Клайв Къслър, Джъстин Скот
Саботьорът (23)

22

Арчи Абът, чието семейство със синя кръв му беше забранило да стане актьор, членуваше в клуб в Грамърси парк, наречен „Играчите“. „Играчите“ бе учреден преди деветнайсет години от сценичния актьор Едуин Бут, най-добрият Хамлет от предишния век и брат на убиеца на президент Линкълн. Марк Твен и генерал Уилям Текъмеш Шърман, чийто прословут унищожителен поход през Джорджия бе ускорил края на Гражданската война, бяха подкрепили усилието. Бут беше предоставил личния си дом, а знаменитият архитект Станфорд Уайт го беше преобразувал в клубна къща, преди да бъде смъртоносно прострелян в Медисън Скуеър Гардън от стоманения наследник Хари Тоу.

Бел и Абът се срещнаха за бърза вечеря на долния етаж в „Грила“. Беше първото им ядене след закуската, набързо изгълтана в едно барче в Джърси сити. Качиха се по великолепното стълбище за кафе, след което се запътиха към Четирийсет и четвърта улица и Бродуей да погледат „Фолиз 1907“.

Бел се задържа в читалнята, за да се възхити на един портрет в цял ръст на Едуин Бут. Характерният стил на художника, могъща смес от проницателен реализъм и романтичен импресионизъм, събуди вълна от емоции в сърцето му.

— Това го нарисува един брат от „Играчите“ — отбеляза Абът.

— Доста добър е, нали?

— Джон Сингър Сарджънт — каза Бел.

— О, разбира се, че познаваш работата му — рече Абът. — Сарджънт нарисува онзи портрет на майка ти, който е окачен в приемната на баща ти в Бостън.

— Малко преди да умре — промълви Бел. — Макар че човек изобщо не би го разбрал, гледайки такава красива млада жена. — Усмихна се на спомена. — Понякога сядах на стъпалата и й говорех. Изглеждаше нетърпелива и все едно че я чувах как казва на Сарджънт: „Хайде довърши го, омръзна ми да държа това цвете“.

— Честно казано, бих предпочел да отговарям на портрет, отколкото на моята майка — пошегува се Абът.

— Да тръгваме! Трябва да се отбия в офиса, за да им кажа къде да ме намерят. — Като всички офиси на Ван Дорн в големите градове, щабът им на Таймс Скуеър беше денонощно отворен.

Облечени в бели фракове, оперни пелерини и копринени цилиндри, двамата забързаха към Парк авеню, който се оказа задръстен от двуколки, автомобилни таксита и трамваи, пълзящи към горната част на града.

— Ще стигнем по-бързо с метрото.

Подземната станция на Двайсет и трета бе окъпана с електрическа светлина и блестеше с белите си плочи. Тълпата пътници на перона варираше от мъже и жени, излезли да прекарат навън вечерта, до търговци, работници и домакини, прибиращи се у дома. През гарата профуча експресен влак, с отрупани с хора прозорци. Абът се похвали:

— Подземните ни линии ще направят възможно милиони нюйоркчани да ходят на работа в небостъргачите.

— Вашите подземни линии — отбеляза сухо Бел, — ще направят възможно криминални типове да оберат банка в бизнес центъра и да отпразнуват удара в жилищната част, преди ченгетата да са се появили на сцената.

Метрото ги откара за няколко минути до Четирийсет и втора и Бродуей. Изкачиха стъпалата и се озоваха в свят, където нощта бе прогонена. Таймс скуеър бе осветен ярко като ден от импозантните електрически билбордове, на които хиляди мигащи бели светлини рекламираха театри, хотели и „дворци на омарите“, шикарни заведения за театрална публика и звезди на шоубизнеса. По улиците бръмчаха моторни коли, таксита и автобуси. Тълпи се точеха, нетърпеливо забързани по широките тротоари.

Бел нахлу през парадната врата на хотел „Никърбокър“, първокласно заведение със стенописа на Кинг Коул Стария, нарисуван от Максфийлд Париш, украсил фоайето. Офисът на Ван Дорн се намираше на втория етаж, разположен в дъното, на дискретно разстояние от величественото стълбище. Опитен на вид млад мъж със зализана назад черна коса и дълга вратовръзка посрещаше клиенти в обзаведеното с вкус предно помещение. Изящно скроеното му сако прикриваше колан с револвер, който умееше да използва. Карабина с къса цев за разпръсване на тълпа му беше под ръка в долното чекмедже на бюрото му. Ключалката към задното помещение контролираше с електрически бутон до коляното си.

Задното помещение приличаше на офис на рекламен мениджър, с пишещи машини, лампи със зелено стъкло, стоманени шкафове с папки, календар на стената, телеграфен ключ и редица телефони тип „свещник“ на бюрото на дежурния служител. Вместо жени в бели блузи, които да печатат на бюрата, половин дузина детективи попълваха документи, обсъждаха тактики или се изтягаха, отдъхвайки след дежурство във фоайетата на хотелите по Таймс скуеър. Имаше отделни входове за посетители, чиято поява можеше да не се приеме добре в луксозното фоайе на „Никърбокър“, или се чувстваха по-комфортно да влизат и излизат от задната уличка.

Освирквания посрещнаха костюмите на Бел и Абът.

— Път! Минават оперните контета!

— Задници, не сте ли виждали джентълмени досега? — попита Абът.

— Накъде сте тръгнали, облечени така като пингвини?

— „Жарден дьо Пари“, на покрива на театър „Хамърстейн“ — отвърна гордо Абът, вдигна леко цилиндъра си и развя пелерината си в пищен жест. — На „Фолиз 1907“.

— Какво? Имате билети за „Фолиз“? — изломотиха няколко души удивени. — Как се докопахте до тях?

— По благоволение на шефа — отвърна Абът. — Продуцентът, господин Зигфилд, дължи една услуга на господин Ван Дорн. Нещо за жена, която не била негова. Хайде, Айзък. Завесата вече се вдига!

Но Айзък Бел стоеше като забит в пода, вторачен в телефоните, строени като войници. Нещо го човъркаше. Нещо забравено. Нещо пренебрегнато. Или спомен за нещо сбъркано.

Барутният кей на Джърси сити изплува в ума му. Имаше фотографска памет и проследи подстъпа към кея откъм сушата и навътре във водата стъпка по стъпка, метър по метър. Видя картечницата „Викърс“, насочена към портала, който го изолираше от главните възли. Видя въглищните тендери, които бе заповядал да блокират портата. Видя низ натоварени вагони, пушека, надигналата се от прилива вода, пътническия терминал Къмюнипау от червени тухли, с фериботния му кей и бетонната стена на брега в далечината…

Какво липсваше?

Телефонен звън. Дежурният служител вдигна средния телефон, който някой беше маркирал като най-важен с помощта на червило — същото, което използваха и вариететните актриси.

— Да, сър, господин Ван Дорн!… Да, сър! Тук е… Слушам, сър! Довиждане, господин Ван Дорн.

Дежурният остави слушалката и каза на Айзък Бел:

— Господин Ван Дорн каза, че ако не напуснете офиса в тази минута, сте уволнен.

Излязоха от „Никърбокър“ на бегом.

Арчи Абът, вечно напереният туристически гид, посочи към двуетажната жълта фасада на ресторант „При Ректор“, щом тръгнаха към Бродуей. Особено внимание обърна на огромната статуя при входа.

— Виждаш ли онзи грифон?

— Трудно бих го пропуснал.

— Пази най-великолепния палат за омари в целия град!

Лилиан Хенеси обожаваше да влиза в „При Ректор“. Пристъпеше ли елегантно покрай грифона на тротоара, за да се озове в огромната жълто-зелена страна на чудесата от злато и кристал, осветена ярко от гигантски полилеи, Лилиан се чувстваше като велика и обожавана актриса. Най-хубавото бяха огледалата от пода до тавана, позволяващи на всеки в ресторанта да види кой влиза през въртящата се врата.

Тази нощ хората се бяха вторачили в красивата й златиста рокля, зяпнали бяха в колието от диаманти на гърдите й и си бяха шепнали за удивително чаровния й кавалер. Или, според израза на Марион Морган, неописуемо чаровния й кавалер. Колко лошо, че беше само сенатор Кинкейд, който все още продължаваше упорито да я ухажва с надеждата да сложи ръце на богатството й. Колко по-възбуждащо щеше да бъде, ако влезеше тук с мъж като Айзък Бел — чаровен, без да е красив, силен, без да е брутален, суров, без да е груб.

— За какво мислиш? — запита я Кинкейд.

— Мисля, че трябва да привършим с омарите си и да отидем на представлението… О, чуй оркестъра… Ана Хелд идва!

Ресторантският оркестър винаги засвирваше най-новия хит на актрисата от Бродуей, щом влезеше. Песента беше „Просто не мога да накарам очите си да се държат прилично“.

Лилиан запя със сладък, звънък и съвършен глас:

В североизточния ъгъл на лицето ми,

и в същото местенце на сърцето ми…

И ето я нея, френската актриса Ана Хелд, с тънкото й кръстче, подчертано от великолепната зелена рокля, много по-дълга от тези, които носеше на сцената, цялата усмивки и блеснали сини очи.

— О, Чарлз, толкова е възбуждащо. Радвам се, че дойдохме.

Чарлз Кинкейд се усмихна на удивително богатото момиче, подпряло лакти на покривката на масата срещу него и изведнъж си даде сметка колко млада и невинна беше в действителност. Готов бе да се обзаложи, че именно от Хелд беше усвоила игривия си поглед. Много ефективно при това, длъжен бе да признае, след като изпърха с клепки и втренчи в него премрежените си светлосини очи.

— Толкова се радвам, че ми телефонира — каза той.

— „Фолиз“ са се върнали — отвърна тя безгрижно. — Трябваше да дойда. Кой иска да ходи на шоу сам?

Това в голяма степен резюмираше отношението й към него. Пренебрежението й го вбесяваше. Но щом приключеше с баща й, старецът нямаше да й е оставил и два залъка в завещанието си, докато той щеше да е достатъчно богат, за да притежава Лилиан с всичките й парцалки. Междувременно преструвките му, че я ухажва, му даваха нужния повод да прекарва повече време близо до баща й, отколкото щеше да му е позволено в ролята му на дресиран сенатор, гласуващ в интерес на железопътните корпорации. Нека Лилиан Хенеси да презира своя твърде стар, леко комичен ухажор зестрогонец, безнадежден любовник, незабележим като мебелите наоколо. Накрая щеше да я притежава — не като съпруга, а като предмет, като красива скулптура, на която да се насладиш, щом изпиташ подтик.

— Аз също трябваше да дойда — отвърна й Кинкейд и изруга на ум двамата професионални боксьори от Роулинс, неуспели да убият Айзък Бел.

Точно тази вечер повече от всякога трябваше да е на публично място. Дори Бел да не беше почнал да го подозира, скоро щеше да го заподозре. Странното усещане за нещо нередно вече трябваше да се е промъкнало в ума на детектива. Колко време оставаше, преди постерът на Бел с издирваното лице да раздвижи паметта на някой, който го е видял да подготвя положение? Прекалено големите уши на рисунката нямаше вечно да го пазят.

Какво по-добро алиби от „Фолиз 1907“ в „Жарден дьо Пари“ на Хамърстейн?

Стотици хора щяха да помнят, че сенатор Чарлз Кинкейд е вечерял в „При Ректор“ с най-ухажваната наследничка в Ню Йорк. Хиляда души щяха да видят как „Героят инженер“ пристига на най-голямото шоу на Бродуей с незабравимо момиче под ръка — на цели два километра от друго едно „шоу“, което щеше да засенчи дори „Фолиз“.

— На какво се усмихваш, Чарлз? — попита го Лилиан.

— Очаквам с нетърпение забавлението.