Фридрих Незнански
Момиче за шпионина (33)

3.

Около уазката с радиостанцията се бяха събрали всички необходими на Грязнов хора — началникът на районната милиция, началникът на следствения отдел и командирът на взвода от спецчастите.

— Трябва ми човек, който може да кара автобус — още в движение поиска той.

— Нашите всички могат — заяви командирът на спецвзвода.

— Да, обаче те са с дебели вратове и могат да уплашат клиента. Трябва ни човек с по-скромна фигура, но професионалист.

Грязнов накратко обясни ситуацията и своя план — да сложи зад волана на автобуса преоблечен оперативник.

След известно време намериха подходящия човек. Капитан Синицин можеше да управлява всички видове транспортни средства, даже както сам твърдеше — с животинска тяга. И външността му бе подходяща — невисок, слаб, но жилест, с простовато лице. Едва ли можеше да се намери по-добър стрелец от него в цялото районно управление — поне така твърдеше неговият пряк началник.

— Не мога да ви заповядам да направите това — каза му Грязнов. — Но разбирате ли, другояче няма как да го държим под контрол…

— Не ме агитирайте, другарю майор — прекъсна го Синицин. — Ще отида. Само кажете как да използвам оръжието?

— Според ситуацията. Ако успеете само да го раните — добре. Ако ли не — стреляйте смъртоносно. Той още не си е чул присъдата за едно престъпление, а вече е забъркал друго. Но имайте предвид — много опасен човек!

Капитанът изхъмка и тихо каза:

— Понякога и аз съм опасен.

Докато му търсеха цивилни дрехи, докато отстраняваха от автобуса останалите коли, Грязнов се върна при дом номер девет. Той чуваше как объркано се възмущава от милиционерския произвол истинският шофьор на автобуса. Наистина, оттук не можеше да се разбере от какво именно е недоволен забъркалият се в тази история работяга. Което беше и хубавото.

— Е, какво, Грязнов, намери ли? — извика от къщичката Петров. — Как върви нашата работа?

— Почти като в аптека — отвърна Слава Грязнов, докато отново сядаше на пъна с облегалката. — Приготвят автобуса, отместват колите.

— А какъв е тоя хленч там?

— Ами шофьорът крещи. Не иска да кара, страхува се от теб.

— Кажи му да не се бои. Няма да го обидя. И да не гръмнат от глупост, тръгвам!

Милиционерите и останалите на територията на почивния дом спецназовци се разсредоточиха така, че да образуват за престъпника своеобразен коридор, настръхнал от автоматни дула. По него предстоеше да мине Петров със заложницата право към автобуса, зад волана на който вече седеше капитан Синицин. Той беше с изтъркана шапка, военна шуба в защитен цвят, в нечии джинси и ботуши с високи кончове. Пистолетът му бе прикрепен с лейкопласт към левия глезен.

Вратата на дом номер девет най-накрая се открехна леко, после се разтвори широко.

На прага стоеше неестествено извита жена на средна възраст със забрадка и износено кожухче. Тя изплашено кривеше очи към лявото си рамо, от което висеше дълга и здрава мъжка ръка, завършваща с опрян в диафрагмата на жената пистолет. Зад гърба на жената се криеше Петров.

— Грязнов! — извика той. — Да си ми пред очите цялото време! Знам те аз какъв мошеник си!

— С кое око виждаш по-добре? — попита Слава, надигайки се от пъна.

Петров късо и нервно се изхили:

— И с двете, ченгешка душо! Мини отдясно!

Грязнов застана където му беше заповядано и тримата бавно се отправиха към автобуса.

Слава чувстваше колко е напрегнат. Цялото му тяло беше готово за един решителен скок и Слава молеше Всевишния да му се предостави случай за този скок. Желанието му, види се, бе толкова силно, че вървящият на седем крачки зад него Петров усети нещо, притисна по-здраво заложницата до себе си и хрипкаво каза:

— Майоре, да не си посмял! Аз вече съм отписан, но ти ще си вземеш грях на душата с тая женица… Чуваш ли ме?

— Чувам. За себе си боиш, гадино, затова се криеш зад жената, посерко такъв!

— Псувай, псувай! — доволно проговори Петров. — Като полаеш, стресът излиза, нали знаеш?

Петров беше печен тип. Не само че се притискаше плътно към бежанката, предпазвайки се по този начин от всеки опит да го уцелят, без да засегнат заложницата. На всичкото отгоре вървеше като пиян, клатейки се така, че линията на придвижването му представляваше непрекъсната зъбчата верига от следи по падналия първи сняг. Правеше го, за да се умори снайперистът, ако го има, да следи с кръстчето на мерника главата на Петров.

На три крачки от автобуса Петров спря и заповяда на Слава:

— Грязнов, прикрий ме отзад! Хубавичко ме скрий. Само не се приближавай прекалено, че нещо ми се привижда!

Слава мина зад гърба на Петров.

— Кой е тук командирът, освен Грязнов? — извика Бодила на събралите се около уазката офицери.

— Какво искаш? — излезе напред началникът на районното управление.

— Нека да ми занесат в автобуса автомат с пълен пълнител!

— Защо усложняваш всичко? — започна началникът.

Но Петров грубо го прекъсна:

— Не дрънкай! Прави каквото ти е казано!

Началникът погледна към Грязнов. Лицето на майора не изразяваше нищо, освен умора.

— Добре, не викай! — каза подполковникът на Петров. — Нека някой да занесе оръжието в автобуса!

Но никой не бързаше особено да изпълни заповедта му.

Напрежението нарастваше.

Петров нервно се оглеждаше, облизваше устните си, после кресна:

— Не, Грязнов, дръпни се от мен! Не ти вярвам! Нека да дойде главният. Така хем на него ще му е по-весело, хем аз ще съм по-спокоен.

Грязнов неохотно се дръпна настрана.

— Какво иска той? — попита балашихинският подполковник.

— Да прикриете гърба му.

— А вас защо ви изгони?

— Страх го е, че ще му скоча — криво се усмихна Грязнов.

— А от мен значи не се страхува? — с известна обида попита подполковникът.

— То е само защото аз вече съм го арестувал един път, а вие още не сте.

Петров, без да се оглежда, попита подполковника, застанал вече зад гърба му:

— Какво? Твоите ченгета май не те слушат, а?

— Сложете моя автомат в автобуса! — извика подполковникът към своите.

— С пълен пълнител! — напомни Петров.

Един от милиционерите бавно тръгна с автомата към автобуса.

През това време капитан Синицин реши да се включи в театъра. Той се подаде от прозорчето, без да отваря вратата към салона на автобуса, а лицето му беше тъпо и изплашено и крещеше малко фалцетно, което само усилваше ефекта:

— Ей! Вие да не сте полудели?! Казахте, че ще возя хора, затова и се съгласих, а сега някакви типове с автомати! Не, не съм съгласен! Сами си ги возете, щом ви трябва…

Петров се засмя. Беше му приятно, изглежда, че внушава на хората такъв страх.

— Не хленчи, шофьорче! — весело извика той. — Ако караш добре, можеш и да припечелиш от мен…

После той изведнъж спря милиционера, който носеше автомата към автобуса.

— Ей, чакай! Ти, с автомата!

Човекът се спря, извърна се към Петров с насочен автомат:

— Какво има?

Заложницата, като видя насоченото срещу нея дуло, се задърпа.

— Не ми плаши изгората! — извика отново Петров. — Искам да проверя има ли там патрони, или няма.

— Да ти покажа ли пълнителя?

— Не, чакай… Свали предпазителя и го сложи на единична стрелба!

Милиционерът се огледа, погледна към командирите, значи да изпълнявам ли?

Те мълчаха.

— Какво ги зяпаш? Сега аз командвам, разбра ли?

Милиционерът изпълни нареждането на Петров.

Грязнов притаи дъх. Бодила е непредсказуем. Нима ще заповяда да застрелят някого, може би дори мен, помисли Слава. Не, това е самоубийствено! Той не е глупак, трябва да му е ясно…

— А сега, сержантче, гръмни по гумите на камаза, джипа и автобуса! — заповяда Петров на милиционера. — По веднъж, но в предните! Хайде, по-бързо!

Наистина не беше глупак. Всички коли, освен автобуса ще бъдат извадени от строя. Значи няма да може да организират незабавно преследване. Ако не беше спасителната идея със Синицин, операцията щеше да е провалена окончателно. Макар че и така ще падне писане на оправдания. Впрочем, спря се Слава, рано е още да се гадае. Още не сме го пипнали.

Сержантът насочи автомата, обърна се към мястото встрани от портала, където бяха паркирани колите, и след секундно забавяне стреля в гумата на автобуса. После извъртя дулото към камаза…

В този момент, когато след изстрела на сержанта над площадката настъпи тишина — в същия този миг, някъде отзад със сух трясък още един автомат отговори с откос на единичния изстрел.

Грязнов стоеше встрани, той чу как просвистяха край него куршумите, впивайки се в гърбовете на подполковника и Петров. Бавно, като на кино двамата се извърнаха към посоката, откъдето долетяха куршумите, и паднаха на посипания със сняг асфалт. Бежанката изпищя, хвана се за главата и смъквайки забрадката си, сякаш тя я изгаряше, се просна по лице.

Няколко мига всички шашнато гледаха към една от къщичките, от която се чу откосът. Нямаше повече изстрели, но започна някакво движение около къщичките и в гората. После загърмя мотоциклет…

Грязнов се хвърли към падналите. Някой викаше по радиостанцията „Бърза помощ“, всички се суетяха и тичаха, но на ранените никой, освен Слава не можеше да помогне. Някога той беше учил за фелдшер и поне първа помощ все още можеше да окаже. Началникът на милицията вече не се нуждаеше от нея — два куршума бяха пробили лявата му мишница и минали през сърцето. Подполковникът беше мъртъв. Умираше и жената, куршумът беше попаднал в тила й. Бежанката още беше жива, но Слава подозираше, че тя вече няма да дойде в съзнание.

Петров-Бодила бе получил куршум отдясно в ребрата, наистина над черния дроб. Той може би имаше шанс да оживее. Но само ако лекарската помощ бъде бърза, квалифицирана и технически добре снабдена. Трябваше да дойде линейка от реанимацията.