Фридрих Незнански
Момиче за шпионина (6)

4.

Както и предполагах, вечерта главата ме болеше не само от водката. Утрото се случи слънчево и не много студено. Наистина, не излезе по-мъдро от вечерта, макар през нощта да имаше такава надежда.

Не можах да се наспя и ако я нямаше ярката слънчева светлина над главата ми, едва ли щях да дойда в службата в най-доброто си настроение. А сега бодро се добрах до кабинета си, седнах зад бюрото и започнах да подготвям делото „Свидерски“ за внасяне в съда.

Меркулов се обади по телефона и попита какви идеи имам по повод на американеца.

Отговорих му с патоса на Нона Мордюкова от филма „Брилянтната ръка“:

— Порядъчните американци не се возят в случайни коли.

— Установихте ли вече с кого е пътувал? — оживи се Костя.

— Уви, гражданино началник! Затова и казвам — случайни. Но този господин Никой стреля сръчно с автомат, успял е да рани един от нападателите. Сега оперативните служители шарят по болниците. Може и да е нахалост, обаче процесът вече си тече. От уважение към приятелите ни от другото полукълбо цялата Московска криминална милиция е изправена на нокти.

— Не се кълчи! — прекъсна ме съвсем добродушно Меркулов. — Заради този случай ще ни набиват обръчите. Само че първо твоите, а после моите!

— Костя, ние вече знаем фамилията на този човек и това, че задното стъкло на колата му е разбито. Така че скоро ще научим и останалото.

— Постарайте се. Аз позвъних на някои хора от контраразузнаването. Те държат под око всички чужденци, които пристигат тук. И да знаеш, хич не им е харесал почтеният господин от Държавния департамент. Те малко го понаблюдавали и останали с впечатлението, че господин Керуд няколко пъти доста професионално се е измъкнал от наблюдението. А преди седмица въобще изчезнал от полезрението им. И повече не са го виждали жив.

— Да не искаш да кажеш, че е шпионин?

— Не, не е задължително. Това е просто така, за сведение.

— Костя!

— Какво?

— Имам чувството, че без да искаш, ми подложи бая голяма динена кора с този американец.

— Не е чувство, Саша — засмя се той. — Подсказва го опитът ти.

Хубаво е да поговориш сутрин с Меркулов. Уж не казва нищо утешително или особено приятно, а някак си ми вдига настроението.

Малко преди обяд се появи Слава Грязнов. Дългото му кожено палто, на което завиждаха младите ченгета, беше оплескано отдолу със сива кал. Което доказваше, че Грязнов е разстроен от нещо. Впечатлението се усилваше от физиономията му: дори само тя можеше да вдъхнови поета за дълъг опус, съставен предимно от псувни.

— Шура Романова на нищо ли не те научи? — попита той, докато сядаше на протрития кожен диван.

— За какво говориш?

— В касата ти, освен хлебарки, сигурно нищо друго няма, нали?

— Да не мислиш, че знам.

— Ами виж тогава, и за теб може да е полезно.

Отворих касата си, без да се надявам особено, че може да открия нещо спиртно, затова доста се учудих, когато намерих бутилка коняк.

— Давай! — оживи се Грязнов.

— Като твой приятел не може да не ме притеснява нарастващото ти влечение към алкохола! — произнесох с патос.

Но все пак извадих бутилката, сложих до нея малки метални чашчици от един сувенирен пътен комплект. Напипах в бюрото и половин пакетче бисквити.

— Слава, може би не трябва, а?

— Аз имам нужда! — някак капризно заяви той.

— Почакай, аз даже не знам откъде се е взела тази бутилка, ами ако е веществено доказателство?

— Да си се занимавал с кражби от магазин за спиртни напитки?

— Като че ли не…

— След като мине делото в съда, подобни веществени доказателства се унищожават по установения ред.

И Слава веднага се зае да отваря бутилката с едрите си сръчни пръсти.

Опитах се да си спомня откъде, от кого може да е попаднал при мен такъв неочакван подарък. Не можех да си спомня, затова изказах на глас съмненията си:

— Да не би да е рушвет? Сега ще си налеем, а току-виж нахлули при нас, ще ни покажат специалния белег на бутилката — и тогава има да чука камъни корумпираният следовател Турецки.

— Ами побързай тогава! Унищожи компромата!

След като пийнахме, констатирах тъжно:

— Ще се пропием тук с теб, Слава…

— Че кой ще ни даде! — възрази Слава, без да е ясно кого има предвид.

Кимнах в знак на съгласие и попитах:

— Какво носиш?

— Имам две новини: едната лоша, другата още по-лоша. С коя да започнем?

— Няма значение тогава.

— Юрий Владимирович Андриевски, роден през 1960 година, живее на проспект „Андропов“, притежава кола „Волво“. Вчера късно вечерта се е върнал от командировка. Днес сутринта е отишъл на автомобилния пазар, дето е на „Солнечна“. Вероятно, за да търси стъкла.

— Отлично! Хващай го направо от пазара и да почва да пее.

— Не е така просто.

— Защо?

— На хубаво място работи. В Научноизследователския център в Ясенево.

— Външното разузнаване? — уточних и усетих как ме прободе сърцето от лоши предчувствия.

Да, още от осемдесет и втора година, от първите дни на работата ми в прокуратурата, съдбата неведнъж ме сблъскваше с момчетата от тайните служби. Бива ги за приятели, но пък и противници са — да не дава Господ.

— Няма ли друг подходящ Андриевски? — попитах със слаба надежда.

— Няма.

— Е, какво пък, Ясенево или не, те са длъжни да дадат обяснение на всички въпроси, интересуващи прокурора.

— Ако е тяхна вътрешна операция, нищо няма да ни кажат.

— Е точно затова си и ти, Слава, за да получиш нужните сведения, даже те да не искат. Освен това ми се струва, че ако това, както ти казваш, е била тяхна вътрешна операция, Андриевски не би закарал Керуд в обикновена болница, където веднага съобщават на милицията за всички ранени с нож или куршум.

— Аз ще се постарая, не ми е за пръв път. Ако, разбира се, не ме изритат от службата преди това.

— Какъв е тоя песимизъм?

— Не е песимизъм. Това е увертюра към втората новина. Ще ми капнеш ли още малко?

Налях му още една чашка и малко на дъното на своята.

— Сега, Саша, дръж се да не паднеш. В отрязъка от време между два през нощта и десет сутринта, някой е задигнал от касата ми чантата на полковник Скворцов!

Няколко минути мълчах смаяно, после си долях чашката и я изпих на екс.

— Цяла сутрин бях на педали, а и на другите не давах мира, прочесвахме всички с фамилията Андриевски в Москва. Та намерихме тоя Зорге и точно преди да дойда при теб, прескочих до канцеларията си, бръкнах в касата…

— За бутилката? — осъдително уточних аз.

— За нея, грешен съм. Отворих, отначало не загрях. Като че ли всичко мое си е на мястото, но нещо липсва. После си спомних — дяволите да го вземат! Чантичката я няма! Какво да правя? Да вдигам патърдия, преди ония да са почнали, или да изчакам?

— Чакай, дай да се разберем. Кой би могъл да бръкне в твоята каса? Разбираш ли, не кой би искал — такива в Москва с лопата да ги ринеш, — а кой би могъл?

— Легално никой. Резервен ключ от канцеларията има при дежурния, но от касата ми — само у мен. Представяш ли си колко квалифициран касоразбивач трябва да си, за да отвориш сейф в милиционерски кабинет?!

— Сигурен ли си, че нищо друго не е изчезнало?

— Като че ли не.

— Да вървим, ще проверим още един път.