Фридрих Незнански
Момиче за шпионина (82)

9.

Стълбищните площадки в нашия блок са изтеглени по дългата страна на фасадата. Стълбището, което почти не се използва, е накрая, но аз все пак се промъквам много внимателно.

Убиецът, без да иска, ми помогна: той е угасил осветлението не само на моя дванадесети етаж, но също на десетия и единадесетия. Надеждата ми е наемникът да си мисли, че ме е изплашил, и изобщо да не му хрумне, че аз доброволно ще му изляза насреща.

Сега, когато се промъквах нагоре в мрака, забелязах, че той съвсем не е непрогледен, както ми се стори, когато се отвориха вратите на асансьора. А и в който и да е по-голям град нощем никога не е напълно тъмно. Разбрах, че трябва много да внимавам: нали той също така вижда в тъмното, ако, разбира се, ме чака горе и не се е хванал на малката ми хитрост.

Долу от площадката на осмия етаж се чува шумът от боя, който разиграват хлапаците. Може би трябваше да ги разположа един етаж по-нагоре?

Мизерните порции светлина от прозорците на съседните сгради и уличните лампи оттатък двора попадаха на неосветените стълбищни площадки през балкончетата за простиране, разположени между етажите. Когато по балкончетата висеше пране, светлината от улицата проникваше още по-трудно. На стълбищната площадка между единадесетия и дванадесетия етаж спрях и се ослушах. Ако наемникът е професионалист — а аз съм достатъчно зловредна фигура, за да не се поскъпят за специалист, — та ако е подготвен човек, може да се спотаи така, че изобщо да не го усетя. Още повече че както тъмнината, така и тишината в многоетажния блок са относителни понятия. Бръмчеше двигателят на асансьора. Иззад вратите на апартаментите се дочуваха приглушените гласове на порядъчните граждани. А и моите помощници на осмия етаж буйстваха с пълна сила.

Асансьорът бръмчи. Кого ли вози — може би него? Спира, без да стигне най-горе, и шумът на осмия етаж рязко замира, за да започне пак, но вече другояче. Може би това е той? Няма време да размислям и да гадая. Преодолявам на три скока стълбите. Очите ми вече са привикнали към тъмното, достатъчна ми е мъждивата светлинка от сигналната лампичка в копчето за повикване на асансьора, за да видя, че на площадката няма никой. За миг ми минава мисълта да се вмъкна в апартамента си, но веднага я прогонвам. Такъв екипиран тип ще избие шперплатовата ми врата без особен труд и ще изколи всички вътре…

Скачам на желязната стълбичка, напипвам халките за катинара на железния капак и мислено, но много горещо благодаря на този, който ги е омотал с обикновен мек двужилен проводник.

След минута съм на покрива. Удивително, но като че ли не изпитвам страх. А това, дето леко ме тресе — то е от възбуда, адреналинът в кръвта ми препуска. Свалям тежкия правоъгълен капак на мястото му. Бързо се оглеждам — няма къде да се скрия и да изчакам, докато дойде помощ. Затова пък сред строителния боклук на две крачки от капака забелязвам къс като щанга, малко изкривен, но доста тежък лост.

Сега вече започвам да мисля, че най-добрата защита е нападението. С лоста в ръка заставам така, че да се окажа зад отворения капак, когато оня тръгне да излиза горе. Той, разбира се, може и да не повярва на представителите на младото поколение, но като човек педантичен и изпълнителен е длъжен да провери всички възможни варианти на моето бягство. При това за мен сигурно са му обещани големи пари. Какво пък, да заповяда!

И той дойде!

Капакът на люка се приповдигна и увисна за малко в неустойчиво положение. Убиецът се ослушваше.

Лекичко хвърлих едно камъче встрани. То падна в някаква локвичка с лек плясък…

Капакът се спусна, после с рязък тласък изхвърча нагоре, като едва не ме удари по коленете. Стоях приведен зад капака и виждах стърчащата от отвора на равнището на покрива тъмнокоса глава. Една ръка в тънка ръкавица изплува от тъмния отвор и сложи на мокрия неравен асфалт някакъв продълговат предмет, най-вероятно фенерче.

После се заизмъква и мъжът, като си помагаше с едната ръка. Във втората държеше вероятно пистолет. Сега трябваше да избера най-подходящия момент. Стъпенките по желязната стълбичка бяха раздалечени доста, затова дори трениран човек не би могъл да изскочи от люка като нинджа на пружини. Ето и моят убиец, държейки пистолета насочен пред себе си, се опря с лявата си длан на ръба на правоъгълния отвор и започна да изнася нагоре левия си крак… В този момент на най-голямата му нестабилност аз пристъпих вляво от капака, където щеше да му бъде трудно да стреля — щяха да му пречат и железният капак, и собствените му ръка и крак. Той реагира на появата ми, но със закъснение. Ударът с лоста попадна точно върху челото му. С ръмжене, в което имаше и болка, и ярост, убиецът се хвана с лявата ръка за главата, отпусна се върху капака и започна да се свлича надолу. Тъмната му от кръвта длан инстинктивно се залови за несигурната опора на железния капак. Капакът се стовари с глух удар точно върху китката на убиеца… и аз чух как тялото му тупна на циментовата площадка отдолу.

Без да му дам време да се опомни, веднага дърпам към себе си капака и макар не така мълниеносно като убиеца, но по мое мнение доста бързо се спускам долу.

Воинът от неизвестно чия армия е в безсъзнание. От здравата цицина на челото му струи черна в мрака кръв. Лявата му длан също е окървавена и ръката му е неестествено подгъната. Бързо вземам пистолета от дясната му ръка и после смъквам якето му до лактите, за да скова движенията му, разкопчавам панталона и измъквам от джобовете ножове, палка, газов спрей, че и шнур за душене. С този шнур му завързвам ръцете.

Сега няколко дълбоки вдишвания и издишвания, за да нормализирам дишането си и сякаш нищо не е станало, пъхам в секрета на вратата си ключа.

Вратата се отваря мигновено. Неволно присвивам очи от ярката светлина в коридора, а когато виждам пред полузатворените си клепачи бледната като платно Ирина, насочила пред себе си газов пистолет, вдигам на шега ръце:

— Бива си го посрещането след работа!

— Защо не се скри тук, когато той те подгони надолу?

Прогоних от лицето си действително неуместната усмивка и казах:

— Мила, даже глупавата патица отвежда ястреба далеч от гнездото си, а ти искаш да се крия зад твоя гръб!

Тя понечи да отговори, но в този момент на площадката стана съвсем светло от десетина мощни фенерчета. По стълбището и от двата асансьора налетяха милиционерите от екипа за бързо реагиране. Най-отпред, разбира се, се носеше Слава Грязнов. Той бързо ме опипа и каза полувъпросително:

— Цял ли си? — После поздрави: — Привет, Ира!

— Аха! Добър вечер на всички! — опита се да бъде язвителна тя, което показваше, че жена ми започва да се успокоява.

— Той само да те съблече ли искаше? — попита ме Слава.

— И да ме събуе!

— С какво го подреди така? — с уважение каза Грязнов, докато гледаше към убиеца и наведения над него лекар.

— С железен лост и малко здравословен страх за собствената ми кожа.

Слава кимна и попита лекаря:

— Ще го бъде ли пациента, докторе?

— Засега не знам — измърмори той. — Изглежда, сякаш е сгазен от влак.

В това време оправиха повредения от убиеца електрически кабел и запалиха осветлението.

Сега, когато видях какво съм направил с този човек и каква мускулеста машина е била пратена да ме убие, усетих истински страх.

Някой настойчиво си пробиваше път през плътната тълпа милиционери.

— При Александър Борисич отиваме… Носим му вещите.

Това бяха моите помощници. Като поглеждаха плахо към оплескания в собствената си кръв културист, чиято глава вече беше омотана в чалма от бинтове, младежите почтително ми подадоха чантата, дрехите и обувките.

— Запознайте се, момчета, това е моят приятел следователят Грязнов! А това са моите съседи. Заедно с тях свалихме този бизон!

Слава напълно сериозно им стисна ръцете, като повтаряше:

— Благодаря! Благодаря ви, приятели…

После момчетата бяха избутани от оперативните работници и започна рутинната работа. Аз послушно отговорих на въпросите на ръководителя на оперативната група. Наистина въпросът кой може да е желаел смъртта ми доста ме позабавлява — такива имаше доста много. Впрочем скоро кръгът на заподозрените се стесни до минимум.

— Господин Турецки, елате, ако обичате, тук — повика ме лекарят.

Когато се приближих, той обърна ръката на убиеца така, че да се вижда вътрешната страна на натежалото от мускули рамо.

— Вижте, може би това ще ви наведе на известни догадки.

Наведох се, после приклекнах, за да разгледам по-добре неголямата скорошна татуировка, направена с черен и червен туш: правилен черен кръг, а в него червени буквички „АА“. Ангелите от ада.

— Благодаря, докторе, сега всичко е ясно!

Тресеше ме от нерви. С усилие на волята и напрягане на мускулите се опитах да спра треперенето. И на моменти ми се струваше, че съм успял. Но после треската отново се завръщаше някъде отвътре.

— Слава — казах аз, когато отнесоха командоса от ГРУ в болница и всички си тръгнаха. — Слава, дали да не пийнем по една?

— Трябва — съгласи се той, после добави строго, като ми намигна: — Само че мъничко, утре денят ще е напрегнат!

Ирина вече беше успяла да си поплаче скришом, да сложи масата и ни посрещна с усмивка. Тя пийна с нас, след което полушеговито забеляза:

— Не й провървя на нашата дъщеря с родителите: майката — истерична музикантка, бащата — мрачен юрист, който работи денем, нощем и през отпуската…