Клайв Къслър, Джъстин Скот
Саботьорът (24)

23

Пиратството по река Хъдсън беше рядкост в ранните години на двадесети век. Когато капитан Уит Петри видя надвисналия от дъжда наклонен нос, единствената му реакция бе да надуе свирката на „Лилиан I“, за да предупреди другия съд да не се доближава прекалено. Звучното изригване на пара събуди Макколийн, железопътния копой, който хъркаше на пейката отзад в кабината на щурвала, докато „Лилиан I“ разпенваше водата на север покрай Йонкърс, борейки се с отлива и мощното речно течение.

— Какво беше това?

— Платноход… Проклетият глупак трябва да е глух.

Извисилият се нос продължаваше да се носи право към него, достатъчно близо, за да се разбере, че платната, очертани на фона на тъмното небе, бяха на шхуна. Уит Петри спусна прозореца на кабината, за да вижда по-добре и чу бумтежа на помощния бензинов мотор, работещ с пълна сила. Дръпна отново въжето на свирката и завъртя щурвала, за да отклони настрани, преди да са се сблъскали. Другият съд зави с него.

— Какво по дяволите…?

Макколийн вече беше скочил на крака и вадеше енергично револвера от палтото си.

Отекна пушечен изстрел, разби прозорците и заслепи Макколийн с разлетелите се парчета стъкло. Железопътното ченге залитна назад, изрева от болка, хвана се за лицето и стреля напосоки. Капитан Петри извлече кураж от вродените си инстинкти на уличен борец от Джърси. Завъртя рязко руля, за да връхлети на таран в корпуса на нападателя.

Беше правилната тактика. Тежко натовареният парен лихтер със сигурност щеше да разцепи дървената шхуна на две. Но износеното кормилно съединение на „Лилиан I“, от дълго време пренебрегвано от „Централна железница Ню Джърси“, а сега и от „Южен Пасифик“ поддаде при рязката маневра. С откъснатия кормилен лост и разбит рул, пълният с динамит съд застина по средата на резкия завой и се залюшка безпомощно. Шхуната го блъсна странично и банда мъже скочиха на борда с вой и безмилостна стрелба по всеки, който се движи.

 

 

„Жарден дьо Пари“ представляваше импровизиран театър на покрива на „Олимпия“ на Хамърстейн. В тази студена и дъждовна нощ брезентовите завеси бяха спуснати, за да пазят от вятъра, но едва заглушаваха шума на бензиновите автобуси долу на Бродуей. Но всеки с билет в ръката изглеждаше щастлив, че е тук.

Маси и столове бяха подредени по плоския под, наподобяващ повече танцувален салон, отколкото театрален аудиториум. Но организаторите бяха добавили изящни ложи, с които да привлекат тъй наречената от Арчи Абът „по-висша класа публика“. Ложите бяха наскоро построени върху извита като конска подкова платформа на върха на пагода, обхванала асансьорния вход. Флорънс Зигфилд, продуцентът на „Фолиз“, бе дал на детективите на Ван Дорн най-добрите места. Предлагаха добра и близка гледка към сцената и широка панорама към останалите ложи, които се пълнеха с мъже в бели фракове и жени в бални тоалети.

Докато оглеждаше пристигащата публика, погледът на Бел изведнъж се кръстоса с този на Лилиан Хенеси, която тъкмо сядаше на мястото си от другата страна на салона. Изглеждаше по-красива от всякога в златистата рокля и с русата й коса, събрана на висок кок над главата й. Усмихна й се и лицето й мигновено светна от искрено удоволствие, явно простила му, затова че бе разбил пакарда й. Всъщност, помисли той притеснено, усмихваше му се като момиче на ръба на страстното увлечение… последното нещо, от което и двамата се нуждаеха.

— Виж онова момиче! — изломоти Абът до него.

— Арчи, ако се наведеш още малко, ще паднеш в евтините места.

— Струва си, ако тя ще плаче над тялото ми… ще й кажеш как съм умрял. Чакай малко, тя се усмихва на теб.

— Името й е Лилиан — обясни Бел. — Онзи парен лихтер на „Южен Пасифик“, който зяпаше този следобед, е наречен на нея. Както и всичко, което плава и е собственост на компанията. Дъщеря е на стария Хенеси.

— И богата, значи? Боже в небесата. Кой е онзи надут пуяк до нея? Изглежда ми познат.

— Сенатор Кинкейд.

— О, да. Героят инженер.

Бел отвърна хладно на кимването на сенатора. Не беше изненадан, че чекът на Кинкейд, покриващ загубите му на покер, още не беше пристигнал в клуб „Йейл“. Мъжете, които раздаваха от долния край на тестето, имаха навика да не си плащат дълговете, когато мислеха, че могат да го избегнат.

— Сенаторът определено е късметлия.

— Не мисля — отвърна Бел. — Твърде богата и независима е за него.

— Какво те кара да го твърдиш?

— Тя ми го каза.

— Защо ще го споделя с теб, Айзък?

— Довършваше третата си бутилка „Мъм“.

— Значи ти си късметлията.

— Извадих късмет с Марион и ще си остана късметлия с Марион.

— Любовта — измърмори с подигравателно скръбен тон Арчи, докато светлините в салона гаснеха. — Дебне ни като смъртта и данъчните.

Тежка дама, увита в метри коприна, увенчана с пищна шапка с пера и бляскави диаманти, се наведе от съседната ложа и потупа властно Абът по рамото с лорнета си.

— Тихо, млади човече. Шоуто започва… О, Арчи, ти си бил. Как е майка ти?

— Много добре, благодаря, мисис Вандербилт. Ще й кажа, че попитахте.

— Моля те. И, Арчи? Извинявай, че неволно подслушах. Джентълменът с теб е прав. Младата дама не държи много на онзи омразен законодател. И трябва да подчертая, би могла лесно да закърпи опърпаното състояние на фамилията ви.

— Мама би се зарадвала много — съгласи се Абът и добави с тихо мърморене така, че да го чуе само Бел:

— След като мама смята Вандербилт за „нецивилизовани новобогаташи“, можеш да си представиш ужаса й, ако доведа у дома дъщерята на „железничар голтак“.

— Но ти ще си голям късметлия — каза Бел.

— Знам. Но мама даде ясно да се разбере: никоя по-долу от Астор.

Бел хвърли поглед над ложите към Лилиан и в главата му изведнъж се оформи гениален план. План, който щеше да отклони нарастващото увлечение на мис Лилиан към него и същевременно да обезоръжи майката на бедния Арчи. Но щеше да е нужна сдържаността на дипломат и фините пръсти на ювелир. Тъй че каза само:

— Хайде тихо! Шоуто започва.

 

 

Насред реката Хъдсън, на километър и половина западно от Бродуей, завзетият от пирати парен лихтер „Лилиан I“ на „Южен Пасифик“ се понесе устремно надолу по течението. Отливът удвояваше скоростта на течението и компенсираше времето, което бяха изгубили, за да поправят кормилната система. Лихтерът вдигаше пара в компанията на дървената шхуна, която го беше пленила. Вятърът бе югоизточен, понесъл силен дъжд. Платната на шхуната бяха изпънати срещу вятъра, а бензиновият й двигател бръмчеше на пълни обороти, за да не изостане от „Лилиан I“.

Капитанът на шхуната, контрабандистът от Йонкърс, изпита леко угризение заради старото момиче, което скоро щеше да се разлети на късчета. Много леко угризение, помисли си с усмивка Ятковски, след като му бяха платили двойно цената на шхуната, за да удави екипажа на парния лихтер във водата и да стои до съда, за да измъкне Китаеца, след като пратеха коритото на последното му пътуване. Шефът, който плащаше мангизите, даде ясно да се разбере: прибирате Китаеца, след като свърши работата си. Върнете го цял и непокътнат.

Шефът имаше нужда от експерти по експлозивите.

 

 

„Момичетата на Ана Хелд“, обявени от продуцента за „най-красивите жени, събирани някога в един театър“, танцуваха „сторм“ в къси бели рокли, широки шапки и червени шарфове, и пееха „Просто не мога да накарам очите си да се държат прилично“.

— Някои от тези жени са внесени директно от Париж — прошепна му Абът.

— Не виждам Ана Хелд — измърмори в отговор Бел. Като всеки мъж в страната на възраст под деветдесет години, беше добре запознат с изразителните очи на френската актриса, с тънкото й 46 см. кръстче и с изящно закръглените й бедра. Твърдеше се, че кожата й се поддържа с ежедневни бани в мляко. Бел хвърли поглед към Лилиан Хенеси, която наблюдаваше представлението прехласната и изведнъж осъзна, че домашната й възпитателка, госпожа Комдън, има фигура твърде сходна с тази на Ана Хелд. Дали пък президент Хенеси не й пълнеше ваните с мляко?

Абът аплодира шумно и публиката последва примера му.

— По някаква причина, известна най-вече на господин Зигфилд — заговори той на Бел, надвиквайки шума, — Ана Хелд не е сред момичетата на Ана Хелд. Въпреки че е неофициалната му съпруга.

— Съмнявам се, че цялата Агенция Ван Дорн би могла да го измъкне от този хал.

„Фолиз 1907“ продължи устремно. Комедианти пародираха спор за сметката в бара с германски акценти като Уебър и Фийлдс, и изведнъж отрезнелият Бел се замисли за Мак и Уоли. Когато Анабел Уитфорд излезе на сцената в черен бански костюм в ролята на „Къпещото се момиче Гибсън“, Абът сръга с лакът Бел и прошепна:

— Помниш ли грамофона, когато бяхме хлапета? Тя изигра танца на пеперудата.

Бел слушаше разсеяно, замислен над вероятния план на Саботьора. Къде щеше да нанесе удара си сега, след като бяха покрили всички бази? И какво бе пропуснал самият той? Мрачният отговор беше, че каквото и да бе пропускът му, Саботьора щеше да го забележи.

Оркестърът беше подхванал бързата „Работех на железниците“ и Абът отново го сръга.

— Погледни. Вкараха клиента ни в шоуто.

Комедиантите позираха пред декор с нарисуван локомотив на „Южен Пасифик“, димящ зад тях, все едно че всеки момент ще ги сгази. И за разсеяния наблюдател беше ясно, че комедиантът в колониално облекло, подскачащ на дървено конче, трябваше да представлява Питър Ревъри. Колегата му в шапката и комбинезона на машинист изобразяваше президента на железници „Южен Пасифик“ Озгуд Хенеси.

Пол Ревъри препусна на галоп към него, размахал телеграма.

— Телеграма от Сената на Съединените американски щати, президент Хенеси.

— Дай я тука, Пол Ревъри! — Хенеси я дръпна от ръката на конника и прочете на глас: — Моля, сър, телеграфирайте указания. Забравихте да ни кажете как да гласуваме.

— Какви са указанията ви до сенаторите, президент Хенеси?

— Железницата идва. Железницата идва.

— Как трябва да гласуват?

— Един, ако е по суша.

— Да светнат един фенер в кулата, ако железницата дойде по суша?

— Подкупи, тъпако! Не фенери. Подкупи. Колко подкупа по море?

— Два, ако…

Айзък Бел скочи от мястото си.