Клайв Къслър, Джъстин Скот
Саботьорът (46)

45

„Ван Дорн Експрес“ спря в Юниън депо на Денвър само колкото един агент на Ван Дорн в карирано сако и с бомбе да се качи наперено, носейки нови съобщения от Лондон и Берлин.

— Здрасти, Айзък. Отдавна се съм те виждал.

— Сядай тук, Роскоу. Изчеткай ги хубаво тия записи за компания „Шане и Симон“. Въпросите ти да са готови за телеграфиране на следващата спирка.

Адвокат, привлечен в Солт Лейк Сити, донесе още за „Шане & Симон“. Основата на мощната германска банка представляваше инвестиционна мрежа, подкрепила модернизационни проекти из Отоманската империя. Но от деветдесетте години на миналия век бяха започнали бизнес в Северна и Южна Америка.

„Ван Дорн Експрес“ фучеше през Голямата солена пустиня, когато Роскоу, качил се в Денвър, докопа жилата в купищата телеграми за „Шане & Симон“.

— Айзък! Кой е Ерастъс Чарни?

— Железопътен адвокат. Забогатял с акции на „Южен Пасифик“. Изглежда знае повече кога да купува и кога да продава, отколкото би трябвало.

— Е, адски сигурно е, че е продал нещо на „Шане и Симон“. Виж тия депозити с брокера на Чарни.

Бел телеграфира до Сакраменто от Уендоувър, докато влакът бързо зареждаше вода и въглища за изкачването в Невада, като им даде указания да проследят откритието на Роскоу. Но се опасяваше, че доста са закъснели. Ако „Шане & Симон“ наистина подкрепяше финансово Саботьора, то Чарни явно беше подкупен, за да му предава информация за плановете на Хенеси. За жалост фактът, че продажният железопътен адвокат все още бе жив подсказваше, че връзката му с опасния престъпник беше заобиколна и Чарни нямаше да знае нищо за него. Но поне щяха да отстранят от играта още един от съучастниците на Саботьора.

Два часа по-късно влакът потегляше от Илко, Невада, когато един пълничък счетоводител затича след последния вагон. С петнайсетина кила наднормено тегло и с десет години над подходящата за такова тичане възраст, Джейсън Адлър се препъна. Едната му мека розова длан вече се беше вкопчила в перилото на вестибюла, другата бе притиснала дебела кожена чанта до гърдите му. Когато влакът го повлече по перона, човекът се задържа с всичка сила, преценявайки хладнокръвно, че вече лети твърде бързо, за да се пусне, без да понесе тежки увреждания. Бдителен кондуктор го забеляза и се притича на помощ. Сграбчи с две ръце гънките на палтото му. Твърде късно осъзна, че тежестта на падащия повлича и двамата от влака.

Двама мускулести детективи на Ван Дорн скочиха да им помогнат.

Най-сетне счетоводителят се озова на пода на вестибюла, притиснал чантата си до гърдите.

— Имам важна информация за господин Айзък Бел — каза задъхано.

Бел тъкмо беше заспал за първи път от двайсет и четири часа, когато дръпнаха завесата на купето му във вагона кушет „Пулман“. Събуди се моментално и очите му блеснаха съсредоточено. Оперативният се извини и представи дебелия мъж, притиснал чантата и до костюма, който изглеждаше, все едно че се е търкалял в склад с въглища.

— Това е господин Адлър, господин Бел.

— Здрасти, господин Адлър. Кой сте вие?

— Счетоводител, работя за „Американска щатска банка“.

Бел смъкна краката си от кушета.

— Работите за баща ми.

— Да, сър — каза гордо Адлър. — Господин Бел изрично ме помоли да се заема с този одит.

— Какво открихте?

— Разкрихме името на тайния собственик на компания „Подводни стълбове и кесон“ от Сейнт Луис.

— Продължете!

— Трябва да говорим насаме, господин Бел.

— Това са агенти на Ван Дорн. Можете да го кажете пред тях.

Адлър притисна още по-силно чантата си.

— Извинявам се на господата, както и на вас, господин Бел, но имам изрична заповед от шефа ми, господин Ебънизър Бел, президент на Американска щатска банка, да говоря с вас и само с вас.

— Извинете ни — каза Бел. Детективите напуснаха. — Кой е собственикът на „Юниън“?

— Фиктивна корпорация, учредена от берлинска инвестиционна къща.

— „Шане и Симон“.

— Да, сър. Добре сте осведомен.

— Стигнахме до там. Но кой притежава фиктивната корпорация?

Адлър сниши гласа си до шепот.

— Изцяло е контролирана от сенатор Чарлз Кинкейд.

— Сигурен ли си?

Адлър се поколеба само за секунда.

— Не на сто процента, но достатъчно сигурен, че сенатор Кинкейд е техен клиент. „Шане и Симон“ са осигурили парите. Но съществуват много податки, че са го направили в негова полза.

— Това подсказва, че Саботьора има добри връзки в Германия.

— Такова беше заключението и на баща ви — отвърна Адлър.

Кинкейд вероятно служеше на Саботьора, точно както беше подозирал. Но Бел нямаше време да се поздравява за откритието. Моментално нареди разследване на всеки външен подизпълнител, привлечен от компания „Южен Пасифик“ да работи на линия Каскейд. И прати предупредителна телеграма до Арчи Абът да държи под око сенатора.

 

 

— Телеграма, господин Абът.

— Благодаря ви, господин Медоуз.

Арчи Абът се усмихна широко, след като разшифрова телеграмата от Айзък Бел. Вчеса рижата си коса в отражението на вагонния прозорец и оправи стегнатата си вратовръзка. След това закрачи право към частния кабинет на Озгуд Хенеси, въоръжен с чудесен повод да се обади на мис Лилиан, която носеше рубинено кадифена блузка, вталена в кръста, с интригуващи перлени копчета отпред и впита по бедрата дълга пола.

Старецът тази сутрин не беше в дружелюбно настроение.

— Какво искаш, Абът?

Лилиан наблюдаваше внимателно, за да прецени как ще се оправи Арчи с баща й. Нямаше да се разочарова. Арчи нямаше проблеми с бащите. Слабостта бяха майките.

— Искам да ми кажете всичко, което знаете за външните подизпълнители, работещи по отсечката — каза Абът.

— Вече знаем за „Стълбове и кесон Юниън“ — отвърна тежко Хенеси. — Иначе, няколко долу в Каскейд. Доставчици, хотели, перални. Защо питаш?

— Айзък не иска да се повтори проблемът със стълбовете, нито пък аз. Проверяваме всички външни контрактори. Правилно ли разбирам, че от „Южен Пасифик“ е бил нает подизпълнител за доставянето на траверси за линията?

— Разбира се. Когато започнахме да я строим, уредих да се складират траверси отсам моста над каньона, за да можем бързо да скочим напред, след като го прехвърлим.

— Къде е дъскорезницата?

— На около дванайсет километра нагоре в планината. Новите собственици модернизираха старата водна дъскорезница.

— Доставяха ли траверси според обещаното?

— В общи линии. Оттам смъкването на материала долу е бавно, но общо взето се получи. Дадохме им голяма преднина и креозотният цех има повече, отколкото може да обработи.

— Цехът също ли е външен контрактор?

— Не. Наш е. Просто го събаряме и го местим по линията, където ни потрябва.

— Защо не учредихте своя дъскорезница, както сте правили преди?

— Защото мостът беше далече напред от останалата част от трасето. Тези хора вече работеха. Изглеждаше най-бързият начин да се свърши работата. Това е всичко, което мога да ти кажа.

— Между другото, виждали ли сте сенатор Кинкейд днес?

— Не, от вчера не съм го виждал. Ако си толкова заинтригуван от дъскорезното предприятие, защо не се качиш горе да го видиш?

— Точно там отивам.

Лилиан скочи от стола си.

— Ще дойда с теб!

— Не! — отвърнаха едновременно Арчи Абът и Озгуд Хенеси.

Баща й удари с юмрук по масата за повече тежест. Арчи й предложи грабваща сърцето усмивка и извинение.

— Бих искал да дойдеш с мен, Лилиан, но политиката на Ван Дорн…

— Знам. Вече го чух. Не водите приятели на престрелки.