Клайв Къслър, Джъстин Скот
Саботьорът (47)

46

Джеймс Дашууд разпозна манастира „Сейнт Суидън“ от податката, изтървана от оратора на Женското християнско въздържателно дружество, капитан Уили Ейбрамс, който му бе казал, че много са се разпрострели.

Границите му обхващаха хиляда и триста квадратни акра, ширнали се от подножията на планината Санта Лусия до скалите над Тихия океан. Разкалян път, на километри от най-близкото градче, водеше през железни порти на нагънато плато, засадено с градини с плодни дървета, орехи и лозя. Църквата беше скромна съвременна сграда с прозорци от цветно стъкло. Ниски каменни здания в същия стил подслоняваха монасите. Не обърнаха внимание на Джеймс, когато ги попита за дошъл наскоро ковач на име Джим Хигинс.

Монасите в широки раса го подминаваха, все едно че не съществуваше. Тези, които събираха гроздето и орехите, продължаваха да работят, каквото и да им кажеше. Най-сетне един го съжали, взе пръчка и надраска в калта: „Клетва за мълчание“.

Дашууд взе пръчката и надраска: „Ковач?“

Монахът посочи към няколко плевника и навеси срещу спалните. Дашууд се запъти натам, чу далечно дрънчене на чук върху желязо и ускори крачките си. Заобиколи един плевник и видя тънък димен стълб, издигащ се между клоните на кестен. Хигинс се беше изгърбил и очукваше конска подкова на рога на наковалнята.

Носеше кафяво расо под кожената си престилка. Главата му беше гола под студения дъжд. В расото ковачът му се стори по-едър, отколкото го помнеше. В едната си яка ръка стискаше масивен чук, а в другата — дълги клещи, които държаха нажеженото до червено желязо. Когато вдигна очи и го видя в костюма и пътната чанта, сякаш едва потисна импулса си да побегне.

Вместо това го изгледа дълго и навъсено.

— Надявам се, че не си дал клетва за мълчание като другите — каза Дашууд.

— Само послушник съм. Как ме намери?

— Когато чух, че си спрял пиенето, отидох на събранията на въздържателите.

Хигинс изсумтя — къде на смях, къде ядосано.

— Мислех, че манастир ще е последното място, където ще ме намери Ван Дорн.

— Беше уплашен от рисунката, която ти показах.

Хигинс вдигна нажежената подкова в клещите си.

— Май съм сбъркал…

— Позна го, нали?

Хигинс хвърли подковата във ведро с вода.

— Името ти е Джеймс, нали?

— Да. И двамата сме Джим.

— Не, ти си Джеймс, аз съм Джим… — Подпря клещите на наковалнята и остави чука до тях. — Ела, Джеймс. Ще те разведа.

Джим Хигинс закрачи тежко надолу към брега. Джеймс Дашууд го последва. Настигна го и продължиха заедно, докато се наложи да спрат на ронливия ръб на стръмнината. Тихият океан се просна пред очите им, сив и застрашителен под снишеното небе. Дашууд погледна надолу и стомахът му се сви. На сто метра от тях океанът връхлиташе с грохот по скалистия плаж и мяташе бели пръски нагоре. Дали Хигинс го беше подмамил на тази самота стръмнина, за да го хвърли долу на смърт?

— От доста време знаех, че съм се запътил към ада — заговори мрачно ковачът. — Точно затова спрях да пия уиски. Но не помогна. Спрях и бирата. Продължавам обаче да вървя към ада. — Обърна се към Джеймс Дашууд с пламнали очи. — Излязох от кожата си, когато се появи. Уплаши ме и побягнах. Хукнах да се крия.

Джеймс Дашууд се зачуди какво да отговори. Какво щеше да направи Айзък Бел при тези обстоятелства? Да се опита да щракне белезниците на дебелите му китки? Или да го остави да говори?

— Едри риби учредиха този манастир — говореше Хигинс. — Много от тези монаси са богати хора, отказали се от всичко, за да живеят простичко. Знаете ли какво ми каза един от тях?

— Не.

— Каза ми, че върша ковашкия си занаят точно както са го правили в Библията, само дето горя минерални въглища вместо дървени. Казват, че да се работи според писаното в Библията е добре за душите ни.

Едрият мъж обърна гръб на пропастта и се загледа към нивите и ливадите. Дъждът се усили и загърна в тъмна пелена лозята и плодните дървета.

— Мислех, че тук съм в безопасност.

Погледа дълго и мълчаливо, преди да заговори отново.

— Това, за което не помислих бе, че тук ще ми хареса. Харесва ми да работя на открито под някое дърво, а не притиснат от камиони и автомобили, с вмирисания въздух. Харесва ми да съм с бурята. Обичам да гледам бури… — Обърна се към океана, набразден от тъмния шквал. На югозапад, небето почерняваше като въглен. — Виждаш ли там? — попита той и посочи към тъмното.

Дашууд виждаше мрачен студен океан, ронеща се стръмнина под краката си и скали далече долу.

— Погледни, Джеймс. Не виждаш ли, че идва?

Младшият детектив си помисли за миг, че ковачът бе полудял много преди дерайлирането на влака.

— Какво да видя, Джим?

— Бурята. — Очите на ковача пламтяха. — Най-често идват от северозапад, каза ми един монах, от северния Тихи океан, където е студено. Тази идва от юг, където е топло. От юг носи повече дъжд… Знаеш ли какво?

— Какво? — попита Дашууд, изгубил надежда.

— Има един монах, чийто баща притежава безжичен телеграф „Маркони“. Знаеш ли, че в този момент, на четиристотин мили в морето, има кораб, който телеграфира на Метеорологичното бюро какво е времето там! — Мъжът замълча, възхитен на откритието.

Беше възможност да се натисне педала и Джеймс я използва.

— Взеха идеята от Бен Франклин.

— А?

— Научих го в средния курс. Бенджамин Франклин забелязал, че бурите са движещи се формации, които могат да се проследят накъде отиват.

Ковачът изглеждаше заинтригуван.

— Сериозно?

— Тъй че когато Самюъл Морз изобретил телеграфа, станало възможно да се изпращат предупреждения до хората на пътя на бурята. Както казваш, Джим, сега безжичният телеграф „Маркони“ позволява кораби да телеграфират предупреждения далече от океана.

— Значи метеорологичното бюро е знаело за тази от доста време? Не е ли страхотно?

Дашууд прецени, че темата с климата ги е отклонила достатъчно.

— С какво те изплаших? — попита го.

— Онази рисунка, която ми показа.

— Тази ли? — Извади скицата без мустаци от чантата си.

Ковачът извърна глава.

— Този извади експрес „Коустлайн“ от релсите — промълви мъжът. — Само дето сте направили ушите му прекалено големи.

Дашууд ликуваше. Примката около Саботьора се стягаше. Бръкна в чантата си. Айзък Бел му беше телеграфирал да се свърже с две ченгета на „Южен Пасифик“, Том Григс и Ед Ботъмли. Григс и Ботъмли бяха извели Дашууд да ударят по едно, напиха го и го оставиха в прегръдките на червенокоса дама в любимия им бардак. След това го заведоха на закуска и му дадоха куката, която бе изкарала от релсите експрес „Коустлайн“. Извади от чантата си тежкото парче желязо.

— Ти ли направи тази кука?

Ковачът я погледна навъсено.

— Знаеш, че бях аз.

— Защо не каза нищо?

— Защото щяха да обвинят мен за убийството на горките хора.

— Как се казваше?

— Изобщо не си каза името.

— Щом не знаеш името му, защо побягна?

Ковачът отпусна глава. В очите му бликнаха сълзи и се затъркаляха по червените бузи.

Дашууд нямаше представа какво да прави по-нататък, но усещаше, че щеше да е грешка да заговори. Загледа се към океана в усилие да запази мълчание с надеждата, че мъжът ще продължи изповедта си. Плачещият ковач прие мълчанието му за обвинение.

— Не исках да навредя. Не исках да нараня никого. Но на кого щяха да повярват, на мен или на него?

— Защо нямаше да ти повярват?

— Аз съм просто един ковач. Той е едра риба. Ти на кого би повярвал?

— В какъв смисъл „едра риба“?

— На кого би повярвал ти? На пиян ковач или на сенатор?

— Сенатор? — повтори Дашууд напълно отчаян. Цялата му работа, цялото преследване, цялото гонене на ковача го беше довело до един луд.

— Винаги се криеше в тъмното — промълви Хигинс, докато бършеше сълзите. В уличката зад конюшнята. Но момчетата отвориха вратата и светлината падна на лицето му.

Дашууд помнеше уличката. Помнеше вратата. Можеше да си представи светлината. Искаше да повярва на ковача. И все пак не можеше.

— Къде беше виждал този сенатор преди?

— Във вестника.

— И сетне го видя добре?

— Както ти стоиш тук пред мен — отвърна Хигинс и Дашууд реши, че си вярва на всяка дума толкова силно, колкото се обвиняваше за катастрофата на експрес „Коустлайн“. Но това, че си вярваше, не го правеше непременно нормален. — Мъжът, когото видях, приличаше точно на онази голяма клечка, на сенатора. Не беше възможно да е той. Но ако беше — ако беше той — разбирах, че съм се забъркал в голяма каша. Голяма беда. Беда, която заслужавах. От свършеното с ей тая ръка.

Заплака по-силно, гърдите му се разтърсиха и вдигна си длан, мокра от сълзите му.

— Онези хора загинаха от свършеното с ей тази ръка. Машинистът. Огнярят. Онзи от профсъюза. Малкото момче…

Силният порив на вятъра развя монашеското расо на Хигинс и той се загледа надолу в пенестите вълни, сякаш му предлагаха мир. Дашууд не смееше да диша. Беше сигурен, че една грешна дума, едно просто „Кой сенатор?“ щеше да накара Хигинс да скочи в пропастта.

 

 

Озгуд Хенеси четеше конско на адвокатите си, след като беше съдрал кожите на банкерите си за лошите новини от Уолстрийт, когато заседанието бе прекъснато от нисък, симпатичен на вид тип с тънка вратовръзка, жилетка, кремаво бяла шапка „Стетсън“ и старомоден патлак за единична стрелба 44 калибър в кобура на бедрото.

— Извинете, господа. Съжалявам за прекъсването.

Адвокатите на железницата вдигнаха глави и лицата им засияха от надежда. Всяко прекъсване, извадило от релсите разгневения им президент, беше дар от Небесата.

— Как минахте през кондуктора ми? — попита ядосано Хенеси.

— Уведомих кондуктора ви — и джентълмена детектив с пушката — че съм Крис Данис, съдия-изпълнител на Съединените щати. Имам съобщение от господни Айзък Бел за господин Ерастъс Чарни. Господин Чарни случайно да е тук?

— Аз съм — заяви пълният Чарни с провисналата гуша. — Какво е съобщението?

— Арестуван сте.

 

 

Куршумът от пушката „Уинчестър“, който замалко не беше свалил ренегата телеграфист Рос Паркър от коня, беше разкъсал десния му бицепс и бе надупчил мускула с парчета счупена кост. Според доктора бе извадил късмет, че раменната му кост не е пробита, а е само нащърбена. Паркър не се чувстваше късметлия. Две и половина седмици след като детективът на Ван Дорн с провлечения тексаски говор го беше прострелял и бе убил двама от най-добрите му хора, болката все още бе толкова силна, че главата му се замая от вдигането на ръката, за да превърти ключа в пощенската си кутия.

Още повече го заболя, когато бръкна вътре, за да извади писмото от Саботьора. Болеше го дори докато режеше плика с автоматичния си нож. Паркър изруга на ум частното ченге, което го беше простреляло. Наложи се да се подпре на тезгяха, докато вадеше багажния билет, който се беше надявал да намери.

Ежедневната пощенска картичка на метеорологичното бюро с отпечатаната на нея прогноза седеше на тезгяха в метална рамка. Пощальонът я носеше всеки ден във вдовишката ферма извън градчето, където Паркър се възстановяваше. Днешната прогноза беше също като вчерашната и онзиденшната: още вятър и още дъжд. Поредната причина да се махне от Сакраменто, докато все още бе възможно.

Паркър отнесе багажния билет на гарата и прибра оставения от Саботьора пътен сак. Вътре намери обичайните пачки с двайсетдоларови банкноти заедно с карта на Северна Калифорния и Орегон, показваща къде трябва да се срежат жиците. Имаше и кратка бележка: „Започни веднага“.

Ако Саботьора смяташе, че Рос Паркър ще хукне да се катери по телеграфни стълбове с гръмната ръка и с двама от бандата му застреляни, въобще не беше познал. Плановете му, свързани с тази торба пари не включваха да си ги изработва. Буквално затича на галоп през гарата, за да се нареди на опашката на билетното гише.

Пререди го едър мъж. С елечето, плетената шапка, карираната риза, мустаците като на морж и подкованите с кабари ботуши, приличаше на дървосекач. Дори миришеше на такъв — на засъхнала пот и мокра вълна. Липсваше само двуострата брадва, метната на рамото му. С брадва или не, беше твърде едър, за да спори човек с него, призна си Паркър, особено с гръмната ръка. Още по-едър тип със същата миризма се нареди на опашката зад него.

Дървосекачът купи три билета до Рединг и се спря отстрани, за да си преброи рестото. Паркър купи билет до Чикаго. Погледна часовника. Имаше достатъчно време, за да обядва и да дремне. Напусна гарата и тръгна да търси бар. Изведнъж дървосекачите от опашката за билети се озоваха от двете му страни.

— Чикаго?

— Какво?

— Господин Паркър, не можете да вземете влака до Чикаго.

— Откъде знаете името ми?

— Някои хора тук разчитат на вас.

Умът на Рос Паркър заработи бързо. Тези двамата трябваше да са наблюдавали багажното помещение.

Което означаваше, че Саботьора, който и по дяволите да бе той, беше на няколко крачки пред него.

— Ранен съм. Прострелян. Не мога да се катеря на стълб.

— Ние ще го направим вместо теб.

— Телеграфист ли сте?

— Колко е висок един телеграфен стълб?

— Пет метра.

— Ние сме катерачи, мистър. Катерим се на дървета за мачти на трийсет метра от земята и оставаме там за обяд.

— Не е само катеренето. Можете ли да снаждате жица?

— Ти ще ни научиш.

— Е, аз не знам. Сложна работа е.

— Все едно. Бездруго е повече рязане, отколкото снаждане.

— Трябва и да снаждате — каза Паркър. — Рязането на жиците не стига, ако искаш да затвориш системата и да я задържиш затворена. Трябва да скриеш срезовете, за да не види ремонтната бригада къде е прекъсната линията.

— Ако не можеш да ни научиш как да снаждаме, ще те убием — каза дървосекачът равнодушно.

Рос Паркър се примири със съдбата си.

— Кога искате да започнем?

— Както пише на картата ти. Веднага.