Следобед и към вечерта започнаха да се обаждат и да идват свидетели. Помощниците на Грязнов подробно разпитваха всички. След час и половина вече имахме повече или по-малко достоверни описания на престъпниците и съвсем безполезни фотороботи. И това беше напълно естествено. Първо: било е вече тъмно, и второ — момчетата с автоматите съвсем не са искали да се харесат или да бъдат запомнени от когото и да било. По-скоро напротив.

И ето с какво разполагахме в края на краищата. Единият е бил ярко изразен кавказец, но не е арменец или азербайджанец, а по-скоро грузинец или чеченец. Топло, по-топло, както се казва в познатата игра. Ръстът му е бил над средния, правел впечатление на физически здрав човек. Небръснат, с голям нос, но не прекалено. Очите му блестели. Ама че белег, нощем на всички, които гледат срещу светлината, им блестят очите. За прическата и формата на веждите и челото никой нищо не можеше да каже, защото до самите очи на човека била нахлузена черна плетена шапка. Подобни типове се мотаят със стотици по столичните пазари.

Вторият — ярко изразен славянски тип с обветрено, небръснато лице. Но ако при кавказеца синкавата брадясалост на брюнет му придавала все пак известен чар, то върху червендалестото лице на втория посивялата четина изглеждала мърляво. Облечен бил в яке и джинси. Същата като на съучастника му шапчица била надяната почти до очите. Единственият особен белег, ако това се беше случило през осемдесетте години, вероятно би бил, че стрелял добре с автомат. Но в нашето буйно време се нароиха повече добри стрелци с автомат, отколкото читатели на Пушкин.

Трябваше да си признаем със Слава, че засега нямаме значими резултати, макар кавказката следа, като основна версия, да имаше все повече шансове за по-нататъшна разработка. Което значи, че трябва да работим преди всичко с Андриевски. Възможно е той да не е казал цялата истина за своята лична мисия в Чечня. Бях подочул, че републиката е фрашкана с агенти на Федералната служба за контраразузнаване. Защо да не предположим, че и разузнавачите могат да имат интереси там? Може куршумите, изпратени след волвото, да са били предназначени не за американеца, а за нашия весел ерудит? Не, започвах да храня все по-малко надежди за бързото разкриване на този случай. Ако Керуд беше някакъв бизнесмен, щяха да го убият заради пари — и всичко щеше да е ясно. А пък то шпиони, че и непокорни планинци на това отгоре!…

Когато звънна телефонът, Слава го нямаше в кабинета, затова аз вдигнах слушалката.

— Ало? Александър Борисович ли е? Андриевски ви безпокои.

— Въобще не ни безпокоите, Юрий Владимирович. Познах ви. С какво ще ни зарадвате?

— Ами има някои новини. Намерих телефона на тая Катя, позвъних и точно на нея попаднах. Тя е малко наплашена, нали разбирате… В края на краищата помоли и аз да присъствам при разговора ви с нея. Става ли?

— Разбира се, защо не.

— Живее на квартира някъде на Люляковия булевард и след два часа ще си бъде вкъщи.

— Добре. Откъде да ви вземем? От Ясенево ли?

— Не, сега съм на „Лубянка“, така че ще прескоча до вас. Ако не успея, ще се обадя по телефона. Довиждане!

Върна се Слава. Разказах му за обаждането на Андриевски. И той сподели последните новини кратко, но изчерпателно:

— Ядец! Никой от тези, които ни интересуват, не се е обръщал в никоя болница заради огнестрелни рани.

— Е, хайде да допуснем, че убиецът също не е глупак — казвам меко на разстроения Слава. — Сега на всеки ъгъл практикуват частни лекари. Ако ги помолиш достатъчно щедро, ще направят каквото трябва и никъде няма да съобщят. Това още веднъж потвърждава, че спътникът на Керуд господин Андриевски едва ли е бил съучастник на убийците, защото тогава той не би откарал ранения в държавна болница.

— Това още не се знае! — недоверчиво поклати глава Слава.

— Добре, Тома Неверни, даже още по-добре, че на този етап от разследването между нас няма единодушие. С твое позволение бих прескочил вкъщи да се наобядвам. Слушай, защо не дойдеш с мен? Ще хапнем като хората, после, ако ще, цяла нощ можем да слушаме изповедите на грешниците.

— Не, благодаря, друг път — отказа Грязнов. — Първо, трябва да съм тук, кой знае какво може да изплува още. И второ, твоята жена пак ще почне да ме сватосва за приятелките си.

— Ще взема да я предупредя! Тя го прави от най-добри чувства — смутих се малко аз. — Но ще й намекна и смятай темата за приключена.

— Нямах това предвид, Саша — поклати глава Грязнов. — Знам, че Ирина иска да ми помогне. Но не мисля, че има смисъл — само ще подведе някоя добра жена.

Преди седем години Слава Грязнов се разведе с жена си, веселячката Вера. От нея извираше неизчерпаем оптимизъм, примесен със здрава доза егоизъм. Душата й жадуваше спокоен и весел живот, а какво спокойствие с инспектор от криминалната милиция? А като се има предвид и това, че Верка обичаше наистина Слава и преживяваше всеки път, когато той хукваше да арестува някого, е съвсем ясно, че тя не можеше да издържи дълго на такъв живот. Слава психясваше по този повод и обвиняваше себе си за всичко. Себе си и своята работа. Човек може да ненавижда тази кучешка професия — тя си го заслужава, — но имаше и за какво да я обича. За риска, за силните усещания и за не толкова редките минути на триумф. Само едно беше невъзможно — да вършиш тая работа равнодушно и спокойно, както се поправят обувки.

Цялата ни оредяла и разхвърляна из Москва приятелска шайка — Меркулов, Романова, Мойсеев и аз, — всички преживявахме заради Слава, но не можехме да му помогнем, а и не беше толкова просто да му предложим помощта си. Горд човек си беше!

— Добре — казвам, — остани си тук, щом е тъй, но да знаеш, че не си прав.

— Знам — измъкна се Слава. — Поздрави вкъщи.