Фридрих Незнански
Момиче за шпионина (28)

3.

Грязнов реши да отиде сам в сервиза. Но за предстоящата операция по пречупването не му достигаше една дреболия — мерцедес. Сервиз номер осем беше специализиран по ремонта именно на тази марка. После Грязнов си спомни, че един малко чукнат мерцедес стои на ведомствения паркинг. И се започна междуведомствената война. Някакъв бюрократ от КАТ упорито не искаше да поеме отговорността и да предаде на криминалната милиция за временно ползване задържаната след пътнотранспортно произшествие кола. И най-обидното — Слава не можеше да каже на този буквоед, че мерцедесът съвсем скоро беше пътувал из града и нищо не му се е случило. Наложи се да включи в преговорите прокуратурата и даже началника на градското управление. Той, както се полага, помърмори, че не се обръщат към него по определения ред. Наложи се Слава да излъже, че началникът на криминалната милиция го няма, макар Савченко да си беше в кабинета. След това генералът най-после позвъни в КАТ, строи там всички пред телефона и разрешението да се изкара задържаната кола беше дадено бързо.

Мерцедесът изглеждаше точно както трябва за подобна операция: предницата му беше смачкана отляво, а и някаква шушумига от дежурещите на ведомствения паркинг беше свалила всичко красиво и слабо забележимо.

Преди да потегли, Слава се огледа критично. Костюмът, разбира се, не беше много шик, но затова пък старото кожено палто изглеждаше достатъчно стилно. Можеше да тръгва.

Грязнов нямаше собствена кола. Но по разказите на тези вече нередки в наше време щастливци, като Саша Турецки например, си беше направил извода, че сервизът е нещо като приемна на инфекциозна болница по време на епидемия от дизентерия — всички се блъскат и крещят и никой не може да почака. А докторите, тоест монтьорите, ходят важно, гнусливо бърчат носове и реагират живо само на зелено, но не върху бюрото, а в джоба или портфейла.

Грязнов беше приятно удивен, когато не видя нито опашка от коли, нито тълпи почервенели, ядосани хора, опитващи се да пробутат колите си без ред над канала. Тихо място, скромно двуетажно здание, украсено с рекламен плакат на красива кола и надпис „Мерцедес“.

От отворените врати на гаража излезе лениво и неохотно на студа някакъв мъж в чист фирмен гащеризон, непасваща на специалното облекло ушанка и цигара между зъбите.

Щом е толкова чист, значи е майстор, реши Слава, излезе от колата и се отправи към скучаещия мъж.

— Здравейте!

— Ъхъ…

— Вижте какво правят?!

— Че кво?

— Ударих се с един тъпанар. Почти се бяхме договорили той да плати ремонта, че като дойдоха ония с палките… Взеха колата, разфасоваха я там, просяците му ненаситни, и сега на — получавай си, Вася, трактора! Виж я, а, майсторе, какво може да се оправи!

Вероятно не беше хубаво да се ругаят катаджиите — колеги бяха все пак, но така можеше да се спечели доверието на работниците в сервиза, ако всичките са комбина с Коля.

Майсторът огледа колата, без да бърза и съвсем повърхностно, като въобще не извади ръцете си от джобовете.

— Може да се оправи, братче, и на драго сърце — каза той, след като завърши огледа. — Обаче проблемът е, че нямаме резервни части.

— Ама как така?! — възмути се Грязнов. — Мен солидни хора ме насочиха към вашата фирма, казваха, че тук, значи, с мерцедесите се отнасят като с малки деца.

— Там е работата, че много станаха солидните хора — важно отбеляза майсторът. — По-хитрите се договориха направо с шефа и се презапасиха с части. Сега навсякъде е така: в болницата със собствени лекарства отиваш, в кръчмата — мезе си носиш, е, и при нас си носиш коляновия вал…

— И какво да правя сега? Ако е въпросът за нещо отгоре, няма проблеми. Обаче хич ме няма по железата. Може пък да намерите нещо, а?

Майсторът изплю фаса, стъпка го старателно върху асфалта, инстинктивно спазвайки противопожарните правила, повика с пръст Грязнов по-наблизо и тихо каза:

— При нас няма нищо, но тук край сервиза седи Коля. Той има много запаси и помага на всички.

— Как да го намеря? — правеше се на тъп Грязнов. — Да ходя по улиците и да го викам ли?

— Защо? Иди от другата страна на сервиза. Той е там — или говори с хората, или седи в пивницата и набива овнешко.

— Защо овнешко?

— Обича го, затова! — кресна майсторът. — Щото е мургав брюнет с мустаци. Разбра ли?

Грязнов кимна и седна в колата.

Задачата се усложняваше. Той си мислеше, че макар Коля нищо да не пипва в сервиза, все пак се води някакъв и си седи положеното време. Сигурно не е регистриран мошеникът, живее си полунелегално, защото дори да иска да работи, никой няма да го вземе. А и за какво ли му е — и така добре я кара.

Грязнов подкара колата натам, където посочи майсторът. Улицата наистина беше доста пуста, в един от блоковете между първия и втория етаж висеше реклама, изработена като някогашните — бирена халба с шапка от бяла пяна и червен рак, нарисуван с такъв замах, че повече приличаше на скорпион.

На тротоара не висеше никой, редките минувачи само хвърляха по някой поглед към пияния скорпион. След блъсканицата и нервозността на центъра изглеждаше невероятно, че в полуазиатския мегаполис, какъв беше Москва, може да има такива тихи кътчета.

„Значи Коля си хапва овнешко? — помисли Грязнов, като не бързаше да излиза от колата. — Ами ако не си хапва тук? Би било много лошо. Така че дано да е вътре.“ Отправяйки неясно към кого това заклинание, Грязнов се измъкна от колата и без да заключва вратата, се отправи към бара.