Клайв Къслър, Джъстин Скот
Саботьорът (45)

44

— Всяка железница и страната — каза Айзък Бел.

Най-после го осъзна.

Престъпленията на Саботьора бяха продиктувани от толкова дръзка цел, колкото бяха зли и деянията му.

— Най-после знам какво иска той — каза Айзък. — Колкото и да е извратен, мотивът му е понятен. Твърде амбициозен е за нещо по-малко. Чудовищни престъпления, обслужващи бляна на гениален ум. Но как би могъл да се наслаждава на победата си? В мига, в който заграби железниците, ще го подгоним безмилостно от единия край на континента до другия.

— Напротив — отвърна Ебънизър Бел. — Ще се радва на победата си в лично охолство.

— Как?

— Предпазил се е от възможността да бъде идентифициран. Кого ще гоните? В коя страна? Толкова изобретателен престъпник, колкото го описваш, би осигурил „пенсионирането“ си, да го наречем така, по модела на европейските търговци на оръжие. Или опиумните картели. Знам за спекуланти и борсови мошеници, които въртят незаконната си търговия безпрепятствено от трийсет години.

— Как? — настоя Айзък, макар че вече започваше да схваща картината.

— Ако бях Саботьора — отвърна Ебънизър, — щях да отида в чужбина. Щях да учредя лабиринт от чуждестранни холдинг компании, защитени от корумпирани правителства. Фиктивните ми корпорации биха подкупвали властите, за да си затварят очите. Да подкупя военния министър, защо не и финансовия. Европейските бюрократи са ужасни.

— А в Америка — член на Сената на САЩ — каза тихо Айзък.

— Корпорациите подкупват сенатори. Защо да не го направи един престъпник? Имаш ли предвид някой сенатор?

— Чарлз Кинкейд.

— Човек на Хенеси. Макар да съм длъжен да заявя, че винаги съм смятал Кинкейд за по-голям палячо от повечето, които заседават в онази височайша камара.

— Така изглежда. Но от доста време имам ужасно подозрение за него. Това, което ми подсказваш, го обяснява. Би могъл да е агентът на Саботьора.

— С неограничен достъп до правителствени служители, горящи от желание да угодят. И не само агентът на Саботьора в Съединените щати, но също така и шпионинът на Саботьора във вътрешния кръг на Хенеси. Би било дяволски подло, нали, синко?

— И ефективно! Ако Саботьора е показал като нещо повече от хладнокръвие и безскрупулност, това е ефективността… Но с тази хипотеза има един проблем: Чарлз Кинкейд изглежда клони да бъде номиниран за президентския пост.

— Не говориш сериозно!

— Престън Уайтуей го подкрепя. Трудно ми е да си представя политик, който иска да стане президент, рискувайки да го хванат, че взима подкупи от убиец.

— Няма да е първият политик, достатъчно нагъл, за да се самоубеди, че никой не може да го хване — отвърна кротко Ебънизър Бел.

Падрейк Райли ги прекъсна, за да заяви, че е сервирал бренди и кафе в библиотеката и би желал да си легне, в случай че не желаят още нещо. Завъртя се на пети и изчезна, преди да размислят.

Освен това беше оставил разпалени въглища зад решетката на камината. Докато Ебънизър Бел наливаше щедро глътки бренди в две кафени чаши. Айзък се загледа в пламъците, мислейки трескаво. Възможно беше Кинкейд да е наел боксьорите да го убият в Роулинс.

— Натъкнах се на Кени Блум в Овърленд Експрес — подхвърли той.

— Как е хайманата?

— С около трийсет кила по-тежък от средния хаймана и по-богат от всякога. Татко, как Саботьора би събрал капитала, нужен му да купи „Южен Пасифик“?

Ебънизър отговори без колебание.

— От най-богатите банкери на света.

— Морган ли?

— Не. Както разбирам, ресурсите на Морган са изопнати. Не би могъл да пипне линиите на Хенеси. Нито Вандербилт или Хариман, или Хил, дори да се обединят. Ван Дорн има ли офиси в чужбина?

— Имаме взаимни споразумения с чуждестранни следователи.

— Погледнете в Европа. Единствените достатъчно богати банкери са в Лондон и Берлин.

— Непрекъснато споменаваш Европа.

— Ти ми описа престъпник, който трябва да опази огромен капитал в най-строга тайна. Накъде би могъл да се обърне за парите си, освен към Европа? И точно там ще се скрие накрая. Препоръчвам ти да използваш европейските връзки на Ван Дорн, за да хванеш банкерите му. Междувременно ще разровя въглените.

— Благодаря ти, татко. — Айзък стисна ръката му. — Вдъхна нов живот на случая.

— Къде отиваш?

Айзък крачеше към коридора.

— Връщам се на отсечката колкото може по-бързо. Ще продължи да напада, докато Хенеси се срути.

— Но няма бързи влакове толкова късно.

— Ще наема специален до Олбъни и ще хвана експрес „Чикаго“.

Баща му го изпрати до вратата, помогна му с палтото и се задържа във фоайето, щом синът забърза в нощта.

— Когато мога да се върна — извика през рамо Айзък, — има едно лице, с което искам да те запозная.

— Очаквам да се запозная с мис Морган.

Бел се закова на място. Това в окото на баща му блясък от светлината на лампата ли беше, или намигване?

— Знаеш? Чул си?

— Източниците ми са единодушни: „Синът ти — казват ми — е щастливец“.

 

 

Поредният бурен тихоокеански вятър духаше с все сила, докато Джеймс Дашууд присъстваше на дванайсетото си събрание на въздържатели. Този път се провеждаше в мразовит салон в Санта Барбара, нает от „Лосовете“. Дъжд пердашеше в прозорците, а вятърът огъваше дърветата и пръскаше мокри листа по стъклата. Но ораторът беше вдъхновен, а публиката — ентусиазирана, в очакване на пикантно въодушевено слово от чворестия червендалест „Капитан“ Уили Ейбрамс, водач на клипер от нос Хорн, оцелял от корабокрушение и реформиран пияница.

— Че алкохолът не е хранителен… — забумтя капитан Уили. — Че води до обща и нездравословна възбуда… Че втвърдява мозъчните тъкани… е доказано от всеки научен анализ. Питайте всеки корабен офицер какво предизвиква моряшките бунтове. Отговорът му? Алкохолът. Питайте полицая какво прави хората престъпници? Отговорът му? Алкохолът. Питайте пазача в затвора. Алкохолът. И помислете за разхода! Колко самуна хляб могат да удостоят кухненската маса с парите, похарчени за упойващи течности? Колко уютни домове могат да се построят с тези пари? Ами че с тези пари може да се изплати целият национален дълг!

Дашууд се заслуша, отвлечен за миг от огледа на мъжете сред публиката. От многото оратори въздържатели, които беше слушал досега, докато търсеше ковача Джим Хигинс, капитан Уили Ейбрамс беше първият, който обещаваше изплащане на националния дълг.

След като приключи и Дашууд не видя в изнизващата се тълпа никой, който да прилича на ковача, се приближи до подиума.

— Още един ли? — попита капитан Уили, докато прибираше бележките си. — Винаги има време за още един обет.

— Вече съм дал обет — отвърна му Дашууд и размаха под носа му „Декларацията за пълно въздържание“, регистрирана преди четири дни от клона на Женския християнски въздържателски съюз във Вентура. Имаше още десет такива в чантата си, наред с куката за дерайлиране на влакове, изработена от котва, и пачка копия от скицата на дървосекача.

— Търся един приятел, който, надявам се, е дал обета, но може да го е нарушил. Изчезнал е и се боя от най-лошото. Висок мускулест тип, ковач на име Джим Хигинс.

— Ковач? Едър мъж? Изгърбени рамене? Тъмна коса? Тъжни и уморени очи?

— Виждали сте го?

— Дали съм го виждал? И още как. Благодарение на мен горкият дявол промени навиците си. До крайност.

— В какъв смисъл?

— Вместо да даде обет никога повече да не пие алкохол, закле се да се откаже от всичко, което би могъл изобщо да иска един мъж.

— Не ви разбирам, капитан Уили.

Ораторът се озърна наоколо да се увери, че няма да го чуят жени и смигна със сбръчкания клепач над кървясалото си око.

— Отказа пиенето, отказа светските неща, дори момичетата отказа. Значи, братко, аз искрено вярвам, че пиенето и пиянството са неразделими злини. Самият наш Спасител Иисус не би могъл да опази клиентите си трезви, ако държеше бар. Но никога да не се казва, че капитан Уили проповядва отказ от всички земни удоволствия.

— Какво направи Джим Хигинс?

— Монах е станал, както чух.

— Монах?

— Влезе в манастир, това направи.

Джеймс Дашууд бързо извади бележника си.

— Кой орден?

— Не съм сигурен за това. Орденът на Свети Някой си. Изобщо не бях го чувал преди. Не е от редовните, нещо като разклонение… каквито се срещат в тия краища.

— Къде?

— Нагоре по крайбрежието. Разбирам, че много са разпрострели.

— Кой град?

— Някъде северно от залив Моро, мисля.

— В хълмовете или до морето? — настоя Дашууд.

— И двете, както чух. Много се ширят.

 

 

Бяха изтекли четирийсет години, откакто първият трансатлантически телеграфен кабел анихилира времето и пространството. До 1907 г. над дузина такива се изпъваха под океана между Ирландия и Нюфаундленд. Последният можеше да предава по сто и двайсет думи в минута. Докато Айзък Бел летеше на запад, значителен дял от капацитета на кабела бе ангажиран от детективска агенция Ван Дорн в събиране на информация за европейските банкери на Саботьора.

Телеграмите се сипеха при всяка смяна на влаковия екип и всяко спиране за вода. Докато стигне до Бъфало в наетия локомотив „Атлантик 4-4-2“ — бърза машина с високи колела, гонеща крайезерното трасе на равнището на водата — Бел имаше цял куфар пълен с хартии. По пътя при него се качваха агенти на Ван Дорн и наети на договор проучватели, специалисти в банковото дело и преводачи от френски и немски. В началото докладите бяха от общ характер, по европейското финансиране на железопътни трасета в Китай, Южна Америка, Африка и Мала Азия. След това, докато колегите на агенцията разравяха по-надълбоко, докладите станаха по-специфични, с повтарящи се упоменавания на компания „Шане & Симон“, малко известна немска инвеститорска къща.

— Бел нае спален „Пулман“ в Толедо за набъбващия си персонал и замени „4-4-2“ с по-мощен „Болдуин 4-6-0“. В Чикаго добави и вагон-ресторант, за да могат следователите му да разпрострат работата си по масите, докато бързаха през Илинойс и Айова.

Прекосиха Канзас, сменяйки локомотивите с новия високоефективен в сравнение с „Болдуин“ „Атлантикс“, за да вдигнат скоростта по лекия, но неумолим наклон на Големите равнини. Взимаха телеграми при всяко спиране. Масите в ресторанта бяха затрупани под жълтата хартия. Оперативните, счетоводителите и одиторите на Айзък Бел нарекоха специалния си влак „Ван Дорн Експрес“.

Появиха се Скалистите планини, сини като небето, след това се оформиха от мъглата в три отделни увенчани със сняг вериги. Шефовете на Планинското подразделение на железницата, водени от желание да помогнат, подмениха най-добрите си машини прериен тип с тежките цилиндри „Воклейн“, подходящи за наклона на трасето. До този момент в бързия бяг през континента осемнадесет локомотива и петнадесет екипа бяха карали „Ван Дорн Експрес“ на скорост, надминала рекорда от предишната година, петдесет часа от Чикаго.

Бел вида шаблон, който се въртеше около компанията „Шане & Симон“, базирана в Берлин. Преди години си беше създала здрави връзки с германското правителство посредством могъщия канцлер Ото фон Бисмарк. Тези връзки бяха укрепнали при сегашния владетел, кайзер Вилхелм. Източниците на Ван Дорн донасяха, че финансовата къща изглежда тайно беше преливала правителствени пари към строителите на Багдадската железница, за да поддържа фикцията, че Германия не е замесена в строежа на железницата, противопоставяйки се на британските, френските и руските интереси в Близкия изток.

— Работодателят на сенатор Чарлз Кинкейд, доколко помня — каза един от преводачите, служил в Държавния департамент, преди да го привлече Ван Дорн.

— От времето, когато е станал известен като „героят инженер“.

Бел телеграфира до Сакраменто, за да проверят за трансакции между „Шане & Симон“ и членове на вътрешния кръг на Хенеси.

Чарлз Кинкейд, разбира се, беше останал в челото на списъка в ума на Айзък Бел, след като баща му бе обяснил, че чуждестранни холдингови компании и тайният им собственик щяха да са прикрити от корумпирани правителствени лица. Естествено, един американски сенатор можеше да помогне много за интересите на Саботьора и за опазване на тайните му. Но какъв мотив можеше да тласка Кинкейд да излага на риск вече изгодната си политическа кариера? Пари? Много повече, отколкото печелеше от акциите на железница „Южен Пасифик“. Неприязън към Хенеси, затова че не е окуражил Лилиан да се омъжи за него? Или ухажването беше игра, повод да може да се навърта около вечно движещия се щаб на Хенеси?

— Но как се връзваше шпионирането за Саботьора с президентските му аспирации? Или окуражаваше Престън Уайтуей да води кампанията му, само за да си осигури димна завеса? Дали Чарлз Кинкейд не бе пожертвал политическите си мечти, за да се съсредоточи над трупане на огромни богатства чрез подкупи? Или, както беше предположил баща му, беше толкова арогантен да вярва, че ще може да се измъкне и с двете?

Дефиницията на Ебънизър Бел за „разравяне на въглените“ се оказа доста вълнуващо начинание. Президентът на „Американска щатска банка“ започна с разпитване на доверени приятели и колеги в Бостън. Ню Йорк и Вашингтон по телефон, телеграф и с частни куриери. След като научи каквото можа благодарение на високите си връзки, зарови по-надълбоко в централните райони на страната, като обърна особено внимание на Сейнт Луис, рожденото място на изгорялата компания „Подводни стълбове и кесон Юниън“. Информацията, която събра в Запада, покривайки най-големите банкери в Сан Франциско, Денвър и Портланд, го доведе до необходимостта да потърси услугите на по-дребните банки в Калифорния и Орегон.

Молба от страна на влиятелния бостънски банкер доведе до частна среща в Юрика, дълбоководно пристанище, което обслужваше индустрията с дървен материал от секвоя на двеста километра северно от Сан Франциско. Стенли Перони, енергичният президент на Северозападна банка Юрика, се отби в офиса на предприемчивия дървосекач А. Дж. Готфрайд. Готфрайд беше заел солидна сума от банката на Перони, за да модернизира дърворезна компания „Хъмбълт бей“. Офисът му беше с изглед към дървения му кей, изпънал се навътре в пердашеното от дъжда пристанище.

Готфрайд извади от бюрото си бутилка класен бърбън и двамата мъже започнаха да отпиват, обсъждайки времето. Това, че ставаше от ужасно по-ужасно, можеше да се предскаже от гледката с червения парен катер, пухтящ напористо между пристаналите и закотвени товарни шхуни.

— Проклето време. Май ще ни удари отново.

Червеният катер се пилотираше от специалния куриер на метеорологичната служба на САЩ, който вещаеше прогнози за силни бури на капитаните на съдове в пристанището.

Банкерът мина по същество.

— Доколкото помня, Готфрайд, ти купи дърворезна „Хъмбълт бей“ с приходите от продажбата на дърводобивното си предприятие в източен Орегон.

Дървосекачът, решил да се възползва от тази неочаквана визита на банкера си, отвърна:

— Точно така стана. Макар да си спомням, че ти го улесни, като обеща да ми помогнеш с подмяната на старото оборудване.

— Готфрайд, кой купи твоята компания „Източен Орегон“?

— Един тип с повече пари, отколкото разум — призна сърдечно Готфрайд. — Бях се отчаял, че изобщо ще мога да се отърва, докато той не се появи. Просто беше прекалено скъпо да се смъква дървото от онези планини. Не като тук, където мога да товаря шхуните с дървен материал от собствения си кей. Стига, разбира се, съдовете да не потънат, докато се опитват да стигнат до пристанището.

Перони кимна нетърпеливо. Всеки знаеше, че входът към залив Хъмбълт заслужаваше прозвището си „Гробището на Пасифика“. Гъстата като грахова супа мъгла, пенестите вълни, разсипващи се на вихрушки и облаците пушек от дърворезните превръщаха намирането на канала в изпитание, от което косите на морските капитани побеляваха.

— Разбирам — натърти той, — че планираш да добавиш фабрика за дограма и врати към бизнеса си.

— Стига да мога да събера средствата — отвърна Готфрайд с надеждата, че е чул добре. — С тази Паника не е лесно да заемеш пари.

Банкерът погледна дървосекача в очите и каза:

— Подозирам, че някои благонамерени заемодатели ще нададат съчувствено ухо, въпреки Паниката. Кой купи „Източен Орегон“?

— Не мога да ти кажа всичко за него. Както можеш да си представиш, точно на този кон не му гледах зъбите. Веднага щом си стиснахме ръцете, духнах от там колкото може по-бързо.

Пресуши чашата си и си наля нова, а чашата на банкера допълни.

— Какво все пак знаеш за купувача на дървопреработвателна компания „Източен Орегон“? — настоя Перони.

— Първо, че имаше доста пари.

— Откъде издаде чека си?

— Виж, това беше интересно. Бих предположил, че ще е през Сан Франциско или Портланд. Но чекът му беше от нюйоркска банка. Беше малко подозрително, но го изплатиха чисто.

— Човекът от Ню Йорк ли беше?

— Може би. Определено не разбираше много от бизнеса с дървен материал. Сега като го спомена, струва ми се, че го купуваше за някой друг.

Банкерът кимна, окуражавайки дървосекача да продължи разказа. Ебънизър Бел беше дал ясно да се разбере, че не очаква цялата история от един-единствен източник. Но всяко късче беше от полза. И могъщият президент на „Американска щатска банка“ също така беше дал ясно да се разбере, че ще е благодарен за всяко сведение, което Перони можеше да му подаде по жицата.