Фридрих Незнански
Момиче за шпионина (50)

6.

Още сутринта Костя Меркулов ми съобщи, че са се потвърдили най-лошите му опасения: опозиционните сили в Чечня са тръгнали на щурм срещу Грозни да свалят Дудаев. А федералните власти, вместо да заемат помирителна позиция, открито подкрепили опозицията.

Костя яростно пушеше до прозореца и разгорещено доказваше:

— Контраразузнаването се е окопало здраво там, наема офицери за луди пари, за да се включат във войната и да си играят на войници с Дудаев. И ще се наиграят…

После позвъни по моя молба в Главното разузнавателно управление на Генералния щаб и помоли с вежливо заповеден тон някой от компетентните другари да дойде в прокуратурата при следователя Турецки, за да обясни обстоятелствата около внезапната кончина на полковник Скворцов.

Той изчака няколко минути на телефона какво решение ще вземат рицарите на плаща и кинжала, после благодари и затвори слушалката.

— Да не те пратиха на майната си, Костя? — попитах с крива усмивка.

— Времената са други, драги. Чакай гости. Ще получиш обяснения в степен, в каквато те не засягат държавните тайни.

— Имаме ли още такива? — театрално се учудих аз.

— И до днес една от главните стратегически тайни на нашата родина е здравето на висшето й ръководство. И още много различни военни тайни от по-дребен калибър. Хайде, господин Турецки, марш на работа! И ми донесете нещо, което си струва. Защото съвсем не мога да измисля причина или, казано на професионален език, основание, да ви прикрепя към този полковник. След като така се пошегуваха със сейфа на Слава и с вашите кабинети, май трябва да поскастрим някого…

— Кого?

— Ами… Ти нали не си забравил, че имаме още една тъмна личност с добро родословие — Андриевски?

— Май че го забравих. А и той нещо престана да звъни, да се интересува.

— А защо да се набива на очи? Подозрението от него е свалено, радва се човекът.

Почти не се учудих, когато в кабинета ми почука висок, строен и елегантен мъж, в когото разпознах онзи същия Осинцев, вече с полковнишки пагони, на когото преди време върнах чантата на неговия внезапно починал другар.

— Добър ден, Александър Борисович — каза той, без да се напъва за учтива усмивка.

Виж го ти професионалистът, помислих беззлобно, запомнил е името ми. А мен да ме убиеш, не мога да си спомня и първото му име… Впрочем не, спомних си, че сме почти като братя по бащино име — Сергей Борисович, братленцето му!

— Моето ръководство, Александър Борисович, е малко озадачено — започна Осинцев, без да изчака ответния ми поздрав. — Виждате ли, ние винаги сме готови да си сътрудничим с цивилните юристи. Но в този случай, съгласете се, би било по-правилно да се предаде това дело на военната прокуратура.

— Изобщо не е задължително, Сергей Борисович — контрирам го с ослепителна усмивка. — Полковник Скворцов е починал след работа и не на територията на ведомството или воинско подразделение, а от естествената, макар и безвременна смърт на обикновен гражданин.

— В това отношение сте прав, Александър Борисович, и ако си спомняте, дознанието по смъртния случай се водеше от ваш следовател. Но доколкото разбрах, ви интересува работата на Василий Дмитриевич, а това вече е по-сложно.

— Сергей Борисович, упълномощиха ли ви да ми предадете, че си пъхам носа в чужди работи? Ако е така, то разбрах и ще ходатайствам пред генералния за официално искане. Тогава по-нататъшният ни разговор не е задължителен.

Осинцев се усмихна:

— Не си оставяте магарето в калта.

— Затова и още съм жив — отвърнах му в същия тон, разбирайки, че разузнавачът започна да се огъва и сега ще започне да прилага разработения в щаба вариант Б.

— Моето ръководство ми разреши заради важността на делото, което разследвате, да отговоря на онези въпроси, които не засягат оперативната секретност.

— Много добре. А нима вашето началство знае с какво се занимавам?

Осинцев се усмихна полухитро-полузагадъчно:

— Длъжно е да знае, щом така настойчиво искате да надзърнете в нашата епархия.

— Какво пък, това е справедливо. Та значи, Сергей Борисович, според някои наши данни излиза, че полковник Скворцов е имал контакти с лица, които засега са ни неизвестни, но явно не принадлежат към вашето ведомство…

— На какво се базира такова категорично съждение?

Интересно, мисля си, дали те са отнели факса от Олег. И ако са те, дали още мъдруват или вече са го разшифровали?…

— Има показания, че един от контактьорите на полковник Скворцов е бил чужденец.

Лицето на Осинцев удивено се издължава:

— Каквоо?

Но аз не мога да разбера искрено ли се учудва, или по сценарий.

— Разбирате ли, че не може да се твърдят подобни неща без доказателства даже ако сте следовател по особено важни дела?!

Уплаши ме значи. Не стига, дето трябва да следя за всяка дума, ами се налага и да го гледам в очите — току-виж се издал, че знае за „буболечката“ в кабинета ми. Тогава поне един от проблемите ми ще бъде решен.

— Сергей Борисович, хайде първо да поговорим с какво се е занимавал на работното си място Скворцов, а после аз ще ви разкажа откъде знам за непозволените контакти на гореупоменатия полковник.

Той ме изгледа раздразнено и каза, като се опитваше да придаде на гласа си оттенък на презрение:

— Маниерът ви на разговор е доста бандитски, Александър Борисович.

— Ами просто контингентът ми досега е бил предимно такъв — отвърнах смирено.

— Добре — махна той с ръка, — питайте.

— С какво се занимаваше Скворцов?

— Ще разрешите ли да запуша?

— Моля.

Той запали цигара, облегна се на стола и най-после заговори по въпроса.

— Скворцов дойде при нас от полковото разузнаване. Затова и спецификата на дейността му беше съответстваща: разузнавателно-диверсионна дейност в близкия, средния и дори далечния тил на вероятния противник.

— Той обучаваше младежта?

— Не, обучават на друго място. Последните няколко години той и няколко други колеги работиха над принципно ново подразделение в структурата на ГРУ Надявам се, Александър Борисович, че казаното ще си остане между нас.

— Разбира се. Трябва да имам представа от работата му, за да мога достатъчно правилно да предположа на кого, да речем, от мафиотските структури биха могли да потрябват опитът и идеите на Скворцов.

— Мислите, че към проекта се е лепнала мафията?

— Засега това е само една от вероятните версии — свих рамене аз.

— Да, Господ ми е свидетел, че ако има нещо нечисто около Скворцов, при нас ще тръгне лавина от оставки.

Аз махнах неопределено с ръка:

— Защо веднага такъв песимизъм? Възможно е Василий Дмитриевич да е водил сложна игра, но не предателска, а тъкмо напротив — за да обезвреди враговете.

— Тогава той би трябвало да предупреди ръководството — и играта щеше да се води по всички правила.

— Възможно е. Но ние се отвлякохме, Сергей Борисович.

— Така ли! Нищо, не съм загубил нишката на разговора. Подразделението беше създадено към средата на деветдесет и трета година. Мина през редица проверки, всъщност все още ги минава. А първото им бойно кръщение знаете ли кога беше?

— Кога?

— През октомври деветдесет и трета.

— Когато парламентът воюваше с президента?

— Точно така.

— Ясно. А за какво е нужно такова подразделение? Сега у нас диверсиите май не са на мода.

— Отрядът би могъл да се разгърне в целия си блясък, в случай че започнат бойни действия.

— Това да не е нещо като отряда „Алфа“ на някогашното КГБ?

— Общо взето, да, само че ще бъде по-опасен от „Алфа“.

— Нима? Излиза, че полковник Скворцов е бил сериозен мъж.

— Съвсем вярно.

— Навярно той е командвал този… отряд?

— Да, на първо време. После стана заместник.

— Грешки ли допусна?

Осинцев бързо ме погледна:

— Не, защо? По възраст вече беше стар за тази работа. Едва ли си представяте, Александър Борисович, какви претоварвания имаха.

— Защо, навярно мога да си представя, виж, да ги понеса — едва ли! А Скворцов ходеше ли в командировки?

— Задгранични?

— Всякакви.

— В чужбина не е бил — профилът му беше друг. А из страната, разбира се, пътуваше.

— Можете ли да ми кажете кога и къде е ходил за последен път?

Осинцев намръщи чело, напрягайки паметта си или просто даваше вид, че го прави.

— Да… Съвсем скоро, през първата половина на ноември беше командирован…

Той направи пауза и аз побързах да му напомня втората част от въпроса:

— Къде?

— Някъде в Кавказ.

Така, сега когото и да вземеш, все в планините ходи. Почвам да подозирам, че и мен скоро ще ме пратят там.

— В някоя гореща точка? — питам сякаш между другото.

— Целият Кавказ си е една гореща точка, бих казал даже — горещо петно. Сега започва кашата в Чечня и тепърва има да я сърбаме. Предлагахме вариант за бързо и безболезнено решение на този проблем, но не ни послушаха. А сега куките от контраразузнаването заплетоха там свои операции, само че нещо няма голям ефект.

— А какъв беше вашият вариант, ако не е тайна?

Той се усмихна:

— Тайна е. Операцията е добре разработена, просто не ни дадоха да я проведем. Като метод ще върши работа и нататък.

— Вие нямате много добро отношение към контраразузнаването. Това традиционна неприязън ли е?

— Въпросът не е по темата, Александър Борисович, но ще отговоря, щом искате. Откакто престанаха да се занимават с работата си след август деветдесет и първа, и досега не могат да се оправят. Тогава поне дисидентите ловяха, че и агентите на разните разузнавания не забравяха. А сега какво? Когато Горбачов махна желязната завеса, знаете ли колко шпиони нахлуха тук, скрити под легални фасади? А ФСК сваля Дудаев! Сякаш няма какво повече да прави!

Изведнъж си спомних, че в същото време, когато Скворцов е отишъл в Кавказ, там са били Андриевски и Керуд, който, както се оказа, съвсем не е Керуд, а неизвестно кой. Може и изобщо да не е американец? Впрочем за най-голямо наше щастие задачата да изясни това се пада не на нас, а на същото ведомство, където служи моят нов приятел Юра Макаревич.

— Сергей Борисович, външното разузнаване дали е ориентирано към Чечня?

Той удивено ме изгледа. Чувствам, че не всичките ми въпроси му харесват. Значи сме квит — не всички негови отговори ме задоволяват. Помня, че по-рано военното разузнаване и Първо главно управление на КГБ не се разбираха много и конкуренцията им не беше твърде чиста. И всичко това, защото ПГУ беше по-привилегированото и обезпечено ведомство, а ГРУ се задоволяваше с част от бюджета за военни нужди.

— Външното разузнаване се разпада също като ФСК — презрително отрони Осинцев. — Провал след провал и измяна след измяна. Впрочем това няма отношение към темата…

— Мога ли да знам какво имаше в чантата на полковник Скворцов?

Гледам към Осинцев възможно най-невинно — не знае човекът какво повече да пита, а се стеснява да се сбогува.

— Александър Борисович — търпеливо ми разяснява разузнавачът, — и първия път ви казах, че в чантите и куфарчетата на сътрудниците, които напускат учреждението, няма и не може да има нищо, никакви служебни документи. Василий Дмитриевич беше един от най-дисциплинираните и квалифицирани офицери в разузнаването. Ако много ви интересува, ще ви кажа — в чантата имаше два вестника и бутилка вино.

— Благодаря. А как се нарича отрядът, който Скворцов е създал?

Осинцев клати глава:

— Не, не съм упълномощен да разгласявам тази информация. Не се сърдете.

— Добре де, не е толкова важно.

— Е, Александър Борисович, задоволихте ли любопитството си?

— Като че ли да…

— В такъв случай дали не може и аз да удовлетворя своето?

— За какво става дума?

Осинцев ми се усмихва с ласкав укор, като на немирен малчуган:

— Обосновете своя интерес към нашия служител.

— А, да… разбира се! Един наш млад, но перспективен следовател при огледа на откритото в двора тяло на полковник Скворцов намерил в джоба му равно откъснат лист термохартия, минал през факс и изпъстрен с някакви непонятни знаци — тоест шифър…

Вглеждам се във всяко мускулче, във всяка бръчица по лицето на Осинцев, без да изпускам миглите и зениците: знае ли, или не знае?

Той се върти на стола, прави много сериозна физиономия и казва:

— Не ви ли се струва, Александър Борисович, че вашият млад талант е длъжен да ни предаде този документ с подробен рапорт за времето и мястото на находката?

— Не просто ми се струва, колега, така и трябва да бъде — разтварям аз ръце. — Но младостта има един недостатък…

— Само един?

— От тези, които пречат в нашата работа, да. Това е славолюбието, неподкрепено от опит. Нашият Величко кой знае защо решил, че полковник Скворцов е бил свързан с мафията…

— Глупости!

— Съгласен съм. И в свободното си от основната работа време той решил да посети жената на Скворцов, но вашите сътрудници не го пуснали.

— И правилно.

— Вие по-добре знаете. Но след като Величко бил разкаран оттам, в двора го нападнали някакви типове, пръснали му в лицето газ, замъкнали го в някакви развалини и му задигнали факса на Скворцов и парите — четиридесет хиляди рубли.

— Пари? — попита съсредоточено слушащият Осинцев.

И аз разбрах, че полковникът, дошъл да ме преметне, се прекара. Разбира се, момчетата не са имали заповед да вземат парите. А сега аз посях съмнение в душата на Сергей Борисович: ами ако неговите хора са решили да усъвършенстват поставената пред тях задача и са взели парите, за да изглежда всичко като обикновена кражба…

— Да, съвсем се настървиха хората — да грабят следователи! Преди това не би било възможно. Но Олег Величко, макар и млад, не е глупак. Той направил копие от документа, а нашите експерти го прочетоха, така че разполагаме с текста…

Не си отказах удоволствието да му преразкажа краткия текст и даже да го повторя, за да може да си го запише. Но самите затворнически руни не му дадох. Казах, че са у Величко, нека да позвъни или да намине друг път. Просто заяждане. Ще има ли търпение и желание да доведе играта докрай и да поиска загадъчните знаци, които ние, за разлика от дешифровчиците на ГРХ успяхме да разгадаем.

А после се случи нещо странно.

Аз стоях до прозореца с гръб към Осинцев и му диктувах текста на писмото. И когато свършихме да обсъждаме писмото, промърморих полугласно първото, което ми дойде наум при вида на сивото небе с набухнали от сняг облаци…

— По нощното небе летеше ангел…

Резкият звук от блъснат по паркета стол ме застави да се обърна.

Полковник Осинцев стоеше прав до стола и ме гледаше с кръгли от страх или от учудване очи.

Стана ми малко страшно.

— Какво има, Сергей Борисович?

Той тръсна глава, сякаш отблъсквайки видение:

— Не, нищо… Май нервите ми не издържат в последно време. Нали знаете, погребение… Благодаря за помощта, няма да ви преча повече. Довиждане!

Осинцев избърбори всичко това в скоропоговорка и се засили към вратата.

За всеки случай още веднъж си повторих стихчето, което предизвика такива силни чувства у суровия военен разузнавач. Нищо особено, класика, добрата стара класика — никакви двусмислици. Но защо подскочи той така, сякаш съм казал парола? Какво? Парола ли?

Бързо отидох до бюрото и си записах стиха на голям бял лист. Ами ако наистина е някаква условна фраза, която служи като ключ за връзка за някакъв тесен кръг? Да не стане само така, че Осинцев да се гръмне преждевременно… Трудно беше да се повярва, подобни почти вълшебни съвпадения има само в киното. И все пак не вярвах, че Осинцев така преживява смъртта на Скворцов. Колкото по-малко живи полковници, толкова повече вакантни длъжности… Спомних си! Последното, което беше сторил, преди да умре Скворцов, било да напише думата „ангел“!

Ето още една ключова дума към поредния ребус, подхвърлен от живота. Благодаря, разбира се, но аз нещо взех да се скапвам от подобни ребуси…