Клайв Къслър, Джъстин Скот
Саботьорът (9)

8

Като все така усещаше прощалната целувка на Марион на устните си, Айзък Бел се настани на мястото си в експресния влак за Сакраменто и зачака машината да излезе от терминала в Оукланд. Любимата му го познаваше добре, по-добре от самия него. От друга страна, имаше и неща, които може би никога нямаше да научи. „Как е възможно да ревнуваш от Престън?“ Ами да видим как, помисли си Бел. Като започнем с това, че Уайтуей е там с теб, а аз не съм, защото изоставам в надпреварата за залавянето на Саботьора.

Затвори очи. Не беше спал в истинско легло от дни, но сънят бягаше от него. Умът му препускаше. От щатската столица щеше да хване поредица от влакове на север към далечния Орегон. Нуждаеше се от още един опресняващ поглед върху рухналия тунел при Каскейд, за да прецени дали Саботьора не възнамерява да атакува повторно, този път в началото на тунела. По пътя щеше да се срещне с Арчи Абът, който го беше информирал с телеграма, че има вероятност да се е натъкнат на златна жила в сборището на скитници в Дънсмюър.

— Господин Бел?

Кондукторът прекъсна размислите му. Мъжът докосна с пръст излъсканата козирка на фуражката си, отдавайки му уважително чест, и произнесе с лукаво намигване:

— Господин Бел, една дама пита дали няма да ви е по-удобно, ако седнете при нея.

Подозирайки, че в съседния вагон марка „Пулман“ ще открие предприемчивата госпожица Хенеси, Бел последва кондуктора между редовете от седалки. Мъжът го изведе от влака и го насочи през перона директно към частен вагон, скачен с багажен вагон, теглен от полиран „Атлантик 4-4-2“, толкова бляскав, че изглеждаше така, сякаш току-що излизаше от фабриката.

Бел се качи във вагона и мина между завесите от червен плюш, за да се озове в приемна, която напълно подхождаше на бардака на Ан Паунд. Лилиан Хенеси, която междувременно бе заменила бледосинята рокля, съответстваща на цвета на очите й, с ярка алена рокля, подхождаща на цвета на приемната, го посрещна за поздрав с чаша шампанско и победоносна усмивка:

— Не само вие можете да си позволите влак със специално предназначение.

Бел отговори спокойно:

— Би било неуместно да пътуваме сами.

— Не сме сами, за съжаление.

— Освен това, позволете ми да ви напомня, че съм обвързан с Марион Морган, — започна детективът, когато откъм помещението в дъното на вагона засвири джаз група.

Надникна през вратата. Шестима чернокожи музиканти, свирещи на кларинет, контрабас, китара, тромбон и корнет, се бяха събрали около едно изправено пиано и импровизираха по последния рагтайм хит на Адалайн Шепърд, „Краставички и чушки“.

Лилиан Хенеси се притисна по-близо до Бел, за да надникне през рамото му. Носеше повдигащ корсет тип „лебед“ и детективът усети как гърдите меко докосват гърба му. Наложи се да повиши глас, за да надвика музиката:

— Никога не бях срещал музикант, квалифициран и за придружител.

— Не те. — Тя направи физиономия. — Тя. Татко научи някак за плана ми да ви направя засада в Сан Франциско. Изпрати я, за да ме наглежда.

Корнетистът завъртя инструмента си във въздуха, сякаш искаше да намушка тавана. В пролуката между останалите музиканти Бел забеляза, че извитият над клавишите пианист с летящи пръсти, блеснали очи и пълни, разделени в щастлива усмивка устни, беше не друг, а самата госпожа Комдън.

— Не зная как е открил. Но благодарение на татко и госпожа Комдън, честта ви ще бъде спасена, господин Бел. Моля, останете. Искам единствено да бъдем приятели. Пътуването няма да продължи дълго. Пътят пред нас е разчистен чак до прохода в Каскейд — обясни Лилиан.

Бел беше изкушен. Линията северно от Сакраменто беше задръстена от материали и работнически влакове, които отиваха или се връщаха от Каскейд. Самият той бе обмислил идеята да поръча един от специалните влакове на Хенеси. Лилиан бе подготвила всичко вместо него. Ако се възползваше от нейния влак, разчистеният път на север пред влака на дъщерята на президента на компанията щеше да му спести най-малко ден път.

— В багажния вагон има телеграф, ако ви се наложи да изпращате телеграми — додаде Лилиан. Това окончателно наклони везните.

— Благодаря ви — отвърна с усмивка Бел. — Приемам „засадата“, макар че може и да ми се наложи да сляза в Дънсмюър.

— Вземете си чашата с шампанско и ми разкажете всичко за вашата госпожица Морган.

Докато му подаваше чашата, влакът се разклати и потегли напред. Лилиан облиза една разлята капка от деликатното кокалче на пръста си и му хвърли закачлив поглед като някоя френска актриса:

— Видя ми се много красива.

— Марион си помисли същото за вас.

Тя направи още една физиономия.

— „Красива“ с розови бузки и раирани рокли. Обикновено ме наричат повече от красива.

— Всъщност думите й бяха, че сте неописуемо красива.

— Заради това ли не ни представихте?

— Предпочетох да й напомня, че тя също е неописуемо красива.

Бледосините очи на Лилиан проблеснаха.

— Не си сдържате силата, а?

Бел пусна една обезоръжаваща усмивка:

— Никога в любовта, млада госпожице… навик, който препоръчвам да развиете, когато пораснете. А сега, разкажете ми за неприятностите на баща ви с банкерите му.

— Няма проблеми с банкерите си — изстреля в отговор Лилиан. Отговорът й дойде твърде бързо и разпалено, но Бел вече бе решил как да продължи разговора.

— Каза, че ще има, когато настъпи зимата.

— Само ако не заловите Саботьора — отвърна многозначително тя.

— Ами по въпроса с паниката, която се разразява в Ню Йорк? Започнала е миналия март. Изглежда няма положително развитие.

Лилиан отговори с трезва преднамереност:

— Паниката, ако се задържи, ще докара разцвета в железопътния бизнес до съкрушителен провал, разрастваме се просто неудържимо, но дори татко признава, че няма как това да продължи вечно.

Бел още веднъж си даде сметка, че Лилиан Хенеси е нещо повече от разглезена богата наследница.

— Паниката заплашва ли контрола на баща ви върху железницата му?

— Не — каза бързо тя. — След което му обясни: — Баща ми отдавна е разбрал, че за да изплати втората си железница, трябва да ръководи първата толкова добре, че през цялото време да остава платежоспособна, което на свой ред ще покрива кредита му по строителните работи. Банкерите просто ще му ходят по свирката. Никой в железопътния бизнес в страната не може да се справи по-добре от него. Ако останалите банкрутират, всичко, което трябва да направи, е да се разграничи от втория проект и отново ще замирише на рози.

Бел докосна чашата си до нейната.

— За розите.

Той се усмихна. Но все още не беше сигурен дали младата жена се хвали искрено, или в действителност опитваше да си придаде кураж. А още по-неясно беше защо Саботьора е така твърдо решен да изкорени оплетената градина на железопътните линии.

— Питайте, когото пожелаете банкер в страната — продължи с гордост тя. — Ще ви отговорят, че Озгуд Хенеси е чист като сълза.

— Ако позволите, ще изпратя телеграма до хората си, за да знаят къде могат да ме открият.

Лилиан грабна със себе си бутилката с шампанско и го придружи до багажния вагон, където кондукторът, който изпълняваше и ролята на телеграфист, изпрати доклада на Бел до Ван Дорн. Точно когато тръгваха обратно към жилищния вагон, телеграфният ключ отново затрака. Лилиан остана вслушана в продължение на няколко секунди, след което завъртя очи и каза през рамо на кондуктора:

— Не отговаряй.

Бел попита:

— Кой се опитва да се свърже с вас? Баща ви ли?

— Не. Сенаторът.

— Кой сенатор?

— Кинкейд. Чарлз Кинкейд. Ухажва ме.

— Да разбирам ли, че не проявявате интерес?

— Сенатор Кинкейд е прекалено беден, прекалено стар и твърде досаден.

— Но пък голям хубавец — обади се госпожа Комдън, отправяйки усмивка на Бел.

— Да, хубавец — съгласи се Лилиан. — Но все така прекалено беден, прекалено стар и досаден.

— Колко стар? — поинтересува се Бел.

— Най-малко на четиридесет.

— На четиридесет и две и доста деен — уточни госпожа Комдън. — Повечето момичета биха го нарекли чудесен улов.

— По-добре да хвана заушка.

Лилиан напълни отново чашите. После каза.

— Ема, някакъв шанс случайно да скочиш от влака в Сакраменто и да изчезнеш, докато двамата с господин Бел се отдалечаваме с пълна пара на север?

— Не и в този живот, миличка. Прекалено си млада… и твърде невинна… за да пътуваш без придружител. А господин Бел е прекалено…

— Прекалено какво?

Ема Комдън се усмихна.

— Интересен.

 

 

Саботьора крачеше забързано в мрака към дъскорезницата нагоре по склона, като стъпваше по траверсите, за да не вдига шум по хрущящия чакъл.

Носеше еднометров железен лост, тежък най-малко четиринадесет килограма. На гърба си имаше раница от испано-американската война — от памучен док с гумирано горнище. Презрамките й се впиваха немилостиво в раменете му. В раницата имаше тежка ламаринена кутия, пълна с два галона течен парафин, както и конска подкова, която бе успял да задигне от един от многото ковачи, заети със стотиците мулета, теглещи товарни каруци.

Леденият планински въздух миришеше на борова смола и на още нещо, за което му трябваше само миг, за да го разпознае. Всъщност във въздуха се усещаше намек за скорошен сняг. Въпреки че нощта бе ясна, вече усещаше ранната зима, която се задаваше от планините. Ускори крачка, докато очите му се нагаждаха към звездната светлина. Релсите блестяха пред него и силуетите на дърветата се очертаваха по краищата на пролома.

Висок, дългокрак и добре сложен мъж, той изкачи стръмния скат бързо и неусетно. Надпреварваше се с времето. До изгрева на луната му оставаха по-малко от два часа. Когато луната се издигнеше над планината, пронизвайки мрака с ярката си светлина, щеше да остане изложен на милостта на патрулите от конната железопътна полиция.

След около половин километър достигна V-образно разклонение, където линията се разделяше. Релсите наляво, по които се бе изкачвал досега, се спускаха до железопътните ремонти депа. Тези надясно се извиваха и присъединяваха към току-що изградената главна линия на юг. Провери стрелката, която управляваше разклонението.

Беше разположена така, че влак, спускащ се от дъскорезницата, би продължил към ремонтните депа. За момент се изкуши да го изпрати по посока на главната линия. Но подобен сблъсък щеше да блокира линията и на диспечерите щеше да се наложи да спрат всички влакове, което на свой ред пък би преградило единствения му път за отстъпление в този участък.

Наближаваше целта си и вече не беше толкова стръмно. Ускори крачка. След още около километър и половина забеляза надвисналата тъмна маса на товарната платформа. Още беше там!

Внезапно някакъв шум го накара да замръзне на място. Сви ръцете си в шепи и ги приближи до ушите си. Отново го чу, хаотичен звук. Смях. Пияни мъже, които се смееха малко по-нагоре в планината. Далече напред се забелязваше оранжевият блясък на лагерен огън. Дървари, осъзна той, споделящи бутилка контрабандно уиски. Бяха прекалено далеч, за да го чуят или видят, заслепени от пламъците на огъня. Дори да чуеха търкалянето на вагона през разклонението, по това време нямаше да имат никакъв шанс да го спрат.

Прекоси канавката и изкачи насипа, върху който се намираше натовареният вагон. Откри ръкохватката на стрелката и я натисна, затваряйки точката, където се срещаха двете линии по посока на дъскорезницата. След това отиде до вагона, изрита дървените клинове изпод предните колела, откри студения механизъм за управление на спирачките и започна да го върти, докато спирачните обувки не се вдигнаха от масивните железни колела на вагона.

Сега вече вагонът можеше да се движи безпрепятствено и той го зачака да се помести под силата собствената си тежест поради наклона на насипа. Но вагонът оставаше на мястото си, прилепен от силата на гравитацията и естественото огъване на колелата от дългото стоене на релсите. Налагаше се да импровизира някак, за да го помръдне.

Върна се при задната част на товарния вагон, постави подковата на десетина сантиметра зад едно от задните колела, подпъхна лоста между колелото и релсата, използвайки за опора подковата, и го натисна с всички сили.

Лостът се хлъзна и изскърца в метала. Отново го подпъхна под колелото и натисна за втори път. Колелото се премести на два-три сантиметра. Заби още по-здраво лоста под него, изрита подковата по-плътно и за пореден път налегна с цялата си тежест импровизирания механизъм.

Нечий глас проговори, точно над него, едва ли не в ухото му:

— Какво правиш там?

Мъжът се отдръпна стреснато. Някакъв дървосекач тъкмо се спускаше от купчина траверси, пробуден от пиянския си сън. Дъхът му вонеше на алкохол, когато каза:

— Човече, ако я засилиш, няма да се спре чак до дъното. Чакай да сляза, преди да е тръгнала.

Саботьора замахна светкавично с лоста.

Тежката стомана потъна с хрущене в пияния череп на дърваря и го повали гърбом обратно върху траверсите като парцалена кукла. Зачака го да помръдне и когато не последва нищо, хладнокръвно поднови опитите си да помести вагона, сякаш нищо не се беше случило.

Усети как разстоянието между подпората и колелото се увеличава. Вагонът се движеше. Захвърли лоста и скочи на платформата, без да изпуска тенекията с парафин. Вагонът бавно достигна до стрелката, премина с громолене покрай нея и продължи по насипа, откъдето започна да набира скорост. Той забързано подмина тялото на дървосекача, достигна до механизма на спирачките и го завъртя в обратна посока, докато не усети, че обувките застъргаха в колелата, забавяйки устрема на платформата до петнайсетина километра в час. След това отвори тенекията и разплиска течността по траверсите.

Платформата не спря в продължение на километър и половина, достигайки V-образното разклонение, където наклонът ставаше още по-стръмен.

Саботьора запали кибритена клечка и като я предпазваше в шепа от вятъра, я приближи до парафина. Щом пламъците лумнаха, освободи спирачката. Платформата отново се втурна напред, а той се придвижи обратно в задната част. Луната избра същия момент, за да се подаде над планинския хребет, хвърляйки ярка светлина върху релсите — достатъчна, че да освети безопасно място, където да скочи от вагона. Саботьора прие това за знак. Късметът винаги му се усмихваше. Нещата винаги ставаха по неговия начин. Като например сега. Скочи и се приземи с лекота. Вече чуваше как платформата завива вляво, прекосявайки с трясък V-образното разклонение по посока на ремонтните депа.

Той също тръгна наляво, надолу по насипа към главната линия, надалеч от депата. Колелата вече издаваха непрестанен вой, докато се въртяха все по-бързо по стръмния склон. Последното, което видя, бяха оранжевите пламъци, движещи се с огромна скорост надолу по планината. След три минути всеки железопътен копой наоколо щеше да тича с всички сили по посока на ремонтните депа, докато самият той щеше да се отдалечава възможно най-бързо в противоположната посока.

* * *

Като се люлееше и ускоряваше все повече до петдесет, седемдесет, а после осемдесет километра в час и хвърляше бесни пламъци след себе си, изпуснатата на свобода платформа се тресеше, заплашвайки да разпилее товара си — скърцащи, масивни траверси, стенещи една в друга като стените на дървен кораб, попаднал в бурно море. Дървосекачът, чието име беше Дон Албърт, се претърколи първо на една страна, а после на друга. Краката и ръцете му бяха напълно отпуснати. Дланта му се плъзна в пролуката между две траверси. Когато правоъгълните дървени трупи отново се поместиха и заклещиха пръстите му помежду си, той най-после се пробуди, надавайки вик от непоносимата болка.

Албърт засмука пръсти и се зачуди защо ли всичко изглеждаше така, сякаш се движеше. Главата му като че се опитваше да се сцепи и целият свят се въртеше. Натрапчивият вкус на контрабандно уиски в устата му обясняваше и двете доста познати усещания. Но защо звездите над главата му не спираха да променят местоположението си? И защо дървесината под гърба му като че вибрираше? Посегна под дебелото си плетено кепе със здравата ръка и усети как го пронизва остра болка в черепа. Напипа лепкава кръв. Трябваше да е паднал на главата си. Добре, че кратуната му беше дебела като гюле.

Не, не беше паднал. Беше се сбил. Смътно си спомняше, че разговаря с някакъв висок дългокрак хитрец точно преди светлините да изгаснат. И най-проклетото от всичко беше, че се чувстваше така, сякаш се намираше във влак. Откъде беше успял да открие влак в планината, в отдалечен дървосекачески лагер в Каскейд — нямаше никаква представа. Все така проснат по гръб, той се огледа. Зад него имаше огън. Вятърът издухваше пламъците надалеч от него, но пожарът си беше пожар и се разразяваше в прекалено голяма близост, за да се чувства удобно. Усещаше жегата.

Непосредствено до него изпищя влакова свирка. Стори му се, че може да я докосне.

Дон Албърт се изправи и остана почти заслепен от фара на локомотив, светещ в самото му лице. Добре, значи наистина се возеше на влак, при това бързо, с поне два километра в минута, зад него имаше пламъци, а пред него — връхлитащ локомотив. Около него пърхаха стотици светлини, подобно на светлинки в автоматичен платен грамофон: пламъците зад гърба му, фарът на локомотива, обкръжен от зелени сигнални светлини пред него, електрическите лампи по стълбовете, облещени от товарното депо, светлините в постройките на депото, в палатките, подскачащи нагоре-надолу, докато мъжете из тях бягаха за живота си, опитвайки да се махнат от пътя на влака, върху който се возеше той.

Локомотивът, идващ срещу него, в крайна сметка не беше на същата линия, а на съседната. Което си беше огромно облекчение, докато не забеляза стрелката право напред.

Като се движеше с осемдесет километра в час, товарната платформа си проправи оглушително път през затворената стрелка, сякаш минаваше през слама, а не през стомана, и забърса странично локомотива теглещ след себе си върволица от празни вагони. Платформата подмина локомотива сред буря от искри и пропищя със скърцане покрай тендера и празните вагони, които се преобърнаха от релсите, сякаш невнимателно дете беше замахнало и ги бе помело с гневна ръка.

Ударът почти не забави горящата платформа. След като прескочи релсите, товарният вагон се заби в една дървена сграда, пълна с механици, поправящи локомотиви. Преди Дон Албърт дори да успее да си помисли да скочи от вагона, за да спаси живота си, някой отново изгаси светлините.

* * *

На пет километра на юг десният насип се срещаше с главната линия, откъдето релсите започваха да се издигат стръмно. Саботьора продължи да се изкачва по склона в продължение на още почти километър, докато не достигна мястото, където беше скрил платнена раница сред купчина борови трупи. Извади от раницата клещи, котки за изкачване и ръкавици, прикрепи котките към ботушите си и зачака до един телеграфен стълб за първия влак с празни вагони, минаващ на редовни интервали в южна посока, за да бъде натоварен. Северното небе започваше да почервенява. Проследи удовлетворено как червенината стана още по-ярка, затъмнявайки светлинките на звездите. Точно както го беше планирал, товарната платформа бе подпалила пожар в лагера на работниците и ремонтните депа.

Никакъв влак не дойде. Уплаши се да не би ударът му да е бил прекалено успешен и да е предизвикал толкова бъркотия, че нито един товарен да не може да напусне депото. В такъв случай щеше да се окаже заклещен в края на линията без изход. Но накрая видя белия блясък от приближаващ се локомотивен фар. Сложи ръкавиците, качи се на телеграфния стълб и клъцна и четирите жици.

Скочи на земята, след като откъсна отбивката от останалата част на света и чу пухтенето на товарния влак 2-8-0 „Консолидейшън“. Наклонът го забави достатъчно, за да може да скочи в един открит вагон.

Загърна се в брезентовото палто, което извади от раницата и поспа, докато влакът спря за вода. Като наблюдаваше внимателно стрелочниците, се качи на един от телеграфните стълбове и сряза жиците. Отново поспа и се вдигна, за да среже още жици на следващата спирка за зареждане с вода. На разсъмване продължаваше да се люшка бавно на юг от главната линия във вмирисан на мулета вагон за добитък. Беше толкова студено, че виждаше парата от дъха си.

Стана предпазливо и огледа наоколо, докато влакът се тътреше по един завой. Увери се, че се намира в композиция от около петдесет празни вагона, по средата между бавен, но мощен локомотив отпред и избелял червен служебен отзад. Сниши се, преди железничарят да надникне от високия купол на служебния локомотив за периодичния оглед на влака. Само след няколко часа Саботьора щеше да скочи в Дънсмюър.