Клайв Къслър, Джъстин Скот
Саботьорът (5)

4

Електрическите светлини на Венецианския кей в Санта Моника огряваха такелажа на тримачтовия кораб на постоянен док до него и линиите по покрива на огромен павилион. Духовият оркестър свиреше непрестанно „Марша на гладиатора“ от Джон Филип Суза.

Скитникът обърна гръб на сладко-горчивата музика и тръгна към тъмнината по твърдия отъпкан пясък.

Светлините блещукаха по вълните и хвърляха пенеста сянка пред него, докато хладният тихоокеански бриз развяваше дрипавите му дрехи. Отливът беше настъпил и скитникът бе излязъл на лов за котва, която би могъл да открадне.

Заобиколи някакво село от колиби. Японските селяни, които живееха там, бяха изтеглили лодките си на плажа, близо до колибите, за да ги държат под око. Откри каквото търсеше малко след като ги подмина — една от плоскодънните лодки, пръснати по брега от Обществото на спасителите в Съединените щати, с които спасяваха изпаднали в беда моряци или давещи се туристи. Лодките бяха напълно оборудвани за спускане на вода от екипи от доброволци. Отметна платнището и опипа в тъмното — гребла, черпаци и най-накрая студения метал на котвата.

Понесе я със себе си към кея. Преди обаче да стигне до него, заора нагоре по дълбокия пясък и тръгна към града. Улиците бяха тъмни, къщите — смълчани. Успя да избегне един нощен пазач, тръгнал пеша на обход, и се озова, без никой да може да го спре, пред конюшня, която, подобно на повечето конюшни в областта понастоящем се преустройваше, за да посрещне нуждите на новите автомобили. Между каруците, двуколките и файтоните бяха паркирани безредно камиони и коли в ремонт. Дъхът на бензин се смесваше с този на слама и конска тор.

През деня мястото беше оживено. Посещаваха го коняри, файтонджии, каруцари и механици, пушещи, дъвчещи, говорещи един през друг. Но единственият буден човек тази вечер беше ковачът, който изненада скитника, давайки му цял долар в замяна на котвата. Беше му обещал петдесет цента, но беше пийнал и бе от онези хора, чиято кесия се разтваряше щедро под влияние на уискито.

Ковачът се хвана на работа, за да преправи котвата, преди някой да е забелязал, че е била открадната. Започна, като отряза една от чугунените лапи, удряйки по нея отново и отново с чук и студено длето, докато най-сетне не се отчупи. Използва пила, за да заглади грубите краища. Когато вдигна котвата към светлината, онова, което бе останало от нея, приличаше на кука.

Без да престава да се поти дори в хладния нощен въздух, той довърши една бутилка бира и отпи голяма глътка от шишето с „Келогс Олд Бърбън“, преди да се заеме да пробие дупка в тялото на котвата, както бе пожелал клиентът. Пробиването на чугун не беше лесна работа. Почина малко, за да си поеме дъх, и изпи още една бутилка бира. Най-сетне успя да приключи, почти без да си дава сметка, че ако отпие още една глътка „Келогс“, може да пробие дупка в собствена си ръка вместо в дръжката.

Уви котвата в одеялото, предоставено от клиента, и я прибра в пътната чанта на мъжа. Вдигна лапата паднала в пясъка до наковалнята, усещайки как в главата му всичко се върти. Тъкмо се чудеше какво ли може да измайстори от нея, когато клиента почука на вратата.

— Изкарай я навън.

Мъжът стоеше в тъмното и тази вечер ковачът още по-малко различаваше острите му черти. Но разпозна силният му глас, прецизната му източна дикция и надменния му, придаващ му важност маниер. Забеляза колко е висок и видя дългия до коленете едноредов редингот.

— Казах, изкарай я навън.

Ковачът изнесе пътната чанта през вратата.

— Затвори вратата!

Той я затвори след себе си, преграждайки пътя на светлината, а клиентът му взе чантата с безцеремонното:

— Благодаря ти, добри човече.

— Пак заповядайте — измърмори ковачът, чудейки се за какво, дявол го взел, щеше да послужи половин котва на едно конте в редингот.

През сенките проблесна десетдоларова златна монета — едноседмична надница в тези трудни времена. Ковачът посегна непохватно, не успя да я улови и се наложи да коленичи на пясъка. Почувства как мъжът надвисна малко по-близо до него. Дигна несигурно поглед и видя как непознатия посяга към оръфания си ботуш, който никак не съответстваше на изисканите му дрехи. Точно тогава вратата зад него се разтвори широко и върху лицето на мъжа се разля светлина. Ковачът си помисли, че го е виждал някъде. През вратата със залитане излязоха трима коняри и един автомобилен монтьор, пияни като скунксове. Щом го забелязаха коленичил в пясъка, тримата избухнаха в дружен смях.

— Проклет да съм! — извика монтьорът. — Май Джим също е привършил бутилката.

Клиентът се завъртя рязко и изчезна надолу по уличката, оставяйки ковача в пълното неведение, че се е разминал на косъм със смъртта от ръката на човек, който убиваше просто за да бъде сигурен, че е в пълна безопасност.

 

 

В продължение на голяма част от четиридесет и седемте години, през които щатската столица се намираше в Сакраменто, бялото имение на Ан Паунд беше предоставяло нещо повече от гостоприемство на законодателите и лобистите, работещи на не повече от три преки от него. Имението беше просторно и красиво, построено в изискан ранновикториански стил с величествени бели дървени кули, фронтони, веранди и балюстради. Зад намазаната с восък орехова врата предното фоайе беше украсено с маслена картина на господарката на дома в младите й години. Покритото с червен килим стълбище на тази жена беше толкова популярно в политическите кръгове, че за връзките на щатско ниво, с които даден човек разполагаше, можеше да се съди по многозначителната му усмивка при споменаването на „Стъпалата към Рая“.

В осем часа същата вечер господарката на дома значително по-възрастна и забележимо наедряла, с гъсти и побелели като дървенията на къщата някога руси коси, забавляваше официалните си гости, седнала на кушетката в бургундско червено в задната приемна, настанена сред вълни и вълни зелена коприна. В помещението имаше много подобни кушетки, обширни кресла, излъскани месингови плювалници, картини с позлатени рамки, изобразяващи зрели жени в различни степени на разсъблеченост, както и доста добре запасен бар, натъпкан с кристал. Тази вечер барът за по-сигурно бе отделен от предния салон зад плъзгащи се махагонови врати с дебелина осем сантиметра. Наблизо охраняваше елегантен бияч с цилиндър — бивш боксьор, за когото се носеха слухове, че в разцвета на силите си е нокаутирал „Джентълмена Джим“ Корсет и някак е оцелял след това, за да разказва историята.

На Айзък Бел се наложи да прикрие усмивката си, щом си даде сметка доколко всъщност бе изгубил присъствие на духа Джоузеф Ван Дорн при вида на все така красивата собственица на имението. Изпод брадата му полека започваше да се разпространява силно изчервяване, не по-малко огнено от цвета на бакенбардите му. Въпреки че неведнъж бе имал случая да докаже куража си в лицето на брутални нападения Ван Дорн чисто и просто си оставаше непоправим пуритан, като се стигнеше до жените като цяло и интимните отношения с тях и частност. Беше очевидно, че в този момент би предпочел да се намира, където и да е другаде, но не и в задната приемна на най-изискания публичен дом в Калифорния.

— Ще започваме ли? — попита Ван Дорн.

— Госпожице Ан — обади се Бел, като протегна вежливо ръка, за да й помогне да се изправи от кушетката — Благодарим ви за гостоприемството.

Докато Бел я съпровождаше до вратата тя промърмори с мекия си провлачен вирджински акцент каква голяма благодарност продължава да изпитва към детективската агенция Ван Дорн, задето е успяла да залови по-възможно най-безшумния начин свирепия убиец, който бе дебнал най-трудолюбивите й момичета. Чудовището, извратен звяр, когото оперативните работници на агенцията бяха свързали с едно от най-високоуважаваните семейства в Сакраменто, беше заключен до живот в приют за криминално проявени луди, а до клиентите на заведението така и не бе достигнал и намек, за какъвто и да е скандал.

Джоузеф Ван Дорн се изправи и заговори с нисък, но отчетлив глас:

— Да се захващаме за работа. Начело на разследването е Айзък Бел. Когато той говори, говоря аз. Айзък, разкажи им какво си научил.

Преди да започне, Бел огледа присъстващите един по един. Беше работил или се познаваше с всички началници на агенциите в западните градове: Финикс, Солт Лейк, Бойзи, Сиатъл, Спокен, Портланд, Сакраменто, Сан Франциско, Лос Анджелис, Денвър, както и другите агенти, които Ван Дорн бе привикал.

Сред онези, които се отличаваха най-силно, бяха необятният, могъщо скроен директор на кантората в Сан Франциско, Хорас Бронсън, и ниският тлъст Артър Къртис, с когото Бел бе работил по случая с Бандита Касапин, в който и двамата бяха изгубили общ приятел, партньора на Къртис, Глен Ървайн.

„Тексас“ — Уолт Хатфийлд, съсухрен като бодлива тел бивш рейнджър, специализиран в предотвратяването на влакови грабежи, щеше да им бъде от особена полза по време на този случай. Както и Еди Едуардс от Канзас Сити, преждевременно побелял джентълмен, експерт по изритването на градски банди направо от обиталищата им в депата, в чиито странични коловози влаковете бяха особено уязвими на грабежи и саботаж.

Най-възрастният в стаята беше Мак Фултън от Бостън, с очи като лед, който познаваше всеки касоразбивач в страната, и партньорът му Уоли Кейси, експерт по експлозивите, облечен в неговата запазена марка — триреден костюм на търговски пътник с натрапчива, ярка шахматна шарка. Мак и Уоли бяха партньори от ранните си дни в Чикаго. Никога не пропускаха да се пошегуват или да скроят номер, поради което и бяха популярни в агенцията като „Уебър и Фийлдс“ по имената на известните водевилни комици и продуценти на музикални бурлески на Бродуей.

Последен беше скъпият приятел на Бел, Арчи Абът от Ню Йорк, едва ли не невидим агент под прикритие, който тъкмо се промъкваше през кухненската врата на Госпожица Ан, преоблечен като скитник, решил да си изпроси подаяние.

Бел каза:

— Ако някой хвърли бомба тук, всеки престъпник на континента ще има повод за празник.

Смехът им бе сдържан. Тексас Уолт Хатфийлд зададе въпроса, който се въртеше в главите на всички:

— Айзък, нещо против да ни посветиш защо сме се скупчили в публичен дом като подбран добитък в каньон?

— Защото си имаме работа със саботьор, който планира на едро, обмисля добре и не дава и пет пари коя ще е следващата му жертва.

— Е, щом, поставяш нещата по този начин…

— Той е свиреп безмилостен убиец. Вече е нанесъл толкова щети и е убил толкова невинни хора, че дори влаковите скитници са го забелязали и са му лепнали прякора „Саботьора“. Целта, по всички личи, е железопътният тунел при Каскейд Рейндж, който се строи от железниците „Южен Пасифик“. Нашата цел е Саботьора. Детективската агенция Ван Дорн има две задачи: да защити клиента, като попречим на Саботьора да продължи разрушенията, и да го заловим с достатъчно доказателства, че да увисне на въжето.

Бел кимна бързо. Един секретар без сако скочи чевръсто и разстели железопътна карта върху една от картините с къпещи се нимфи. Картата изобразяваше западните влакови линии от Солт Лейк Сити до Сан Франциско, обслужващи Калифорния, Орегон, Вашингтон, Айдахо, Юта, Невада и Аризона.

— За да означим най-уязвимите места, поканих Джетро Уат, началник влакова полиция, който ще ни даде допълнителни сведения.

Детективите отвърнаха с неодобрително мърморене Айзък Бел ги смълча със студен поглед:

— Всички сме наясно с недостатъците на копоите в железниците. Но Ван Дорн не разполага с живата сила, за да покрие влакова линия с дължина тринайсет хиляди километра. Така че ако някой в тази стая си позволи да каже каквото и да е, достатъчно да охлади ентусиазма на началник Уат, ще отговаря лично пред мен.

При тези думи даде знак на секретаря да въведе Уат, чийто външен вид като че ли само затвърди занижените очаквания на детективите за началника на влаковата полиция. От мазната коса, полепнала по челото над необръснатото раздразнително лице, през кирливата яка, омачканите сако и панталони, разкривените ботуши и издутините по дрехите му, говорещи за лични оръжия с размерите на оръдие и полицейски палки от всякакъв вид. Джетро Уат, които бе почти толкова висок, колкото Айзък Бел и два пъти по-широк, изглеждаше като прототипа на всеки бияч и влаков копой в страната. След това обаче си отвори устата и изненада всички:

— Има една стара приказка: „За «Южен Пасифик» няма невъзможни неща“. Онова, което всъщност искаме да кажем ние, хората от железниците е, че вършим всичко. Полагаме собствените си пътища и релси. Сглобяваме собствените си локомотиви и вагони. Строим мостовете си — четиридесет на брой при последното разрастване, плюс Каскейд Кениън.

Копаем тунелите си — преди да приключим, ще наброяват петдесет. Поддържаме собствените си машини. Изобретяваме специално пригодени снегорини за придвижване в Хай Сиера за зимата и огнени влакове за през лятото. Ние сме предприятие с възможности.

И без да смекчава тон, нито дори с намек за усмивка, прибави:

— В залива Сан Франциско пътниците, които превозваме от Оукланд Мол до града, твърдят, че в работилниците ни дори печем поничките, които продаваме на фериботите. Без значение дали им харесват, или не, ги ядат. „Южен Пасифик“ е могъщо бизнес начинание. Без значение дали ни харесвате, или не.

С кървясали очи Джетро Уат огледа орнаментирания бар, отрупан с кристални гарафи и облиза устни.

— Могъщите бизнес начинания имат много врагове. Ако някой има нещастието да стане наопаки от леглото сутрин, нищо чудно да обвини железниците за това. Ако реколтата му не сполучи, ще обвини железниците. Ако изгуби фермата си, ще обвини железниците. Ако профсъюзът му не може да увеличи надниците, ще обвини железниците. Ако го уволнят по време на финансовата паника, ще обвини железниците. Ако банката му затвори врати и не може да изплати вложенията му, ще обвини железниците. Понякога полудява дотам, че да използва експресния влак за някой и друг дребен превоз. Някой и друг обир. Но по-лошо от обирите са саботажите, по-неприятни и по-трудни за предотвратяване, защото всеки могъщ бизнес рано или късно се превръща в огромна мишена… Саботажите от името на разни разгневени типове са и причината, поради която компанията поддържа армия от полицаи, които да я защитават. Огромна армия. И подобно на всяка една армия, нашата също не подбира своите войници — понякога наемаме и хора, които по-привилегированите формирования биха нарекли остатъци…

Той огледа намръщено присъстващите в помещението. Половината от детективите вече очакваха да извади полицейската си палка и да я размаха. Вместо това той завърши със студена, насмешлива усмивка:

— Господа детективи, от едно много високо място ми съобщиха, че нашата армия трябва да ви окаже подкрепа. На вашите услуги сме и на момчетата ми е наредено да изпълняват заповедите ви, джентълмени… С господин Бел вече разговаряхме надълго и нашироко с главните инженери и началници в компанията. На господин Бел му е известно всичко, което знаем и ние. И по-специално, ако този така наречен Саботьор поиска да разстрои строежа на тунела при Каскейд, от неделя нататък може да ни нападне по шест възможни начина: може да дерайлира влак, като саботира железопътните стрелки, с чиято помощ маневрират влаковете. Или може да манипулира телеграфа, с чиято помощ областните началници контролират придвижването на влаковете… Може да опожари мост. Вече взриви с динамит един тунел, не е изключено да повтори и с друг… Може да организира нападение срещу работилниците и депата, които обслужват строежа на Каскейд. Най-вероятно в Сакраменто. Или Ред Блъф, където произвеждат подпорни греди за моста над Каскейд Кениън… Може да организира палежи в ремонтните ни депа точно когато са претъпкани с локомотиви за поправка… Може да минира релсите… И всеки път, когато постига успех, ще умират хора, а паниката сред работниците ще нараства… По молба на господин Бел сме разпръснали „армията“ си по местата, където железницата е подложена на най-голям риск. Войниците ни са на позиция и очакват заповедите ви, джентълмени. А сега, докато аз си наливам нещо силно, господин Бел ще ви разкрие точното местоположение на рисковите точки.

Уат буквално прелетя разстоянието, което го делеше от претрупания със стъклария бар.

Айзък Бел каза:

— Слушайте внимателно. Чака ни работа.

 

 

До полунощ смехът на млади жени бе заменил сериозните разисквания в приемната на госпожица Ан. Детективите на Ван Дорн се бяха пръснали, тръгнали си тихомълком един по един или по двойки към хотелите, където бяха отседнали, като в края на краищата в библиотеката на госпожица Ан останаха единствено Айзък и Арчи Абът. Библиотеката беше помещение без прозорци, разположено дълбоко в имението, където двамата продължиха да разучават железопътните карти.

Арчи Абът не беше пропуснал да подложи автентичността на скитническата си дегизировка на изпитание, като си сипа двайсетгодишно бренди „Наполеон“ в една кристална тумбеста чаша и вдъхна аромата му с удовлетворено изражение.

— Уебър и Фийлдс бяха прави, че не е зле да проверим за скорошни кражби от барутни погреби и цехове. Липсите са безпогрешен знак за нещо нередно.

— Освен ако не е закупил всичко необходимо от местния магазин.

Арчи вдигна чашата си за тост:

— За унищожението на Саботьора! Дано вятърът духа в лицето му, а изпепеляващото слънце го ослепи!

Внимателно обиграният акцент на Арчи звучеше така, сякаш произлизаше от Кухнята на ада^[1] в Ню Йорк. Но пък Арчи разполагаше с безброй акценти, които използваше в съответствие с дегизировките си. Беше се заловил със занаята на детектив едва след като семейството му, със синя кръв, но изпаднало в бедност след Паниката през 93-а, му беше забранило да последва попрището на актьор. Бяха се запознали за пръв път по времето, когато Айзък Бел се боксираше за Йейл, а незавидната задача да защити честта на Принстън се бе паднала на Арчибалд Ейнджъл Абът IV.

— Покриваме ли всички бази?

— Така ми се струва.

— Защо тогава не ми изглеждаш особено щастлив, Айзък?

— Както спомена и самият Уат, железницата е голяма.

— О, да. — Абът отпи от брендито си и отново се надвеси над картата. Високото му чело се навъси: Кой наблюдава депата в Рединг?

— Люис и Миналго бяха най-близо — отвърна Бел, недоволен от отговора си.

— Но първият бе късметлия — отбеляза Арчи, цитирайки любимата на всички бейзболна поема „Кейси и бухалката“, — „а вторият слабак“.

Бел кимна в знак на съгласие и след като отново прегледа списъка с хора, каза:

— Ще ги прехвърля в Глендейл, а начело в Рединг ще назнача Хатфийлд.

— Глендейл, как не. Аз бих ги прехвърлил направо в Мексико.

— И аз, стига да можех да си позволя да работя с по-малко хора. Но и Глендейл е достатъчно далеч. Мисля, че няма какво толкова да се тревожим за Глендейл. На хиляда километра от маршрута през Каскейд е… — Той извади златния си часовник. — Тази вечер направихме всичко по силите си. В апартамента ми в хотела има допълнителна стая. Стига да успеем да те промъкнем покрай хотелския детектив, какъвто си преоблечен.

Абът поклати глава:

— Благодаря, но на минаване по-рано тази вечер през кухнята на госпожица Ан готвачът й ми обеща среднощна вечеря.

Бел също поклати глава:

— Арчи ти си единственият човек, който е в състояние да прекара нощта в публичен дом, но да спи с готвача.

— Проверих влаковото разписание — каза Абът — Предай поздравите ми на госпожица Марион. Имаш време да хванеш нощния бърз влак за Сан Франциско.

— Точно такъв бе планът ми — отвърна Бел. Излезе забързано в нощта и потегли към гарата.