Клайв Къслър, Джъстин Скот
Саботьорът (17)

16

— Бил е Кинкейд?

Вероятността беше нищожна. Но в начина, по който последният пътник се беше качил, имаше нещо целенасочено, все едно че бе положил особено усилие да напусне Огдън незабелязан. Много нищожна вероятност, трябваше да признае Бел. Като се оставеха настрана многото влакове, които Саботьора можеше да е взел, мнозина хора редовно бягаха, за да уловят транспорта си навреме. Самият той често беше скачал на влак в последния момент. Понякога преднамерено, било за да излъже някой, който вече се е качил, или за да се измъкне от друг, който го е проследил в гарата.

— Доколкото знам, сенаторът беше в Ню Йорк — разсъди Бел.

— О, обикаля, сър. Знаете ги тези висши държавни служители, винаги са в движение. Мога ли да му кажа, че ще играете?

Детективът изгледа Бил Кукс много хладно.

— И как така сенатор Кинкейд научи името ми и разбра, че съм на влака?

Беше необичайно, човек да види кондуктор на луксозен експрес, загубил самообладание от нещо по-дребно от изскачане от релсите. Кукс взе да пелтечи.

— Ами, аз… Хм, всъщност, познавам ви, сър.

— Всъщност, разумният пътник се сприятелява с кондуктора си — каза Бел, като смекчи изражението си, за да спечели доверието на мъжа. — Разумният кондуктор се старае да направи всеки на влака щастлив. А най-вече пътниците, които най-много заслужават щастие. Трябва ли да ви напомня, господин Кукс, че имате заповеди пряко от президента на линията, според които детективите на Ван Дорн са първите ви приятели?

— Не, сър.

— Ясно ли е?

— Да, сър, господин Бел. Съжалявам, ако съм ви причинил някоя неприятност.

— Не се притеснявай. — Бел се усмихна. — Не е като да си издал поверителна тайна на влаков обирджия.

— Много щедро от ваша страна, сър, благодаря ви… Мога ли да уведомя сенатор Кинкейд, че ще се включите в играта му?

— Кой друг ще залага?

— Ами, съдия Конгдън, разбира се, и полковник Блум.

— Кенет Блум?

— Да, сър, въглищният магнат.

— Последния път, когато видях Кени Блум, беше зад слоновете с лопата.

— Моля за извинение, сър. Не разбирам.

— Бяхме заедно в цирка, за кратко. Като момчета. Докато бащите ни не ни хванаха. Кой още?

— Господин Томас, банкера, и господин Пейн, адвоката, а също и господин Мозер от Провидънс. Синът му е с господин Кинкейд в Сената.

По-сервилни защитници на корпорациите от тези двамата човек трудно можеше да си представи, помисли си Бел, но каза само:

— Кажи на сенатора, че за мен ще бъде висока чест да се включа в играта.

 

 

Кондуктор Кукс посегна да отвори вратата.

— Трябва да ви предупредя, господин Бел…

— Че залозите са високи ли?

— Това също. Но щом един агент на Ван Дорн е първият ми приятел, длъжен съм да предупредя, че един от господата, които ще играят тази нощ, е известен с това, че сам си осигурява късмета.

Айзък Бел оголи зъби в усмивка.

— Не ми казвай кой мами. Ще е по-интересно сам да го открия.

* * *

Съдия Джеймс Конгдън, домакинът на вечерната игра на покер с теглене на карти, беше строен старец с груби черти на лицето, с аристократична осанка и твърдо непреклонно поведение като пречистения метал, върху който бе натрупал богатството си.

— Десетчасовият работен ден — прогърмя гласът му като въглищен улей, — ще унищожи стоманодобивната индустрия.

Плутократите, събрани около игралната маса с покривка от зелено кече, закимаха тежко, а сенатор Чарлз Кинкейд важно отсече:

— Правилно! Точно така!

Сенаторът беше отворил темата със сервилното обещание да гласува за по-строги закони във Вашингтон, които да улеснят съдебната власт да налага рестрикции срещу стачници.

Ако някой на „Овърленд Лимитид“, бълващ забързан пара през Уайоминг през нощта, се съмняваше в сериозността на конфликта между профсъюзи и фабриканти, Кен Блум, наследил половината антрацитни въглища в Пенсилвания, разби съмненията му.

— За правата и интересите на трудещите се ще се грижат не агитатори, а християни, на които Бог в безкрайната си мъдрост е поверил контрола над имуществените интереси на страната.

— Колко карти, съдия? — запита Айзък Бел, чийто ред беше да раздава. Бяха в разгара на поредната ръка и отговорност на раздаващия бе да я движи. Нещо, което невинаги беше лесно, тъй като въпреки огромните залози играта беше приятелска. Повечето мъже тук се познаваха и често играеха заедно. Приказките на масата варираха от клюки до добродушни закачки, понякога предназначени да разкрият намерението на съперник и силата или слабостта на ръката му.

Както Бел вече бе забелязал, сенатор Кинкейд изглежда се държеше под юзди от съдия Конгдън, който понякога го наричаше „Чарли“, въпреки че сенаторът бе от типа особи, които щяха да настояват да ги наричат Чарлз, ако не и „сенатор“ или да се обръщат към тях със „сър“.

— Карти? — попита отново Бел.

Изведнъж железопътният вагон се разтърси силно. Колелата изтрополиха над твърд участък на коловоза. Вагонът залитна. Бренди и уиски плиснаха от чашите върху зеленото кече. Всички в луксозния салон затихнаха, спомнили си, че заедно с кристала, масата за карти, месинговите лампи, завинтени за стените, картите и златните монети, се носеха в нощта с над 110 км/ч.

— Още ли сме на траверсите? — запита някой. Въпросът бе посрещнат със смях от всички, освен от хладния съдия Конгдън, който сграбчи чашата си, преди да е плиснала още и подхвърли, докато вагонът се разтърсваше още по-силно:

— Това ми напомня, сенатор Кинкейд, да ви питам какво е мнението ви за пороя от злополуки, дето тормози железопътна линия „Южен Пасифик“.

Кинкейд, който явно бе прекалил с пиенето на вечеря, отвърна гръмко:

— Като инженер мога да кажа, че слуховете за лошото управление на „Южен Пасифик“ са скандални лъжи. Железопътният бизнес е опасен. Винаги е бил такъв и винаги ще бъде.

Тресенето спря толкова внезапно, колкото бе започнало и возенето отново стана гладко. Влакът забърза напред, стабилен на релсите си. Пътниците въздъхнаха с облекчение при мисълта, че сутрешните вестници нямаше да изброяват имената им сред загиналите в железопътна авария.

— Колко карти, съдия?

Но съдия Конгдън не беше приключил с говоренето.

— Нямах предвид лошото управление, Чарли. Ако можете да говорите като близък приятел на Озгуд Хенеси, вместо като инженер, сър, как вървят нещата с отсечката Каскейд на Хенеси, където изглежда са съсредоточени злополуките?

Кинкейд поднесе безстрастно слово, подходящо по-скоро за обща сесия на Конгреса, отколкото на игра на покер с високи залози.

— Уверявам ви, уважаеми господа, че клюката за безразсъдната експанзия на линията Каскейд е празно дърдорене. Великата ни държава бе изградена от храбри мъже като президента на „Южен Пасифик“ Озгуд Хенеси, който пое огромни рискове пред лицето на нещастията и продължи напред, дори когато по-хладни глави го увещаваха да забави темпото. Нещо повече — дори когато бе застрашен от банкрут и финансов провал.

Бел забеляза, че Джак Томас, банкерът, не изглеждаше много убеден. Кинкейд тази нощ определено не допринасяше за репутацията на Хенеси.

— Колко карти ще желаете, съдия Конгдън? — запита той отново. Отговорът на Конгдън бе по-притеснителен от внезапното разтърсване на „Овърленд Лимитид“.

— Не търся карти, благодаря. Нямам нужда. Оставам серви.

Другите играчи зяпнаха. Брус Пейн, петролният адвокат, изказа на глас това, мислеха всички.

— Оставането серви в ръка на пет карти е като препускане галоп през град в челото на мародерстваща конница.

Ръката беше във втория си кръг. Айзък Бел вече бе раздал на всеки играч по пет карти с лицето надолу. Конгдън, „под обстрела“, непосредствено вляво от Бел в позиция, която обикновено пасува, беше открил първия кръг в залагането. Всички играещи в луксозната дневна, освен Пейн, бяха платили първия залог на стоманения барон. Чарлз Кинкейд, седящ непосредствено вдясно от Бел, безразсъдно беше вдигнал мизата, принуждавайки играчите, които бяха останали в играта, да хвърлят още монети на пода. Златните монети бяха издрънчали приглушено върху плъстената покривка на масата, след като всички играчи, включително Бел, бяха платили вдигането, най-вече защото Кинкейд играеше със забележителна липса на здравомислие.

След като първият кръг бе завършен, играчите имаха правото да изхвърлят една, две или три карти и да изтеглят съответния брой, за да подобрят ръцете си. Заявлението на съдия Конгдън, че вече има всички нужни карти, благодари, и ще остане серви, не зарадва никого. Заявявайки, че няма нужда от подобрение беше намекнал, че вече държи печеливша комбинация — ръка, която включва и петте му карти и може да бие толкова силни ръце като два чифта или тройка. Това означаваше, че държи поне кент (пет последователни карти), или биещия кент флош (пет карти от един цвят), или дори фул (тройка плюс двойка), силна комбинация, биеща кент или флош.

— Ако господин Бел благоволи, би могъл да раздаде на другите господа картите, които искат — каза злорадо Конгдън, който изведнъж бе изгубил интерес към темите за трудовите спорове и влаковите аварии. — Горя от нетърпение да открия следващия кръг залагания.

— Карти, Кени? — попита Бел и Блум, който далеч не беше толкова богат във въгледобивния бизнес, колкото Конгдън в стоманодобивния, поиска три карти, не особено обнадежден.

Джак Томас взе две карти, намеквайки, че би могъл вече да държи тройка. Но Бел реши, че по-вероятно вече държеше средно добър чифт и ас, с отчаяната надежда да изтегли още две аса. Ако вече имаше тройка, щеше да е вдигнал на първия кръг.

Следващият джентълмен, Дъглас Мозер, аристократичният собственик на текстилна фабрика „Ню Инглънд“, обяви, че тегли една карта, което можеше да означава два чифта, но също толкова вероятно — да се надява да състави кент или флош. Бел вече бе видял достатъчно от играта му, за да го прецени като твърде богат да внимава да играе, за да спечели. Така оставаше сенатор Кинкейд, непосредствено вдясно от него.

— Аз също ще остана серви — обяви Кинкейд.

Веждите на съдия Конгдън, корави като нишки от телено въже, се вдигнаха два пръста нагоре. А няколко от мъжете възкликнаха гласно. Две ръце серви на покер с теглене на карти беше нещо нечувано.

Бел беше също толкова изненадан като останалите. Вече бе установил, че сенатор Кинкейд мамеше, когато можеше, като ловко раздаваше от долната част на колодата. Но Кинкейд не беше раздавал тази ръка, а Бел. Колкото и необичайно да беше сервито, щом Кинкейд имаше такова, то се дължеше на истински късмет, а не на двойно раздаване.

— Последния път, когато видях две ръце серви, завърши с пистолетна стрелба — каза Джак Томас.

— За щастие никой на тази маса не е въоръжен — рече Мозер.

Което не беше истина, както бе забелязал Бел. Лъжещият в раздаването сенатор имаше деринджър, изпънал надолу плата на страничния му джоб. Разумна предохранителна мярка за публични личности след атентата срещу Маккинли, предполагаше детективът.

— Дилърът взима две — обяви Бел, извади две карти, даде си други две вместо тях и остави тестето на масата. — Откриващият залага. Мисля, че това сте вие, съдия Конгдън.

Старият Джеймс Конгдън се усмихна към сенатор Кинкейд покрай Бел, показвайки по-жълти зъби и от горски вълк.

— Ще заложа пода.

Играеха с „лимит до пода“, което означаваше, че единственото ограничение на всеки залог беше струпаното на масата до този момент. Залогът на Конгдън казваше, че макар да беше изненадан от ръката серви на Кинкейд, не се боеше от нея. Намекваше, че има много силна ръка, по-вероятно фул, отколкото кент или флош. Брус Пейн, който изглеждаше изключително доволен, че е излязъл от играта, услужливо преброи пода и обяви с тънкия си треперлив глас:

— Закръглено, залогът ви на пода ще е три хиляди и шестстотин долара.

Джоузеф Ван Дорн беше научил Айзък Бел да пресмята суми спрямо дохода на един работник за ден. Беше го завел в най-долнопробната кръчма в Чикаго и наблюдаваше одобрително как добре облеченият му чирак спечели два юмручни боя. След това насочи вниманието на Бел към клиентите, наредили се на опашка за безплатния обяд. Явно отрочето на бостънска банкерска фамилия и възпитаник на Йейл имаше усет как действа мисловният апарат на привилегированите, беше отбелязал с усмивка шефът му. Но един детектив трябваше да разбира и останалите осемдесет и пет процента от населението. Как разсъждаваше човек, когато нямаше никакви пари в джоба си? Какво правеше човек, когато нямаше нищо за губене, освен страха си?

Трите хиляди и шестстотин долара на пода само за тази ръка бяха повече пари, отколкото работниците в стоманодобивния бизнес на съдия Конгдън изкарваха за шест години.

— Залагам трите хиляди и шестстотин — заяви Конгдън, като избута всички монети пред себе си към средата на масата, и хвърли кесия от червено сукно с още монети, която издрънча тежко върху зеленото кече.

Кен Блум, Джак Томас и Дъглас Мозер бързо пасуваха.

— Плащам вашите три хиляди и шестстотин — каза сенатор Кинкейд. — И вдигам пода. Десет хиляди и осемстотин долара. — Осемнайсет годишни заплати.

— Линията трябва да ви е много благодарна — заяде се Конгдън със сенатора за железопътните акции, с които беше публична тайна, че се подкупват законодателите.

— Линията си влага парите добре — отвърна с усмивка Кинкейд.

— Или искате да повярваме, че вашата ръка серви е наистина много „серви“.

Айзък Бел ги прекъсна:

— Мисля, че беше мой ред да залагам.

— О, ужасно съжалявам, господин Бел. Пропуснахме вашия ред да сгънете картите си.

— Няма нищо, сенатор. Видях, че едва успяхте да хванете влака в Огдън. Вероятно все още сте припрян.

— Мисля, че видях един детектив да виси от стъпенката. Опасна работа, господин Бел.

— Не и докато някой престъпник те удари по пръстите.

— Залогът — изръмжа нетърпеливо съдия Конгдън, — е моите три хиляди и шестстотин долара плюс десет хиляди и осемстотин долара на сенатор Кинкейд, което прави залога на господин Бел четиринайсет хиляди и четиристотин долара.

Пейн се намеси с напевния си тон:

— Подът, който включва плащането на сенатор Кинкейд, вече е двайсет и една хиляди и шестстотин долара.

Пресмятанията на Пейн едва ли бяха необходими. Дори и най-богатите, най-безгрижните мъже на масата си даваха сметка, че двайсет и една хиляди и шестстотин долара са достатъчна сума, за да купиш локомотива, който теглеше влака им и може би един от вагоните „Пулман“ в добавка.

— Господин Бел — каза съдия Конгдън. — Чакаме отговора ви.

— Плащам вашия залог, съдия, и десетте хиляди и осемстотин долара, вдигнати от сенатор Кинкейд — заяви Бел. — Което прави пода трийсет и шест хиляди долара, който вдигам.

— Вдигате?

— Трийсет и шест хиляди долара.

Възнаграждението за Бел бе удоволствието да види как челюстите на един американски сенатор и на най-богатия стоманен барон в Америка паднаха едновременно.

— Подът вече е седемдесет и две хиляди долара — изчисли господин Пейн.

В салона се възцари дълбока тишина. Чуваше се само приглушеното тракане на колелата. Сбръчканата длан на съдията се пъхна в предния му джоб и излезе с банков чек. Извади от друг джоб златна автоматична писалка, отвори я и бавно изписа число на чека си. След това подписа името си, духна на хартията, за да изсъхне мастилото и се усмихна.

— Плащам вашето вдигане с трийсет и шест хиляди долара, господин Бел, и десетте хиляди и осемстотин долара на сенатора, което вече изглежда дребна сума, и вдигам със сто и осемнайсет хиляди и осемстотин долара… Сенатор Кинкейд, ваш ред е. Моето вдигане и вдигането на господи Бел означава, че ще ви струва сто петдесет и четири хиляди и осемстотин долара, за да останете в играта.

— Боже мили — възкликна Пейн.

— Какво ще направиш, Чарли? — попита Конгдън. — Сто петдесет и четири хиляди и осемстотин долара ако искаш да играеш.

— Плащам — заяви сковано Кинкейд, изписа сумата на разплащателната си карта и я хвърли върху купчината злато.

— Без вдигане? — подхвърли насмешливо Конгдън.

— Чухте ме.

Конгдън извърна подигравателната си усмивка към Бел.

— Господин Бел, моето вдигане беше сто и осемнайсет хиляди и осемстотин долара.

Бел отвърна с усмивка, прикривайки мисълта, че само плащането щеше да отвори дълбока дупка в личното му благосъстояние. Да вдигне щеше да я направи опасно дълбока.

Съдия Джеймс Конгдън беше един от най-богатите мъже в Америка. Ако Бел вдигнеше, нищо нямаше да го спре да вдигне в отговор и да го помете.