Фридрих Незнански
Момиче за шпионина (63)

3.

Влязохме в районното, минахме край дежурната на втория етаж, където бяха разположени кабинетите на колегите — работягите от следствения отдел. Край една от тапицираните с черна кожа врати Слава спря, извади от джоба си малка фотография и ми я подаде.

Това беше снимката, която момчетата от дванайсети отдел намериха при обиска на масажиста Петрушин. Той твърдеше, че на снимката е оная същата Дина Венгерова, която седяла във волвото до Керуд, и… повече нищо не знаехме за нея.

— И защо ми я даваш?

Слава издърпа от пръстите ми снимката:

— Дадох я и пак си я взех. Моя си работа! А сега влез вътре, вземи от бюрото някаква хартийка и се връщай!

Най-накрая се възмутих.

— Ти какво се гавриш с мен, Грязнов! — заплашително прошепнах аз. — Пред теб стои все пак следовател от Главната прокуратура, не някакъв си…

— Какъвто прокурорът, такъв и следователят! — беззлобно се пошегува Грязнов и ме побутна към вратата.

Разбира се, донякъде го извиняваше това, че той никога не пробутваше своите шегички напразно и ненавреме. И щом сам е дошъл тук, че и мен домъкна, значи…

Влязох вътре.

Типичен кабинет на районни дознатели. Три бюра, шест стола, три сейфа, два шкафа и разни други изостанали до поредното генерално разчистване боклуци. Зад едно от бюрата седеше момиче, облечено добре, даже разкошно, и пишеше нещо с елегантна писалка. Уж маце като маце, по телевизията и по-хубави може да види човек. Но когато разгледах лицето й, разбрах защо Слава беше такъв потаен почти до маразъм. Момичето, което се занимаваше с интелектуален труд зад изподрасканото бюро, беше оригиналът на фотомодела, който носеше в джоба си майор Грязнов.

Когато влязох, тя вдигна очи и поразен от красотата й, „важнягата“ Турецки почти се вкопа на място. Очите й сякаш светеха отвътре, като на Орнела Мути във филма „Укротяване на опърничавата“. Наложи се мислено да си дръпна юздите, за да произнеса сухото:

— Здравейте!

— Добър ден — промърмори тя без никаква нежност към събеседника и все пак беше приятно да чуя такъв мелодичен глас.

Направо някакъв зверски комплект от прелести.

Приближих се към незаетото бюро, порових се из чуждите непотребни бумаги, докато търсех празен лист, който можех да изнеса, без да навредя на домакините.

В този момент влязоха Грязнов и непознат майор, вероятно Сергеев — приятелят на Слава. Майорът попита с усмивка (каквато тук не използват):

— Написахте ли?

— Почти.

— Направете малка пауза, гражданко Ткачова. Колегите от криминалната искат да поговорят с вас.

Докато майорът любезничеше с момичето, попитах Слава само с движение на устните:

— Как я намери?

— После. — С тази небрежна думичка Грязнов разпали моето любопитство.

Когато майор Сергеев излезе, Ткачова ни изгледа с равнодушно-скучаещ поглед и се усмихна дежурно като стюардеса. Можеше да я разбере човек. Такава жена, както казват сега, не трябва да работи. Ние с нашите уморени мутри, смачкани демодирани костюми и стандартни заплати не можехме да заинтересуваме тази дама. Но животът навярно я беше заставил да дойде тук и дамата представяше това като величайше снизхождение към нас, жалките, нищожни ченгета.

— Вие заради мен ли се занимавате с такива дреболии? — кокетно попита тя, обръщайки се към Грязнов. Изглежда, той повече й харесваше заради мустаците като на артиста Проскурин.

Грязнов се усмихна:

— Това също е основателна причина. Но шантажът с помощта на компрометиращи снимки изобщо не е дреболия! Вече имаме няколко подобни случая. Възможно е да действа един и същ човек.

Виж какво било! Фотографът се беше докопал и до Дина. Интересно!

— Хайде да направим така — започна в това време играта си Слава. — Първо ще запишем данните ви, после ще разкажете всичко, което знаете…

— За какво да зная? — рязко попита тя.

— За това как са ви шантажирали и кой според вас би могъл да го прави.

— А с какво, да ви казвам ли?

— Желателно е. Ако знаем как води играта си, можем по-бързо да открием човека, който има достъп до информацията, която не бихте желали да обнародвате.

— Добре, да започваме.

— И така: име, бащино, фамилия?

— Дина Викторовна Ткачова.

— Къде и кога сте родена?

— В Москва, шестдесет и девета година…

Докато Грязнов записваше, аз просто я гледах и въобще не мислех каква роля е играла в случая с Керуд и как в тази връзка да проведа разпита. Не, като човек весел, но адаптивен, аз си мислех дали бих могъл да престъпя закона, ако тя ме помоли за това и ми обещае за награда… Наистина, после се овладях. Може би защото видях с какви усилия успява да скрие презрението си към нас. Макар дори това, че все пак го крие, да говореше в нейна полза.

— Дина Викторовна, разкажете в какво се състоеше все пак шантажът? С какво ви изнудваха?

— Вижте, вече две години работя като екскурзовод преводач във фирмата „Вестинтур“.

— Туристическа агенция? — уточни Грязнов.

Тя го изгледа с леко удивление:

— Естествено. То се вижда от името.

— Ясно. Продължавайте, моля.

— Преди това, след завършването на института за чужди езици, ми се наложи да се полутам в търсене на работа. Исках естествено да си намеря нещо по-добро, по-престижно. Но хубави места нямаше, все ми предлагаха някакви глупости, и то с вход през леглото. Нали разбирате?

Задружно кимнахме.

Тя направи презрителна гримаса, докато навярно си спомняше какви длъжности са й предлагали и с кого е трябвало да преспи заради това.

— Тогава още се правех на невинна — остатъци от семейното възпитание. Нашите момичета по време на следването се търкаляха из всички хотели, а аз се пазех за… не знам за кого. Можех да започна и като учителка. Само че хубавите училища бяха претъпкани. А да постъпя в такова, където дебилите не могат и на руски да говорят, значеше за две години да забравя всичко, което бях научила. Родителите ми с нищо не можеха да ми помогнат. Те са хора със стара пролетарска закалка и смятат, че красивото момиче блести и във ватенка, изобщо си нямат представа за единството на форма и съдържание. Помотах се половин година след института и видях, че парцалите ми по престижност и фасон взеха да изостават от фигурата ми. Взех да осъзнавам, че формулата „тяло-мъже-пари“ не е толкова цинична, колкото ми се струваше преди това…

Дина със заобиколки ни водеше към онзи период от живота си, когато й се бе наложило да се изхранва с проституция, разбрах аз. Трябва да отбележа, че го правеше нелошо, както би го засукал опитен адвокат.

— По време на следването активно спортувах — карате, ушу, цялата източна екзотика, а там на масажа се придава голямо значение. Така дойдох накрая при господин Петрушин. Като ме видя, що не му изтекоха лигите. От радост си призна, че масажът е последна дупка на кавала. Той залагаше на чужденците, а мен това ме устройваше. При Петрушин не обръщаха внимание на трудовата книжка, на личното досие също. Искаха се само снимка и псевдоним.

— Извинете, какъв „псевдоним“?

— Вие и представа си нямате колко жени на високопоставени чиновници умират от кеф да се почувстват поне за малко проститутки. Та те идват, измислят си фамилии, наемат квартири и работят не толкова заради парите, колкото заради удоволствието. Ето тази измислена фамилия се нарича „псевдоним“. Аз, макар и да съм неомъжена и да не отговарям пред никого, реших да постъпя по същия начин. Измислих си фамилия, Петрушин ми помогна да си наема едностаен апартамент, да го обзаведа…

— Той добре ли се отнасяше към вас?

— Общо взето, да. На театрален език, бих казала, че му станах прима… Докато бях при него, разбира се, през цялото време си търсех истинска работа. И така ми попадна тази, в туристическата агенция. Петрушин не искаше да ме пусне, предлагаше ми дори да му стана съдружничка, но не ми направи номер, написа в трудовата ми книжка, че съм работила като преводачка в някакъв институт. Изобщо, разделихме се красиво… Той навярно сега е добре, трябва да се е издигнал, умен мъж е и не е циция.

Слава вдигна очи от протокола:

— Гепиха го, скъпа, и сега дава показания.

— Сериозно? — неподправено се учуди Ткачова. — За какво? За чейндж ли?

— За организиране на публичен дом?

— Ооо, у нас не съдят за това?

— Навреме сте напуснали, Дина Викторовна! Добре, да караме нататък.