Клайв Къслър, Джъстин Скот
Саботьорът (33)

32

Линията загръщаше ръба на планинския връх тесния изкоп. Отляво се издигаше стръмна скала, надраскана от свредели и динамит. Отдясно беше гол въздух. Пропадът варираше от няколко метра до половин километър. Там, където се виждаше дъното на каньона от линията. Бел зърна корони на дървета, нападали канари и буйна река, набъбнала от дъжда.

Оглеждаше коловоза на трийсет метра пред себе си. Бинокълът имаше съвременни призми модел „Поро“, които усилваха светлината. Виждаше ясно изпъкналите глави на клиновете, по осем набити във всяка релса. Шоколадово кафявите четвъртити траверси се нижеха под него с вцепеняваща монотонност.

— Колко траверси на миля? — попита той Малоуни.

— Две хиляди и седемстотин — отвърна старшият. — Повече или по-малко.

Кафява траверса след кафява траверса. Осем клина на всяка. Всеки здраво набит в дървото. Свръзки между всеки две релси, наполовина скрити под изпъкналия насип. Баластът — остри парчета натрошен камък — лъщеше от дъжда. Бел гледаше за дупки в гладката повърхност. Гледаше за разровени камъни. Гледаше за развинтени болтове, липсващи клинове, прекъсвания по лъскавите релси.

— Стоп! — извика Малоуни.

Бел натисна спусъка. Резкият пукот отекна от скалната стена и по каньона. Но локомотивът продължи напред.

— Стреляй! — извика Малоуни. — Отново!

Бел вече натискаше спусъка. По този завой на пътя спускането беше стръмно, дъното на каньона бе осеян с канари. При втория изстрел на Бел скобите на спирачките издрънчаха силно и засъскаха, локомотивът се хлъзна и спря на стържещите колела. Бел скочи долу и затича, с Малоуни след него.

— Ето там! — посочи строителят.

Спряха на шест метра пред влака и се вторачиха в почти незабележимата изпъкналост в баласта. Докато наскоро положеният натрошен камък оформяше гладък и плосък наклон от траверсите до ръба на стръмнината, тук имаше леко изпъкване на около педя височина.

— Не се приближавай! — предупреди го Малоуни. — Изглежда са копали тук. Виждаш ли как не е подравнено като останалото?

Бел тръгна право към изпъкналостта и стъпи отгоре.

— Внимавай!

— Саботьора ще е абсолютно сигурен, че нищо по-леко от локомотив няма да задейства мината.

— Изглеждаш адски сигурен.

— Сигурен съм. Твърде умен е, за да си хаби барута за някаква дрезина.

Бел коленичи на една от траверсите и огледа внимателно. Опипа с длан острите парчета камък.

— Не виждам следи от скорошно копане. Тези камъни стоят така от доста време. Въглищната прах не е разбутана.

Малоуни се приближи неохотно. След това коленичи до Бел и се почеса по главата. Пръстите му опипаха въглищната прах, вкоравена от дъжда. Взе няколко парчета баласт и ги огледа.

— Нехайна работа, не е взрив — рече той. — Знам точно кой положи този участък и ще си поговори него. Съжалявам, господин Бел. Фалшива тревога.

— По-добре да съжаляваме, отколкото да страдаме.

Влаковият екип вече беше слязъл. Зад тях се струпаха петдесет работници и още слизаха от вагоните.

— Всички обратно на влака! — ревна Малоуни.

Бел отведе машиниста настрана.

— Защо не спря?

— Изненадахте ме. Трябваше ми време да реагирам.

— Стой нащрек! — каза хладно Бел. — Животът на хората е в ръцете ти.

Всички се качиха и влакът отново се затъркаля по коловоза.

Траверсите се нижеха една след друга. Четвъртита греда след четвъртита греда. Осем клина, по четири на всяка релса. Свръзки между релсите. Ръбест натрошен баласт, лъснал от влагата. Бел гледаше за нови изпъкналости в плоската повърхност, разровен камък, липсващи болтове, извадени клинове, пукнатини в релсите. Траверса след траверса.

Влакът се точи бавно още трийсет километра. Бел плахо започваше да се надява, че предпазните мерки, които бе наложил, са дали резултат. Патрулите и постоянните огледи бяха гарантирали безопасността на линията. Още само пет километра и хората можеха да се върнат на работа, и да прокопаят жизненоважния Тунел 13.

Изведнъж, докато взимаха острия завой в най-дълбоката част на каньона по трасето, нещо необичайно привлече погледа му. Отначало дори не можа да го определи. В първия миг едва проникна в съзнанието му.

— Малоуни! — извика той рязко. — Виж! Какво не е наред там?

Мъжът с червендалестото лице до него се наведе наред и примижа съсредоточено.

— Нищо не виждам.

Бел обходи траверсите с бинокъла си. Притиснал стъпала на перилото на пилота, задържа бинокъла с една ръка и извади пистолета с другата.

Баластът беше гладък. Никакви клинове не липсваха. Траверсите…

На протежение от трийсет километра бяха минали над петдесет хиляди траверси. Всяка от тези петдесет хиляди беше с шоколадово кафяв цвят, дървото потъмняло от попитото консервиращо вещество. Сега, едва на няколко метра пред локомотива, видя дървена траверса с жълтеникаво бял цвят — цвета на отскоро издялана чамова греда, която не беше потапяна в креозот. Бел стреля няколкократно, възможно най-бързо.

— Стоп!

Машинистът удари спирачките. Колелата спряха. Стомана изпищя в стоманата. Тежкият локомотив се хлъзна нагоре от огромната си инерция с масата на двайсет вагона, тласкащи го отзад.

Бел и Малоуни скочиха от скарата и затичаха пред хлъзгащия се локомотив.

— Какво има? — извика старшият.

— Онази траверса — посочи я Бел.

— Боже всемогъщи! — изрева Малоуни.

Двамата се обърнаха като един, стегнали мишци, сякаш се канеха да спрат влака с голи ръце.