Клайв Къслър, Джъстин Скот
Саботьорът (7)

6

Беше около три сутринта, когато Айзък Бел скочи от влака, преди да е спрял напълно на крайбрежния терминал на Оукланд Моул. За пътуващите на запад това беше краят на линията — скалисто протежение с дължина около километър и половина, което от „Южен Пасифик“ бяха построили в залива на Сан Франциско. Кеят се простираше на още километър и половина в залива, за да могат товарните влакове да достигат до параходите и влекачите, които отнасяха стоките до града, но на това място пътниците трябваше да слязат и да продължат с ферибота.

И точно към ферибота тръгна забързано Бел, като оглеждаше лицата на хората в претъпкания терминал в търсене на Лори Марч, старата фермерка, от която винаги купуваше цветя. Сгушено на дъното на малкия му джоб се криеше плоското ключе за апартамента на Марион Морган.

Сънливите вестникарчета със семена из косите от сламата по влекачите и баржите, в които бяха прекарали нощта, вече крещяха с пронизителни гласове.

— Извънредни новини! Извънредни новини! — и размахваха извънредните издания на почти всички възможни вестници, които излизаха в Сан Франциско. Първото заглавие, което прикова вниманието на Айзък Бел, го накара да се закове поразен:

Саботьори дерайлират пътнически влак в Глендейл

Изпита усещането, че току-що са го наръгали в стомаха. Глендейл се намираше на около хиляда километра от Каскейд.

— Господин Бел, сър? Господин Бел?

Точно зад вестникарчето беше застанал един от оперативните работници на Ван Дорн от офиса в Сан Франциско. Не изглеждаше много по-възрастен от хлапето, което се опитваше да пробута вестниците си. Кестенявата му коса все още стоеше сплескана от възглавницата, чиито гънки се бяха отбелязали и на едната му буза. Но яркосините му очи бяха разширени от вълнение.

— Името ми е Дашууд, господин Бел. От представителството в Сан Франциско. Господин Бронсън ме остави да отговарям, когато взе със себе си всички за Сакраменто. Ще се върнат чак утре.

— Какво знаеш за пътническия влак?

— Току-що разговарях с полицейския надзорник от железниците тук, в Оукланд. Изглежда са вдигнали локомотива във въздуха с динамит, направо са го изхвърлили от релсите.

— Колко са убитите?

— Шестима, сър. Петдесетима ранени. Има изчезнали.

— Кога заминава следващият влак за Лос Анджелис?

— След десет минути има експрес.

— Ще го взема. Телефонирай на офиса там. Предай им, че съм наредил да се придвижат до мястото на катастрофата и да не позволяват на никого да докосва каквото и да било. Включително и полицията.

Младият Дашууд се наведе поверително към него, сякаш информацията, която се канеше да му предаде, не беше за ушите на вестникарчетата, след което прошепна:

— От полицията смятат, че саботьорът е загинал в експлозията.

— Какво?

— Профсъюзен агитатор на име Уилям Райт. Очевидно радикалист.

— И кой твърди подобно нещо?

— Всички.

Айзък Бел хвърли студен поглед на калейдоскопа от заглавия, които рекламираха вестникарчетата.

Деяние на подлеци

Списъкът с убити нараства. Двайсет губят живота си

Влакови саботьори взривяват влак с динамит

Експрес пропада в речно корито

Имаше подозренията, че най-близо до истината е: ЕКСПРЕС ПРОПАДА В РЕЧНО КОРИТО. Начинът, по който се беше случило, си оставаше чиста спекулация. Как изобщо беше възможно да знаят броя на загиналите, ако катастрофата бе станала само няколко часа по-рано, на осемстотин километра разстояние? Не беше изненадан, че зловещото заглавие СПИСЪКЪТ НА УБИТИТЕ НАРАСТВА. ДВАЙСЕТ ГУБЯТ ЖИВОТА СИ е на първата страница на вестник, притежаван от жълтия журналист Престън Уайтуей — човек, който никога не позволяваше фактите да се изпречат на пътя на продажбите. Марион Морган току-що бе започнала да работи като заместник-редактор в неговия „Сан Франциско Инкуайърър“

— Дашууд! Как е първото ти име?

— Джими… Джеймс.

— Добре Джеймс. Ето какво искам да направиш. Открий всичко възможно за Уилям Райт, фактите, които не са известни на „всички“. В кой профсъюз членува? Негов представител ли е? За какво са го арестували от полицията? От какво е бил недоволен? Кои са съучастниците му? — Той се вторачи в ниския мъж със стоманен поглед. — Можеш ли да направиш това за мен?

— Да, сър.

— Жизненоважно е да разберем дали е работил сам, или с банда. Давам ти пълномощието в случай на нужда да се свързваш, с който и да е оперативен работник в агенция Ван Дорн. Изпрати ми доклада, по телеграфа на гара Бърбанк на „Южен Пасифик“. Ще прочета телеграмата, когато сляза от влака.

Докато експреса за Лос Анджелис се отдалечаваше от кея, мъглата все още се спускаше ниско, а Айзък Бел наблюдаваше с огромно съжаление отдалечаващите се електрически светлини на Сан Франциско от другата страна на залива. За всеки случай провери часовника си, за да се увери, че влакът е тръгнал навреме. Когато върна часовника на мястото му, напипа месинговото ключе в малкия си джоб. Беше планирал да изненада Марион със среднощно посещение. Наместо това изненадата, при това неприятна, беше за негова сметка. Ръката на Саботьора се бе протегнала по-далеч, отколкото можеше да се предполага. И бяха загинали още невинни хора.

 

 

Жежкото обедно слънце над Южна Калифорния огряваше най-разрушителната влакова катастрофа, каквато Айзък Бел някога бе виждал. Предницата на локомотива се бе забила право надолу под остър ъгъл в сухото речно корито в дъното на железопътния насип. Грилът в носовата част, фарът и коминът му все още се различаваха. Зад тях, където трябваше, да се намира останалата част от машината, се виждаше единствено полудяла паяжина от котелни тръби и маркучи, изкривени под всякакви възможни ъгли. Онова, което бе изчезнало напълно, бяха около десет тона стомана, тухлената пещ, кабината, буталата и задвижващите колела.

— Пътниците са се разминали на косъм — каза началникът на поддръжката на „Южен Пасифик“, който развеждаше Бел наоколо. Беше закръглен шкембелия, облечен в консервативен триредов костюм, и изглеждаше искрено изненадан, че смъртността не е по-висока от потвърдените седмина загинали. Пътниците вече пътуваха за Лос Анджелис със специален спешен влак. Болничният вагон на „Южен Пасифик“ в този момент се намираше на главната линия, безполезен със своите доктор и сестра, които имаха работа само ако някой от ремонтния екип, поправящ пораженията по релсовия път, от време на време успееше да си пореже пръста.

— Девет от вагоните са останали на релсите — обясни началникът. — Тендерът и вагонът с багажа са ги защитили от силата на експлозията.

Бел и сам виждаше как са отразили ударната вълна и летящите отломки. Тендерът, товарът му — изсипан от двете му разрушени страни, приличаше по-скоро на купчина въглища, отколкото на нещо на колела. Вагонът за багажа беше надупчен като след артилерийски обстрел. Не се забелязваха следи от изгаряне като при избухване на динамит.

— Динамитът не би увредил локомотива по този начин.

— Разбира се, че не. Пред нас са останките от експлодирал котел. Водата е плиснала напред при накланянето и плочата на нагревателя е дефектирала.

— Значи първо са дерайлирали?

— По всичко личи.

Бел го изгледа хладно.

— Един от пътниците е споменал, че влакът се е движел много бързо, особено на завоите.

— Глупости.

— Сигурен ли сте? Явно са се движели със закъснение.

— Познавах Руфъс Патрик. Беше един от най-опитните ни машинисти.

— Защо тогава са излезли от релсите?

— Онзи кучи син, профсъюзният деец им е помогнал.

— Покажете ми къде точно са дерайлирали — процеди Бел.

Началникът отведе детектива до мястото, където релсовият път прекъсваше от едната си страна. Подир липсващите релси задвижващите колела бяха оставили след себе си единствено нацепени траверси и дълбоко изровен баласт.

— Змията си е разбирала от работата, поне това ще му призная.

— Какво имате предвид с „разбирал си е от работата“?

Закръгленият служител на железниците напъха палци в жилетката си и обясни:

— Съществуват много начини да дерайлираш влак и всичките съм ги виждал. През осемдесетте, по време на големите стачки, бях машинист. Ако си спомняте, стачките бяха доста кървави… всъщност сте прекалено млад… Можете да се закълнете в думите ми, в онези дни си имахме работа с предостатъчно саботажи.

За хора като мен, решилите да останат на страната на железниците, да управляваш влак не беше лесна работа. Човек никога не знаеше кога стачниците ще решат да измъкнат релсите изпод краката ти.

— Как се дерайлира влак? — запита Бел.

— Можете да заложите динамит на релсите. Проблемът е, че трябва да се навъртате наблизо, за да запалите фитила. Можете да измайсторите закъснител, от будилник… това ще ви даде достатъчно време да се изтеглите, но ако влакът се движи със закъснение, динамитът ще избухне не когато трябва. Или залагате спусък така, че тежестта на локомотива да детонира взрива, само че такива устройства са ненадеждни и винаги съществува вероятността някой железопътен инспектор с ръчна дрезина да извади лош късмет и да се пренесе във вечността вместо влака. Друг начин е да извадите клиновете и да развиете болтовете от пластината, която придържа релсите една към друга, после прокарвате дълго метално въже през дупките за болтовете и когато влакът дойде, дърпате въжето с всички сили. Поредният проблем е, че ще имате нужда от помощта на неколцина силни мъже, които да успеят да поместят релсата. Освен това стоите на открито, държите въжето в ръце, когато влакът тръгне по земята. Този саботьор обаче е използвал кука… дявол да го вземе, по този начин и дете би се справило.

Началникът показа на Бел траверсата, по която се забелязваха следите, където лостът за вадене на клинове бе премазал дървото. След това му показа драскотините по последната релса, оставени от гаечния ключ.

— Измъкнал е клиновете и е освободил скобата, както ви казах. Открихме инструментите захвърлени надолу по насипа. При този завой е напълно възможно охлабената релса да се измести и сама. Но да е напълно сигурен, е затегнал кука към нея. Локомотивът се е закачил в куката и сам е изтръгнал релсата изпод колелата си. Дяволска работа.

— Що за човек би се справил толкова ефикасно?

— Ефикасно? — настръхна началникът.

— Току-що казахте, че си е разбирал от работата.

— Да, разбирам какво имате предвид. Ами възможно е да е работил в железниците. Може би дори да е бил по инженерната част. И ако съдя по онова, което чух за експлозията при Каскейд, със сигурност разбира едно друго от геология, след като е успял да накара и двата тунела да рухнат с помощта само на един заряд.

— Но мъртвият профсъюзен работник, когото сте открили, е бил електротехник.

— В такъв случай съучастниците му от профсъюза са го запознали по-подробно.

— Къде открихте тялото на профсъюзния работник?

Началникът посочи едно дърво на около петдесет-шейсет метра от тях. Експлозията на котела бе обрулила всичките листа и сега оголелите клони протягаха нокти към небето като ръка на скелет.

— Открихме него и бедния огняр на върха на онзи чинар.

Айзък Бел хвърли бегъл поглед към дървото. В джоба му беше докладът на Джеймс Дашууд за Уилям Райт. Беше дотам забележително подробен доклад, че младият Дашууд със сигурност щеше да получи одобрително „потупване по рамото“ и малко повишение следващия път, когато му се удадеше случай да го види. Само за осем часа Дашууд беше открил, че в Профсъюза на електротехниците Уилям Райт бе изпълнявал длъжността касиер. Приписваха му се заслуги за предотвратяване на стачки посредством тактически преговори, с което бе заслужил възхищението и на работници, и на работодатели. Освен това бе изпълня длъжността настоятел към Епископалната църква Светата троица в Санта Барбара. Според опечалената му сестра. Райт бе придружавал нейния син до Лос Анджелис, където момчето трябвало да започне работа във филмова лаборатория. Началникът на кантората на лабораторията бе потвърдил, че са очаквали пристигането на момчето същата сутрин, и бе съобщил на Дашууд, че стажантското място му е било предложено, защото той и Уилям Райт са принадлежали към тяхната шрайнерска^[1] ложа. Дотук с предположението, че Саботьора е изгубил живота си по време на катастрофата. Убиецът все още беше на свобода и само един Господ знаеше къде ще нападне отново.

— Къде е куката?

— Хората ви я пазят ей там. А сега, ако ме извините, господин Бел, трябва да приведа железния път в изправност.

Бел тръгна по протежението на насипа и доближи Лари Сандърс от лосанджелиския клон на агенцията, приклекнал пред една траверса. Двама от по-добре сложените му мъже държаха хората от железниците на разстояние. Бел се представи, а Сандърс се изправи, отупвайки прахта от коленете си.

Лари Сандърс беше слаб мъж с къса, стилно подстригана коса и толкова тънки мустачки, че изглеждаха така, сякаш някой му ги беше нарисувал с молив. Подобно на Бел и той бе облечен в бял ленен костюм, подходящ за горещото време, но на главата му имаше градско бомбе, което, доста странно, също беше бяло като костюма му. За разлика от ботушите на детектива, на краката му имаше чифт лачени бални обувки, които му придаваха общия вид на човек, който би бил по-доволен, ако му се налагаше да охранява фоайето на скъп хотел, отколкото да крачи из въглищния прах, които покриваше пренаселената с хора отсечка от железопътния насип. Бел, който бе навикнал на всякакви модни приумици в Лос Анджелис, не обърна особено внимание на необичайните аксесоари за глава и крака на Сандърс. Вместо това пристъпи направо към въпроса, като допусна, че мъжът от агенцията разполага с всички възможни знания и умения, необходими за длъжността му.

— Чувал съм за вас — каза Сандърс, предлагайки му меката си ръка с отличен маникюр. — Шефът ми изпрати телеграма от Сакраменто. Каза, че ще се появите. Винаги съм искал да се запознаем.

— Къде е куката?

— Докато успеем да дойдем, копоите от железницата вече я бяха намерили.

Сандърс отведе Бел до една от релсите, която се бе огънала като геврек. В единия й край бе завинтена кука, която изглеждаше така, сякаш я бяха измайсторили от котва.

— Това кръв ли е, или ръжда?

— Не бях обърнал внимание. — Сандърс отвори джобно ножче с перлена дръжка и остърга с него метала. — Кръв. Засъхнала кръв. Изглежда, си е порязал ръката на грапавина в желязото. Остър поглед имате, господин Бел.

Айзък подмина ласкателството:

— Открийте кой е пробил тази дупка.

— Не ви разбрах, господин Бел?

— Не можем да задържим всеки мъж с рана на ръката в Калифорния, но можем да издирим кой е пробивал дупка точно в тази кука. Разпитайте във всеки машинен сервиз и ковачница в окръга. Незабавно!

Айзък Бел се обърна на пети и отиде да разпита детективите от железницата, които наблюдаваха случващото се с намусени изражения.

— Някога да сте виждали подобна кука?

— Парче от котва за лодка.

— И аз така си помислих. — Той отвори златната си табакера и й позволи да мине през ръцете на присъстващите. Когато детективите вече бяха запушили и Бел бе установил имената им — Том Григс и Ед Ботъмли, — запита: — Ако човечецът на дървото случайно не е причинил дерайлирането на влака, как според вас се е измъкнал истинският саботьор след катастрофата?

Детективите размениха погледи.

Ед каза:

— Куката му е осигурила предостатъчно време. Обади се и Том:

— В Глендейл открихме служебна ръчна дрезина, претърколена надолу по насипа. Получихме оплакване за кражбата й от товарното депо в Бърбанк.

— Добре. Само че ако е стигнал до Глендейл с ръчна дрезина, трябва да е било три или четири през нощта. — Бел замълча замислено — Как, предполагате се е измъкнал от Глендейл? Трамваите не се движат до толкова късно.

— Може да го е чакал автомобил.

— Мислите ли?

— Ами бихте могли да попитате Джак Дъглас… само дето той е мъртъв. Той отговаряше за охраната на Глендейл. Някой го е убил нощес. Набучил го е като прасе.

— За пръв път чувам — рече Бел.

— Е, може би не сте имали случай да говорите с точните хора — отвърна детективът от железниците, хвърляйки презрителен поглед на наконтения Сандърс, който стоеше в очакване наблизо.

Айзък Бел отговори с намек за усмивка:

— Какво имате предвид с това „набучил“? Рана от намушкване?

— Намушкване? — попита Ед. — Кога за последно сте виждали намушкване и от двете страни на палтото? Човекът, който го е убил, или е бил як кучи син, или с използвал сабя.

— Сабя? — повтори Бел. — Защо пък сабя?

— Дори и да е бил достатъчно силен, че да го прободе от край до край с ловджийски нож, е щяло да му дойде в повече, докато го извади. Това е причината хората обикновено да си забравят ножовете, забити в жертвата. Проклетиите засядат. Така си мисля — по-скоро дълго и тънко острие, като сабя.

— Интересно — каза Бел. — Много интересна идея. Трябва ли да знам нещо друго?

Детективите за момент обмислиха въпроса. Бел изчака търпеливо, като ги гледаше в очите. Заповедите за съдействие на Джетро Уат, дори и идващи от „едно много високо място“, едва ли се бяха просмукали чак до копоите по предните линии и едва ли оставаха в сила, когато детективите се сблъскваха лице в лице с високомерни следователи от агенция Ван Дорн като, например, Лари Сандърс. Внезапно Том Григс взе решение:

— Открихме това в ръката на Джак.

Извади измачкано парче хартия и го изглади с мръсни пръсти. На слънчевата светлина черните букви изпъкваха отчетливо.

ВДИГНЕТЕ СЕ!

РАЗГОРЕТЕ ПЛАМЪЦИТЕ НА НЕДОВОЛСТВОТО

УНИЩОЖЕТЕ МАЛЦИНАТА ИЗБРАНИ

ЗА ДА ЗАЖИВЕЕ РАБОТНИКЪТ!

— Според мен не е била на Джак — каза Том. — Старецът не го биваше за радикалист.

— Изглежда — обясни Ед. — Джак е сграбчил парчето хартия, докато са се борели.

Том каза:

— Щеше да му свърши по-добра работа, ако беше сграбчил оръжието.

— По всичко личи — съгласи се Айзък Бел.

— Странно обаче, защо не го е направил…

— Какво имате предвид? — запита Бел. Том обясни:

— Имам предвид, че е нормално да допуснеш грешката, че Джак Дъглас прекарва времето си в дрямка до стрелката, защото беше на деветдесет и две години. Тъкмо миналата година двама младоци се бяха появили в Глендейл в търсене на лесна плячка. Извадили патлаци на Джак. Прострелял единия в рамото със старата кремъклийка, а сетне уцели другия в задника.

Ед се изкиска.

— Джак ми каза, че се размеквал. Навремето просто щял да ги убие и да ги скалпира. Аз пък казах: „Не си пропуснал с много, Джак. Продупчил си единия в рамото, а другия в задника“. Но Джак рече: „Казах омекнал, не оглупял. Не пропуснах. Ударих ги точно там, където се прицелих. Доказателство, че на стари години съм станал малко по-благ“. Така че който и да е видял сметка на Джак снощи, е знаел какво прави.

— Особено — прибави Том, — ако единственото, с което е разполагал, е било сабята. Джак би се усетил от километър разстояние. Ами че как някой със сабя може да надвие човек с пистолет?

— И аз се питах същото — отвърна Бел. — Благодаря ви, джентълмени. Изключително съм ви признателен.

— Той извади две от визитните си картички и им ги даде. — Ако някога имате нужда от услугите на агенция Ван Дорн, потърсете ме.

* * *

— Прав бях — каза Бел на Джоузеф Ван Дорн, когато Ван Дорн го повика в Сан Франциско. — Но не достатъчно прав. Този тип мисли дори още по-мащабно, отколкото смятах досега.

— Изглежда, си разбира от работата — произнесе Ван Дорн мрачно като ехо на началника на поддръжката от „Южен Пасифик“. — Направо тича в кръг около нас. Но как успява? Товарни влакове?

Бел отговори:

— Изпратил съм оперативни работници, които ще разпитат всеки бродяга из мишите им дупки на запад. Освен това разпитваме всеки началник-гара и продавач на билети, навсякъде, откъдето може да е минал или да си е купил билет за експреса.

Ван Дорн простена.

— С продавачите на билети ще бъде дори още по-трудно, отколкото с бродягите. По колко пътници казваше Хенеси, че превозват „Южен Пасифик“ годишно?

— Сто милиона — призна Бел.