Клайв Къслър, Джъстин Скот
Саботьорът (8)

7

Когато Айзък Бел телефонира на Марион Морган, за да й съобщи, че разполага с един свободен час в Сан Франциско, преди да хване влака за Сакраменто, както и за да я попита дали би могла да излезе по-рано от работа, Марион отговори:

— Среща при часовника!

Големият часовник „Магнета“, първият часовник майка западно от Мисисипи, който бе пристигнал с параход, преминал покрай нос Хорн, вече беше известен, независимо, че го бяха инсталирали в хотел „Сейнт Франсис“ едва седмица по-рано. Богато орнаментираната виенска машинария властваше над фоайето на Пауъл стрийт и твърде наподобяваше на обикновен часовник с махало, донякъде старомоден наглед по европейски маниер. В действителност обаче го задвижваше електричество, което на свой ред синхронизираше точното време за всички часовници в обширния хотел, надвиснал над Юниън Скуеър.

Хотелското фоайе беше обзаведено с гарнитури от столове и кушетки, подредени върху ориенталски килими. Пергаментовите и стъклените абажури на електрическите лампи хвърляха топла светлина, отразявана и умножавана от позлатени огледала. Въздухът ухаеше сладко на дърво и прясна боя. Осемнайсет месеца след опустошителните пожари вследствие на Голямото земетресение, което бе успяло да разруши интериора му, най-новият и най-големият хотел в Сан Франциско отново работеше със своите четиристотин и осемдесет стаи. Строеше се и ново крило, чието откриване беше планирано за идната пролет. Много бързо се беше превърнал в най-популярният хотел в града. Повечето столове и кушетки бяха заети от гости, които четяха вестници. Заглавията им крещяха с последните слухове за агитатори и чуждестранни радикалисти, отговорни за дерайлирането на пътническия влак в Глендейл.

Марион първа нахлу във фоайето. Толкова беше развълнувана от срещата си с Айзък, че остана в пълно неведение за неприкритите и изпълнени с възхита погледи, които привличаше от страна на различни джентълмени, докато крачеше нетърпеливо пред часовника. Носеше сламено русата си коса вдигната високо — модна прическа, която подчертаваше дългата й грациозна шия и красотата на лицето й. Имаше тънък кръст и деликатни ръце, а начинът, по които сякаш се носеше над килима, подсказваше колко са дълги краката и.

Морско зелените й очи се стрелнаха към часовника в мига, в който минутната стрелка се изправи напълно и големият „Магнета“ отброи три мощни удара, които отекнаха като камбани на катедрала и сякаш разтърсиха стените.

Една минута по-късно Айзък влезе със забързана крачка във фоайето — висок и по мъжки красив в своя кремав вълнен костюм и колосаната си синя риза със сгъната яка. Носеше и вратовръзката на златни ивици, която тя му бе подарила и която съвършено прилягаше на пшеничените му коса и мустаци. Марион толкова се зарадва, когато го видя, че успя единствено да каже:

— Никога не съм те виждала да закъсняваш.

Айзък отвърна на усмивката й и отвори златния си джобен часовник.

— Големият „Магнета“ избързва с шейсет секунди — А после я огледа и добави: — А аз никога не съм те виждал по-красива.

Придърпа я в прегръдките си и я целуна.

Отведе я до две кресла, откъдето можеше да държи под око цялото фоайе с помощта на няколко от окачените огледала. Поръчаха си чай и лимонов кейк от един сервитьор с фрак.

— Какво гледаш? — запита Бел. Тя го наблюдаваше, с лека усмивка на красивото си лице.

— Преобърна живота ми наопаки.

— Не аз, а земетресението — подразни я той.

— Преди земетресението. То само те прекъсна.

Дамите на възрастта на Марион Морган следваше да бъдат омъжени от години, но тя бе жена с добра преценка и се наслаждаваше на независимостта си. На трийсет години вече разполагаше с достатъчно опит, издържайки се като старша секретарка в банковия бизнес, и живееше напълно самостоятелно още от деня, в който се бе дипломирала с научна степен по право от Станфордския университет. Красивите и богати ухажори, умолявали за ръката й, до един бяха останали разочаровани. Може би куражът й се дължеше на атмосферата в Сан Франциско — изпълнена с безкрайни възможности. Може би вината беше на образованието, което бе получила след смъртта на майка си от внимателно подбрани наставници и изпълнения й с любов баща. Може би на факта, че живееше в модерни времена и на вълнението от живота в дръзките първи години на новия век. Но нещо бе успяло да я изпълни с увереност и рядко срещаната способност да извлича неподправено удоволствие от обстоятелството, че е сама.

Или по-точно, докато Айзък Бел не се появи в живота й и не накара сърцето й да забие по-бързо, сякаш отново бе на седемнайсет и беше на първа среща.

„Такава късметлийка съм“, помисли си тя.

Айзък взе ръката й.

В продължение на доста дълго време му беше трудно да проговори. Красотата й, поведението и грацията, които се излъчваха от нея, неизменно го караха да изпитва дълбоко вълнение. Най-накрая, вгледан в зелените й очи, успя да продума:

— Аз съм най-щастливият човек в Сан Франциско. И ако в този момент се намирахме в Ню Йорк, щях да бъда най-щастливият човек в Ню Йорк.

Марион се усмихна и отмести очи. Когато отново погледна към него забеляза, че е отклонил поглед по посока на заглавието във вестника: ИЗВЪН РЕЛСИТЕ!

През 1907 година влаковите катастрофи бяха част от всекидневието, но мисълта, че става въпрос за лосанджелиски експрес, както и че Айзък през цялото време се вози с влакове, беше ужасяваща. По ирония на съдбата се тревожеше по-малко за опасностите в професията му. Тези опасности бяха реални и беше виждала белезите му. Но да се тревожи, че Айзък може да се сблъска със стрелци или хора с ножове би било също толкова ирационална мисъл, колкото притеснението за безопасността на някой тигър в джунглата.

Любимият й се взираше във вестника с потъмняло от гняв лице. Тя докосна ръката му:

— Айзък, свързана ли е тази катастрофа с твоя случай?

— Да. Поне петото нападение досега.

— Но в изражението ти забелязвам нещо, някаква ярост, която ми подсказва, че нещата са лични.

— Спомняш ли си как ти разказвах за Уиш Кларк.

— Разбира се. Спасил ти е живота. Надявам се един ден да се запозная с него, за да му благодаря лично.

— Човекът, който е дерайлирал този влак, уби Уиш — произнесе студено Бел.

— О, Айзък… Толкова съжалявам.

След което, по негов обичай, Бел я осведоми за текущите събития, обрисувайки всичко известно му досега за нападенията на Саботьора над прохода през Каскейд, който Озгуд Хенеси изграждаше със своята компания „Южен Пасифик“. Марион имаше остър аналитичен ум. Умееше да се концентрира само върху уместните факти и да различава насоките в тях още в зародиш. Но освен всичко друго поставяше критични въпроси, които подобряваха начина му на мислене.

— Въпросът с мотива си остава отворен — заключи той. — Какъв е скритият мотив, който го подтиква към подобно разрушение?

— Разумна ли ти се струва теорията, че Саботьора е радикалист? — запита Марион.

— Доказателствата са налице. Съучастниците му. Плакатът с радикалистки лозунги. Дори мишените — железниците — са основният злодей в очите на радикалистите.

— Струва ми се, че в гласа ти долавям съмнение, Айзък.

— Така е — призна той. — Опитах да се поставя на негово място, опитах да мисля като гневен агитатор… но все така не мога да си обясня цялото това клане на невинни хора. В момент на разгорещена демонстрация и по време на стачка е възможно да нападнат полицията. Въпреки че не оправдавам подобно насилие, мога да разбера как би работил човешкият ум в такива ситуации. Само че тези непрестанни атаки срещу обикновени хора… в това ожесточение не виждам никакъв смисъл.

— Може да е луд. Лунатик?

— Възможно е. С тази разлика, че е забележително амбициозен и методичен за лунатик. Това не са импулсивни нападения. Планира ги до най-малката подробност. Освен това обмисля пътя си за отстъпление изключително внимателно. Ако става въпрос за лудост, значи се контролира напълно.

— Може да е анархист.

— Зная. Но защо му е да избива всички тези хора? Всъщност — продължи да разсъждава той — сякаш съзнателно се опитва да всява ужас. Но какво печели по този начин?

Марион отговори:

— Публичното унижение за железниците „Южен Пасифик“.

— Определено го постига.

— Може би, вместо да мислиш като радикалист, анархист или луд, трябва да започнеш да мислиш като банкер.

— Какво искаш да кажеш? — Той я погледна объркано. Марион отвърна с ясен и нетрепващ глас:

— Представи си само какво струва всичко това на Озгуд Хенеси.

Бел кимна замислено. Иронията в това да мислиш като банкер не му беше чужда, при положение че самият той бе обърнал гръб на готвената за него кариера в могъща семейна банка. Докосна бузата й:

— Благодаря ти — каза. — Даде ми доста храна за размисъл.

— Слава богу — произнесе Марион и додаде закачливо: — Предпочитам да размишляваш, отколкото да влизаш в престрелки.

— Престрелките ми харесват — отвърна шеговито Бел. — Фокусират ума. Макар че в този случай може би е по-правилно да говорим за дуели със сабя.

— Дуели?

— Много странно. Убил е Уиш и още един човек с оръжие, което подозрително напомня сабя. Въпросът е как успява да надвие човек, въоръжен с огнестрелно оръжие. Не можеш просто така да скриеш цяла сабя.

— Ами сабя, маскирана като бастун? Доста мъже в Сан Франциско носят такива бастуни за самозащита.

— Да, но докато успееш да я извадиш от ножницата човекът срещу теб разполага с достатъчно време да стреля пръв.

— Е, ако реши да се изправи срещу теб със сабя, ще съжали. Дуелирал си се за Йейл.

Бел поклати глава с усмивка.

— Фехтувал, не дуелирал. Между спорта и истинската битка има доста голяма разлика. Спомням си, че треньорът ми, който имаше опит в дуелите, разказваше как при фехтовката маската крие очите на противника. Както твърдеше той, щом влезеш в истински дуел, с ужас забелязваш първо студения поглед на човек, взел решението да те убие.

— Беше ли?

— Бях ли какво?

— Ужасен. — Тя се усмихна. — Не се преструвай, че никога не си влизал в дуел.

Бел отвърна на усмивката й.

— Само веднъж. И двамата бяхме много млади. И при вида на шуртящата червена кръв бързо се убедихме, че в действителност нямаме желание да се убиваме един друг. Всъщност все още сме приятели.

— Ако търсиш специалист по дуелите, едва ли в днешно време са останали чак толкова много от тях.

— Може да е европеец например — размишляваше Бел. — Италианец или французин.

— Или немец. С един от онези ужасни хайделбергски белези на бузата. Марк Твен не описваше ли как сами си махали шевовете и поливали раната с вино, за да накарат белега да изглежда дори още по-грозно?

— Вероятно не е немец — каза Бел. — Техният специалитет са мощните замахващи удари. Промушваното, убило Уиш и другия човек, е по-скоро в италиански или френски стил.

— Или е учил там? — предложи Марион. — Американец, завършил в Европа. Във Франция и Италия има предостатъчно анархисти. Може би там се е присъединил към тях?

— Все още не мога да проумея как успява да изненада мъж, въоръжен с пистолет. — Той демонстрира с жест. — За времето, необходимо да извади оръжието, можеш да пристъпиш и да го цапардосаш по носа.

Марион се пресегна през чаените чаши и взе ръката на Бел:

— Честно казано, за мен ще бъде удоволствие, ако единственото, за което ми се налагаше да се тревожа, бе разкървавеният ти нос.

— В този момент нямам нищо против разкървавения нос или дори една-две повърхностни рани.

— Защо?

— Спомняш ли си Уебър и Фийлдс?

— Двамата забавни стари джентълмени. — Уоли Кисли и Мак Фултън я бяха завели на вечеря при последното си минаване през Сан Франциско и през цялата вечер не бе престанала да се залива от смях с тях.

— Уоли и Мак често повтарят: „Разкървавените носове са сигурен знак за напредък. Ако противни ти цапардоса един по носа, можеш да бъдеш сигурен, че си тръгнал в правилната посока“. Например ако сега ме цапардосат по носа, ще ми дойде добре.

Коментарът му накара и двамата да се усмихнат.

В този момент във фоайето на хотела влязоха две жени, пременени с шапки и рокли по последната мода и минаха пред погледите на всички сред взрив от пера и коприна. По-младата от тях бе така поразителна, че много от сведените вестници останаха забравени в скутовете на собствениците си.

— Какво красиво момиче! — възкликна Марион.

Бел вече я беше забелязал в огледалото.

— Момичето в бледосиньо — поясни любимата му.

— Това е дъщерята на Озгуд Хенеси — обясни той, питайки се дали е случайност фактът, че Лилиан се е появила в хотел „Сейнт Франсис“, докато той е там. Подозираше, че едва ли е така.

— Познаваш ли я?

— Миналата седмица се запознах с нея в частния влак на Хенеси. Работи като негова лична секретарка.

— Какво представлява?

Бел се усмихна.

— Има претенциите на изкусителка. Погледът й е немирен като на онази френска актриса.

— Ана Хелд.

— Но е интелигентна и добре ориентирана в бизнеса. Много млада, разглезена от изпълнения й с обожание баща и подозирам, доста наивна по въпросите на любовта и сърцето. Тъмнокосата жена с нея е била нейна частна учителка. Сега е любовница на Хенеси.

— Искаш ли да отидеш да я поздравиш?

— Не, защото ми остават само няколко минути да се порадвам на компанията ти.

Марион му отвърна с усмивка, изпълнена с удоволствие.

— Поласкана съм. Тя е млада, неописуемо красива и предполагам, много богата.

— Ти си неописуемо красива, а когато се ожениш за мен, също ще бъдеш много богата.

— Но не съм наследница.

— Благодаря, но през живота си съм срещал достатъчно богати наследници, още от времето, когато ни учеха на бостънския валс в училището по танци — отвърна с широка усмивка той. — Бавен танц с плавни движения. Ако искаш, на сватбата ни можем да танцуваме на него.

— О, Айзък, сигурен ли си, че искаш да се ожениш за мен?

— Сигурен съм.

— Повечето хора биха ме нарекли стара мома. И биха казали, че човек на твоята възраст би следвало да се ожени за момиче на нейната.

— Никога не съм правил онова, което „би следвало“ да правя. Защо ми е да започвам сега, след като най-после срещнах момичето на мечтите си? И приятел за цял живот?

— Но какво ще си помисли семейството ти за мен? Не разполагам с пари. Ще решат, че ме интересува богатството ти.

— Ще си помислят, че съм най-щастливият мъж в Америка — усмихна се той. Но след това прибави сериозно: — Всеки, който е на противното мнение, може да върви право в пъкъла. Да определим ли дата?

— Айзък… трябва да поговоря с теб.

— Какво има? Наред ли е всичко?

— Обичам те безкрайно. Надявам се, че го знаеш.

— Показваш ми го по всички възможни начини.

— И също толкова силно искам да се омъжа за теб. Но се питах дали не е възможно да изчакаме малко.

— Защо?

— Предложиха ми вълнуваща работа и много ми се иска да видя дали ще се справя с нея.

— Каква работа?

— Ами… Разбира се знаеш кой е Престън Уайтуей?

— Естествено. Престън Уайтуей е жълт журналист, който наследи три от водещите вестници в Калифорния, включително „Сан Франциско Инкуайърър“. — Бел я погледна със заинтригувана усмивка. — Вестникът, в който по една случайност работиш ти. Твърдят, че е доста привлекателен и му се носи славата на „светски човек“, освен това парадира с богатството си, което печели, като публикува сензационни заглавия. Също така е задълбал сериозно в държавната политика, използвайки могъществото на пресата, за да урежда приятели в Щатския сенат… и пръв сред тези приятели е домашното кученце на Озгуд Хенеси, сенаторът Чарлз Кинкейд. Всъщност мисля, че тъкмо твоят господин Уайтуей му лепна прякора „Героят инженер“.

— Не е моят господин Уайтуей, но… О, Айзък, хрумнала му е чудесна нова идея. Измислил я е по времето, когато от вестника правеха репортажи за земетресението… новинарски сериал на кинолента. Нарича го „Свят в картини“. Ще снимат на филм реалните събития и ще ги показват в театрите и кината. И, Айзък! — Във вълнението си тя улови ръката му. — Престън ме помоли да му помогна с първоначалното уреждане.

— За колко време?

— Не съм сигурна. Шест месеца, до една година. Айзък, зная, че ще се справя. И този човек ще ми даде възможност да опитам. Знаеш, че взех дипломата си от първия завършил випуск в Станфорд, но жените не могат да си намерят работа като адвокати, така че последните девет години се занимавах с банкови дела. Научих толкова много. Не, че искам да работя цял живот. Но искам да направя нещо и това е шансът ми да го постигна.

Бел не беше изненадан от желанието на Марион да започне нова и вълнуваща работа. Нито се съмняваше в любовта й. И двамата бяха наясно колко са щастливи, че са заедно и нямаше да позволят на когото и да било да застане помежду им. Налагаше да се направи някакъв вид компромис. А и сам нямаше как да отрече, че в момента бе плътно зает в опитите си да залови Саботьора.

— Какво ще кажеш да си обещаем, че след шест месеца ще определим дата за сватбата? Когато нещата се уталожат? Можеш и да работиш, и да бъдеш омъжена.

— О, Айзък, би било прекрасно. Толкова ми се иска да участвам в първите етапи на „Свят в картини“.

Камбаните на часовника „Магнета“ отброиха четири часа.

— Иска ми се да имахме повече време — каза натъжено тя.

Бел имаше чувството, че са изминали едва няколко минути, откакто е дошъл.

— Ще те откарам до кантората.

Докато напускаха фоайето, Бел забеляза, че Лилиан Хенеси целенасочено се взира в нещо в противоположната посока. Устните на госпожа Комдън обаче потрепнаха в дискретна усмивка, когато очите им се срещнаха. Той й отвърна с учтиво кимване, поразен въпреки всичко от чувствеността на тази жена, и стисна малко по-здраво ръката на Марион.

Точно пред „Сейнт Франсис“ беше паркиран състезателен локомобил, червен като пламък и задвижван от бензин. Беше съоръжен с брони и предни фарове, предназначени за градско каране. Портиерите от хотела охраняваха колата от любопитните момчетии. Заплашваха ги с жестоки последствия, в случай че някое си позволеше да пипне с мръсните си ръце лъскавия орел на върха на радиатора, или да не дава господ, да доближи седалките от червена кожа.

— Отново си със състезателната кола! Красива е! — каза доволно Марион.

Любимият локомобил на Бел беше почти напълно съсипан от продължилото осемстотин километра състезание с локомотив от Сан Франциско до Сан Диего, при което влакът се бе придвижвал по гладкия релсов път, а локомобилът — по каменистите черни друмища на Калифорния. Състезание, припомни си Бел с мрачна усмивка, което той бе спечелил. А за награда беше получил възможността да насочи оръжието си срещу Бандита Касапин и да заяви, че е арестуван.

— Веднага щом от фабриката приключиха с ремонта, се погрижих да го изпратят обратно от Бриджпорт, Кънектикът. Скачай вътре.

Наведе се покрай големия волан, за да завърти стартера на дървеното табло. Нагласи лостовете за горивото и запалването. После напомпа налягането в резервоара. Портиерът му предложи да завърти манивелата. Все още топъл от пътуването от товарното депо, където детективът беше приел поръчката, четири цилиндровият двигател изрева и се пробуди за живот още при първото завъртане. Премести лоста за запалването и освободи този за горивото. Докато се пресягаше за спирачката, махна на най-малкото от момчетата, които го наблюдаваха с ококорени очи.

— Малко помощ? Колата не може да потегли, ако някой не надуе тромбата.

Момчето стисна голямата гумена круша с две ръце. Локомобилът протръби като овен от Скалистите планини. Хлапетата се разбягаха. Колата се хвърли напред. Марион се разсмя и се наведе през резервоара за бензин, за да улови ръката на Бел. Съвсем скоро се носеха към Маркет стрийт, заобикаляйки натоварени конски каруци и трамваи, подминавайки с грохот по-бавните автомобили.

Докато отбиваха пред дванайсететажната сграда със стоманена конструкция на „Сан Франциско Инкуайърър“, Бел забеляза, че до тротоара е останало едно свободно място за паркиране. Някакъв русоляв джентълмен в открит „Ролс-ройс“ зави рязко към него, давайки предупредителен сигнал.

— А, ето го и Престън! Можете да се запознаете.

— Нямам търпение — каза детективът, като настъпи в бърза последователност педалите за газта и спирачката, за да плъзне големия локомобил на последното място за паркиране половин секунда преди ролса на Престън Уайтуей.

— Ей! Това е моето място.

Бел отбеляза, че Уайтуей е толкова красив, колкото го описваха слуховете — безцеремонен, с широки рамене, гладко избръснат, с екстравагантна вълниста руса коса. Поне толкова висок, колкото самия него, макар и значително по-широк в кръста, мъжът, по всичко изглежда, бе играл футбол в колежа и едва си спомняше последния път, когато някой му е отказал нещо.

— Аз дойдох пръв — каза Бел.

— Аз притежавам сградата!

— Ще си получите мястото обратно, след като се сбогувам с приятелката си.

Престън Уайтуей изви врат, видя Марион зад него и се провикна:

— Марион? Ти ли си?

— Да! Това е Айзък. Запознайте се.

— Много ми е приятно! — заяви Уайтуей, въпреки че изражението му не потвърждаваше думите му. — Марион, най-добре да се качваме. Чака ни работа.

— Ти върви — отвърна спокойно Марион. — Искам да се сбогувам с Айзък.

Престън скочи от колата и ревна на портиера да я паркира. Докато минаваше с гръм и трясък покрай Бел, запита:

— Колко бърз е локомобилът?

— По-бърз от това — кимна към „Ролс-ройс“-а Бел. Марион скри уста в ръката си, за да не се разсмее, а когато Уайтуей се бе отдалечил достатъчно, че да не ги чува, каза на годеника си:

— Двамата звучахте като момчета в училищен двор. Как е възможно да ревнуваш от Престън? В действителност е ужасно мил. Когато го опознаеш, ще го харесаш.

— Сигурен съм — рече Бел. Нежно улови красивото й лице в ръцете си и я целуна по устните. — А сега те моля да се пазиш.

— Аз? Ти се пази. Моля те, пази се. — Тя насили една усмивка. — Може би няма да е зле да си опресниш малко фехтовката.

— Точно това възнамерявам да направя.

— О, Айзък, иска ми се да имахме повече време.

— Ще се върна веднага, щом мога.

— Обичам те, скъпи!

 

 

Високо над ремонтното депо към прохода през Каскейд, на един страничен коловоз беше оставен платформен товарен вагон. Намираше се недалеч от разклонението на жп линията, което, когато бъдеше приключено, щеше да свърже страничния коловоз с гръмната релсова линия за доставка, водеща до новопостроената фабрика за обработка на дървен материал в гората, на километри нагоре в планината. Вагонът беше тежко натоварен доста над страничните бордове с купища прясно изрязани траверси от канадска ела, предназначени за обработка в креозотната фабрика, където щяха да ги импрегнират с каменовъглен катран.

Саботьора видя възможността за ново нападение — по-скоро, отколкото бе планирал, като по този начин щеше да убие с един куршум два заека. Тази атака щеше да разклати не само железниците „Южен Пасифик“. Ако успееше да се измъкне незабелязано, щеше да знае и доколко имунизиран е срещу усилията, които хвърляха хората от детективската агенция Ван Дорн.

Беше студен и методичен човек. Обмислил бе в детайли и без бързане нападението срещу тунелите, като си оставяше достатъчно време за всяка една от фазите — от вербуването на съучастник с идеално съчетание от жар и наивитет, през откриването на течното място — от геологична гледна точка — за залагането на динамита, до планирането на пътя за бягство. За атаката срещу пътническия влак беше хвърлил сходни усилия, в това число употребата на кука, за да подчертае пред разследващите, че в случая става дума за саботаж, а не за обикновено произшествие. Разполагаше с още няколко подобни планове за саботажи в различни стадии на готовност, макар че от някои от тях сега трябваше да се откаже, след като с охраната на ключови депа и ремонтни цехове се бяха заели детективите на Ван Дорн.

Не всеки саботаж обаче задължително трябваше да е предварително планиран. Железопътната система, която кръстосваше страната, беше невероятно сложно устроена. Възможностите за унищожение бяха изобилни, стига да не забравяше да прилага превъзходните си познания и винаги да бъде нащрек за грешки и небрежност.

Стига да действаше бързо и неочаквано. Платформата щеше да остане съвсем за кратко на страничния коловоз. При положение че за километър и половина релсов път се изискваха две хиляди и седемстотин траверси, едва ли щяха да минат повече от ден-два, преди притиснатият за материали началник долу в депото да изкрещи: „Къде са ми останалите траверси, по дяволите!“, а ужасените чиновници да започнат да пресяват през ситна цедка фактури и телеграми, за да открият липсващия вагон.

Най-голямото сборище за скитници — достатъчно голямо, че да остане незабелязано сред тълпата от мъже, които готвеха храната си и търсеха място, където да преспят, които идваха и си отиваха в безкрайно издирване на работа, — се намираше извън железопътните депа в Дънсмюър, Калифорния. Но Дънсмюър лежеше на двеста и четирийсет километра надолу по линията. Това не му предоставяше много време да вербува някой вярващ в каузата. Налагаше се да се справи с товарния вагон сам. Съществуваше риск и при самотните, и при бързите нападения. Но все пак вредите, които щеше да нанесе с помощта само на един вагон, бяха неизчислими.