Фридрих Незнански
Момиче за шпионина (36)

2.

Седяхме при Костя Меркулов още около час. При което ние, прокурорите, пиехме чай, а ченгето Грязнов наблягаше на водката. Не го притеснявахме — Слава имаше кучешки, рядко тежък и гаден ден. В такива случаи даже японците повече наблягат на сакето, отколкото на чая, пък какво остава за големия и силен славянин.

Костя ме уговаряше да се отнеса спокойно към това, че в работата ми пак се набъркваше „Лубянка“, макар и в новия й вече вид.

— Сега ти е по-лесно — разясняваше ми Костя. — Те вече не са щит и меч на партията, не стоят над обществото като ордена на Игнаций Лойола, бащата на йезуитите. Сега са подотчетни на държавната власт и на нас…

— Какво ме кандърдисваш като дете! Знам, че са подотчетни, знам също, че ще се противят и ще крият нещата до последно. Имат си такъв табиет. Както казват нашите клиенти от тия, по-простите, до гушата са в лайната. Дай по-добре да обсъдим Юра Андриевски. Щом е от толкова голямо добрутро, ако не е пълен глупак, би трябвало да е момче за особени и деликатни задачи при своя тъст. Може и едно от поръченията да е било съпровождането на Керуд в Кавказ.

— Напълно възможно — съгласи се Костя. — Но съдейки по това, което ми разказа за него, и отчитайки семейното му, така да се каже, положение, подозирам, че направо нищо няма да получим от него. А той знае нещо, и то много важно. И да ти кажа, на мен самия ми хрумна неотдавна: тъкмо след пътуването на Керуд в Чеченската република генерал Дудаев започна да поставя въпросите пред Москва ребром. Може да е просто съвпадение и честно казано, моля се, да е случайно. Но ако не е?

— Добър човек си ти, Костя! — шеговито, но и с известна досада казвам. — Уж ме утешаваш и ободряваш, а никак не ми става леко.

— Какво да се прави, Саша, това е нашето тегло.

— Разбирам… Само че как да работиш в страна, където всеки, разбираш ли — всеки, освен шепа благодушни идиоти, се стреми да заобиколи закона и да намаже шепата от този бардак?!

— Надявам се, че си ме включил в шепата благодушни идиоти?

— Един от първите.

— Нямам какво да те посъветвам, Саша, особено що се отнася до практическата полза. Дори да ти кажа някоя душеспасителна мисъл, то и тя ще е крадена. Е, поне оттам не е грях да се краде — от Библията. А в нея е казано: когато е трудно, дръж се за товара, който носиш.

— Мда, има известна ценност като абстрактно утешение.

Слава Грязнов гледаше разфокусирано, съчетанието от опиянение и умора го приспиваше. Вече няколко пъти клюмна, после самоконтролът му се включи, нашият майор тръсна глава и каза:

— Саша, да си ходим вкъщи, а? Аз имам утре разбор на операцията, сигурно и теб те чака някаква служебна мръсотия. А Костя е държавен мъж. Трябва му тишина.

— Не, Слава, не ми пречите, даже напротив. Тук по цял ден е такова пренатоварване, че си успокоявам душата, като поседя с вас.

— Дано — казах, докато ставах от креслото. — Но сега наистина трябва да вървим.

Костя излезе да ни изпрати в коридора и ми каза на сбогуване:

— Ще направя каквото мога, за да ти осигуря най-добри условия за следствените действия. А утре ще потърся в архива дела, където биха могли да фигурират Руслан, Гена и компанията им. Струва ми се, че преди година и половина, две имаше нещо такова — и беше свързано точно с ресторант „Лозана“.

— Добре, до утре.

На улицата под студения и влажен вятър Слава, макар и да не изтрезня, все пак малко се поободри, спря да се прозява и изведнъж предложи:

— Хайде да наминем при Семьон!

— Сега, посред нощ?

Опитвах се да разубедя Слава, не защото не ми се искаше да прескочим до стария експерт криминолог Мойсеев, с когото бяхме работили заедно повече от десет години. С него винаги беше интересно. Безпокоеше ме, че Семьон Семьонович щеше да сложи нещо на масата, а на Грязнов само това му трябваше. Но не можех да го отклоня, за което не се паникьосвах особено — не е лесно да събориш Слава с водка. Друга работа е, че на сутринта щеше да му е трудно, а пък утре главата му трябваше да е свежа. Реших, че ще успея да прошепна на стареца да намери най-малката бутилчица в своя килер, и тръгнахме.

Позвънихме на старателно тапицираната с изкуствена кожа врата.

Семьон Семьонович отвори, без да поглежда в шпионката и без да пита кой е, И веднага се усмихна.

Въпреки това аз уточних:

— Може ли?

— Разбира се.

— Да нямаш клиенти, Семьонич? — попита Слава. — Че ще нахлуе сега едно пияно и мръсно ченге — има да си смяташ после загубите.

— Ще представя сметката пред началника на градското управление. Влизайте де!

Докато Слава се събличаше в коридора, а после дълго ми ръцете си в банята, защото на гости при заместник генералния прокурор вземаше подпийнал шпротите с ръка, — докато се привеждаше в приличен вид, аз все пак успях да предупредя домакина за позволените за вечерта дози. Семьон Семьонович послушно кимна и отиде да шета из кухнята.

Когато Слава излезе от банята, Мойсеев викна откъм кухнята:

— Момчета, слагайте масата в хола!

Но ние се спогледахме и в индианска нишка се източихме през тясното коридорче в кухничката:

— Хайде да седнем тук, а, Семьон Семьонович! Така ще ни е по-добре. Майната им на холовете! Никога не съм се чувствал удобно в тях!

На печката картофите вряха в тенджера, на масата имаше пушена риба, краставички, шунка. А венец на всичко бе тумбеста гарафа с вместимост не по-малко от седемстотин грама.

Погледнах Мойсеев с ням укор, а той каза:

— Стига, Саша! С добро мезе на трима души това е нищо. А за капак ще си сварим кафе и всичко ще е наред.

Нямаше как, трябваше да се примиря.

И ние пак хванахме чашите. Колкото и добър приятел да беше Костя Меркулов, но тук, в тясната кухничка, питието ни се услаждаше повече, отколкото в нафуканото здание на прокуратурата.

— Как върви работата ви, Семьон Семьонович? Как сте със здравето? — попита Слава, докато звучно отхапваше една краставичка.

— Работата ми е като на Гобсек^[1], ако се съди по мащабите, а виж, богатство от моите дребни хонорари засега не натрупах. А здравето какво — скърцам по малко. Уж нищо ми няма, даже мога и да си пийвам на ниво средна възраст. Само кракът често ме върти. От овехтялост и от времето. По-рано, когато времето се променяше в съответствие с лунните фази, беше по-леко.

Сега и природата като хората съвсем се побърка — случва се по два пъти на ден ситуацията да не съвпада с прогнозата на синоптиците. Започнах да куцам по-силно. Не забелязахте ли?

— Забелязахме, разбира се — казах бързо. — Затова и питаме.

— Всъщност, ако се гледа философски на нещата, трябва да се радвам, което и правя, доколкото мога. За разлика от вас, младежите, вече съм в пенсия и главата ме боли само когато съм препил… Какви проблеми може да има един старец, освен стола и склерозата. По-добре разкажете за ватите успехи! Намерихте ли кой е бъркал в сейфа на Слава?

— Не го открихме, но явно е вътрешен гад! — отвърна Слава и разправи за нещастията си от последните дни.

— Може и да е свой, но няма да се учудя и ако е външен — замислено каза Семьон Семьонович. — Доколкото разбрах, последният ви случай е свързан с Чеченската република. Да ви кажа, там са се сплели интересите не само на престъпните групировки, но и на силовите министерства и правителствените групировки…

— А всичко това е мафията — отрони Слава.

— Възможно е — не започна да спори Мойсеев. — Аз сега съм частно лице, не нося пагони, затова клиентите не се стесняват особено от мен. Идват най-различни хора, главно, разбира се, да молят за проверка на документи и ценности. Един млад човек идва не често, но редовно, носи долари в банкови опаковки не от нашата страна. За разлика от повечето не е алчен. За да проверя дали банкнотите са истински, ми дава пет процента от общата сума.

— Бива си го клиента! А сумите големи ли са?

Слава попита и сръчно ни наля по още една чашка.

— Сумите, Слава, са добри — от три до пет хиляди…

— Можеш да се издигнеш с този клиент, Семьонич — оцени Грязнов.

— Ако, разбира се, клиента не го затворят скоро — казвам.

Мойсеев ме гледа с печална усмивка:

— Вие ме познавате доста години, Саша. Винаги съм бил за тържеството на закона, но колко дела сме имали с вас, когато на съд отиваха само дребните риби, а тузовете изчезваха или излизаха сухи от водата. Аз имам набито око. Моят клиент номер едно има маниери не на престъпник, а на военен аристократ. Висок, спортен тип, елегантен, умее да лъже убедително. Тези дни беше при мен и този път донесе парите не на пачки, явно са били в нечий портфейл. Беше угрижен. Каза, че в Кремъл всички са се побъркали, всеки ден се очаква в Чечня да бъдат въведени части на руската армия. А това значи гражданска война!

— Преди се наричаше усмиряване — въздишам аз.

Грязнов попита:

— Можеш ли да ни кажеш фамилията на интересния клиент, Семьон Семьонович?

— Не мога, Слава, не питам за фамилиите, не търгувам с крадено…

— Е, аз не за това, Семьонич!

— Така да е, но те не са твои клиенти, Слава. Не са джебчии, касоразбивачи или сутеньори. Тях и преди беше трудно да ги арестуват, а сега пък съвсем.

— Как са синовете, Семьон Семьонович? — питам, за да отклоня разговора от болната и неприятна тема.

Близнаците Миша и Гриша, синовете на Мойсеев, скоро след шантавата история с ГКПЧ^[2] през август 1991 година заминаха за Израел. Тогава Семьон Семьонович преживяваше силно, защото ръководството на Московската градска прокуратура даде на неустойчивия идеологически криминален експерт да разбере ясно, че ще го изгонят от партията, ако Гришка и Мишка се запътят все пак към обетованата земя. Но всяко зло за добро. Стана пучът и в резултат на това Комунистическата партия престана да бъде ръководеща и направляваща сила на нашето общество.

— Саша, вие нали помните, те винаги са били потайни, аз сигурно последен от всички роднини разбрах за тяхното заминаване. Там не живеят по-добре, пишат лаконично: работят, дали са им жилища, оженили са се…

— Моите поздравления!

— Ха, поздравявате ме! И за какво? Дрипльовци, оженили се в един и същи ден, а аз какво разбрах от тази сватба? При това са взели бивши московчанки, представяте ли си! За какво им трябваше да заминат през девет земи в десета? Да си намерят жени от квартал Черьомушки?

Разбирах, че Семьон Семьонович се възмущава наужким, на шега, за да не урочаса относителното благополучие на синовете си. Всъщност се радваше за тях.

Преди да се сбогуваме, поддавайки се на внезапен импулс, извадих от джоба си едно от ксерокопията на писмото, открито от Олег Величко в шинела на мъртвия полковник Скворцов.

— Семьон Семьонович, я погледнете тази шифровка!

Мойсеев взе от мен белия лист и го приближи до очите си.

— Не прилича на шифровка — заключи той.

— И въпреки това е открито в джоба на полковник от Главното разузнавателно управление. Ако не ви затруднява, поразнищете го в свободното си време!

— За вас с удоволствие, Александър Борисович — съгласи се Мойсеев. — Каквото и да казвате, сигурен съм, че интересът ви не е случаен…

— Може и така да се каже.

— Пак ме поднасяте — с укор произнесе бившият експерт криминолог и неочаквано предложи: — Знаете ли, момчета, щом всичко при вас е така сериозно, имам предвид, че подслушват телефона на Слава, дайте да си направим щаб при мен или при Шура Романова! На кого ще му дойде наум, че вие се свързвате помежду си чрез нас? Как мислите?

— Ако няма да ви притеснява, ние сме за!

— Мен — никак, а и Александра Ивановна, доколкото знам, скучае. А пък тя е енергична дама, не като мен — стария лабораторен плъх.