Клайв Къслър, Джъстин Скот
Саботьорът (19)

18

Бяха двама.

Ударът отзад накара Бел да залитне към първия боксьор, който го порази в челюстта. Крошето го завъртя като пумпал. Вторият боксьор го очакваше с юмрук, който изкара детектива от равновесие.

Бел удари баласта с рамо, претъркаля се през нацепените траверси и се блъсна в една от релсите. Студената стомана се озова като възглавница зад главата му и детективът се опита да се съсредоточи над това, което ставаше с него. Само преди няколко секунди стоеше на задната платформа на първокласен влак с луксозни купета. След това беше тичал на помощ на жена, която не се нуждаеше от спасяване. Сега двама професионални боксьори го млатеха с голи юмруци.

Обкръжиха го, отказвайки го от всякаква мисъл за бягство.

Половин километър надолу маневрената машина на гарата спря на страничен коловоз и хвърли дълъг лъч светлина с предния си фар по релсите, като освети Бел и нападателите му достатъчно, за да могат да се виждат един друг, но не толкова, че да ги види някой друг и да се намеси.

На тази далечна светлина видя, че са едри мъже, не високи колкото него, но всеки от двамата го надвишаваше на тегло. По стойките им разбра, че са професионални биячи. С лека стъпка, знаеха как да нанесат удар, знаеха къде да поразят тялото, за да нанесат най-големи щети, знаеха всеки мръсен трик в учебника. Разбра по хладните им изражения, че не би могъл да очаква милост.

— Ставай, момченце. Стани и се бий като мъж.

Отдръпнаха се, за да му отворят място — толкова уверени бяха в уменията си и във факта, че го надвишават двама срещу един.

Бел тръсна глава, за да проясни ума си и присви крака. Беше трениран боксьор. Знаеше как да поеме удар. Знаеше как да се изплъзне от удар. Знаеше и как да нанася удари в мълниеносни комбинации. Но го превъзхождаха числено и също си разбираха от работата.

Първият мъж зае нападателна поза, прибрал ниско юмруци в предизвикателната стойка на шампиона по бокс Джон Л. Съливан. Вторият държеше ръцете си по-високо в стила на „Джентълмен Джим“ Корбът, единственият, който бе нокаутирал Съливан. С него трябваше да се внимава, след като Корбът беше интелигентният боксьор, за разлика от грубия борец. Лявата ръка и рамото на този мъж предпазваха челюстта му, също както би правил и Корбът. Дясната му ръка предпазваше стомаха му и беше пазеният в резерв съкрушителен чук.

Бел се надигна.

Корбът отстъпи назад.

Съливан атакува.

Стратегията им, разбра Бел, беше проста и щеше да е брутално ефективна. Докато Съливан атакуваше фронтално, Корбът щеше да стои отстрани и да го удря отзад всеки път, щом Бел залитнеше и излезеше извън обхвата му. Ако Бел издържеше достатъчно дълго, за да изтощи Съливан, Корбът щеше да заеме мястото му със свежи сили.

Двуцевният деринджър на Бел беше в шапката му, която висеше на закачалката в спалното му купе. Пистолетът му също беше на влака, забързан към Шайен. Беше облечен във вечерния си тоалет, в който се беше хранил и играл покер: смокинг, надиплена риза с диамантени копчета, копринена вратовръзка. Само краката му в излъскани черни ботуши вместо в бални лачени обувки, скрити под крачолите на панталоните, биха попречили на някой придирчив оберкелнер да го настани на най-хубавата маса в луксозен ресторант.

Съливан нанесе широк десен. Бел се сниши. Юмрукът изсвистя над главата му и Съливан, загубил равновесие залитна покрай него. В същия момент Бел го порази два пъти, веднъж в коравия му като скала стомах, без абсолютно никакъв ефект, и след това отстрани в лицето, което го накара да изреве ядосано.

Корбът се изсмя силно.

— Интелигентен боец. Къде се научи да се боксираш, синко? Харвард ли?

— Йейл — отвърна Бел.

— Е, ето ти един за „Була Була“^[1] — Корбът финтира с десния си и нанесе силен ляв към ребрата на Бел. Въпреки че успя да се отдръпне, беше все едно да те връхлети локомотив. Детективът се срути долу с разкъсваща болка в хълбока си. Съливан притича, за да го изрита в главата. Бел се превъртя в паниката си и подкованият ботуш, нацелен в лицето му, отпра рамото на вечерното му сако.

Моментът не беше подходящ за спазване правилата за джентълменско поведение „Маркиз Куинсбъри“. Сграбчи в шепата си тежко парче баласт, докато се превърташе, и се вдигна на крака.

— Споменах ли, че учих и в Чикаго? На Уест Сайд. Хвърли камъка с всичка сила в лицето на Корбът. Корбът изрева от болка и се хвана за окото.

Бел беше очаквал да го зашемети, ако не и напълно да го извади от боя. Но Корбът се оказа много бърз. Беше се снишил достатъчно, за да избегне пълната сила на летящия камък. Пусна ръката си от окото, изтри кръвта по предницата на ризата си и я стисна отново в юмрук.

— Подписа си присъдата, колега. Има бърз и бавен начин да умреш. Току-що си спечели бавния.

Корбът закръжи, с единия юмрук високо, другия снишен, едното око потъмняло, другото — блеснало злобно. Нанесе няколко бързи удара — четири, пет, шест — за да прецени по реакциите на противника си точно колко е добър и къде е слабото му място. Изведнъж налетя с двоен, ляв и десен, за да го размекне за по-тежък удар.

Бел се измъкна от двата. Но Съливан нападна отстрани и натресе коравия си юмрук по устата му, което отново го събори в нокдаун.

Усети солен вкус в устата си. Вдигна се до седешком и тръсна глава. По лицето му над устните се стичаше кръв. Зъбите му блеснаха на светлината на локомотива.

— Усмихва се — каза Съливан на Корбът. — Смахнат ли е?

— Замаян е. Ударих го по-силно, отколкото мислех.

— Ей, колега, каква е шегата?

— Ела тука да го довършим.

— После какво?

— Оставяме го на линията. Ще изглежда, че го е убил влак.

Усмивката на Бел стана още по-широка.

„Разкървавен нос, най-после. Уоли и Марк, стари приятели, трябва да съм по-близо до залавянето на Саботьора, отколкото си мислех“.

Саботьора все пак се беше качил в Огдън. Беше се снишил, изчаквайки шанса си, докато Бел вечеря, игра карти и черпи за победата в салона. След това злодеят беше скочил в Роулинс, за да наеме тези двама типове да го убият.

— Ще му дам повод да се усмихва — каза Съливан.

— Имаш ли кибрит? — попита го Бел.

Съливан смъкна ръцете си и се вторачи в него.

— Какво?

— Кибрит. Запалка. Трябва ми повече светлина, да ви покажа тая картинка, дето е в джоба ми.

— Какво?

— Попита каква е шегата. Гоня един убиец. Същия убиец, който ви нае, вмирисани скунксове, да ме убиете. Ето я шегата: вие, вмирисани скунксове, ще ми кажете как изглежда той.

Съливан налетя на Бел с жесток десен прав към лицето му. Бел се задвижи бързо. Юмрукът изфуча над главата му като канара и той нанесе левия си долен в главата на противника си, докато залиташе напред от инерцията, след като не улучи детектива. Силата натресе Съливан в земята като набивач на пилони. Този път, когато Корбът му налетя странично, Бел беше подготвен. Посрещна го със същия ляв и разби носа му с рязък пукот.

Корбът изпъшка и се завъртя плавно, измъквайки се от опасно положение, което можеше да завърши с обикновено убийствено падане. Замахна високо с левия си юмрук, за да предпази брадичката си от дясното кроше на Бел, а десния си задържа ниско, за да блокира левия удар към стомаха му. Подхвърли небрежно.

— Ето ти едно, което не са те научили в колежа — И нанесе двоен удар на детектива, с което едва не откъсна главата му.

Съливан замахна към Бел, докато профучаваше край него. Пълната сила на удара го порази точно над слепоочието и го просна на гръб. Болката промуши мозъка му като игла. Но фактът, че изобщо изпитва болка означаваше, че все още е жив и в пълно съзнание, както и че Съливан и Корбът се канят да го убият. Главата му кръжеше и се наложи да се избута с ръце, за да стане отново.

— Господа, давам ви последен шанс. Това ли е мъжът, който ви плати да ме убиете?

Мощното забиване на Съливан изби хартията ръката на Бел.

Той се изправи колкото можа, предвид разкъсващата болка в ребрата и успя да избегне последвалата комбинация от удари.

— Ще те поема после — подхвърли му Бел предизвикателно. — Първо да покажа на партньора ти нещо, което научих в колежа. — След това насочи насмешката си към Корбът. — Ако беше толкова добър, колкото се мислиш, нямаше да се наемеш да пребиваш хора в забравено от бога железопътно градче.

Подейства. Както приказките на маса можеха да издадат намеренията в игра на покер, така и говоренето в бой предизвикваше безразсъдство. Корбът избута Съливан настрана.

— Разкарай се! Ще накарам тоя кучи син да плаче, преди да умре.

Връхлетя с ярост и ударите изригнаха като оръдеен залп.

Бел знаеше, че е понесъл твърде много щети, за да разчита на бързина. Имаше само един последен шанс — да съсредоточи цялата си сила в последен убийствен удар. Твърде изтощен, за да избегне юмруците, понесе два влезе вътре при следващия и удари Корбът силно в челюстта, при което главата му се отплесна назад. След това вложи последната си троха сила в десния си юмрук и го натресе в тялото на Корбът. Дъхът изригна от гърдите му и мъжът се свлече, все едно че коленете му бяха станали на вода. Решен да се бие докрай, посегна да докопа гърлото на Бел докато падаше, но не успя.

Бел се извъртя към Съливан. Едва дишаше от умора, но лицето му се беше изопнало в мрачна решителност.

— Кои ви нае да ме убиете?

Съливан се смъкна на колене до Корбът, бръкна в джоба на палтото на падналия си партньор и измъкна сгъваем нож. Скочи отново на крака и връхлетя към него.

Детективът знаеше, че плещестият бияч беше по-силен от него. Полумъртъв от боя, щеше да е твърде рисковано да се опита да избие ножа. Измъкна своя от ботуша си и го метна със замах, задържайки показалеца си по гладката дръжка, за да не се превърти. Острието блесна като език на гущер и изсвистя право към гърлото на Съливан. Биячът рухна и от ръцете му, мъчещи се да запушат раната, плисна кръв. Нямаше да отговори на въпросите му.

Детективът коленичи до Корбът. Очите му бяха зяпнали и широко отворени. От устата му капеше кръв. И да не умираше от вътрешни разкъсвания от удара в стомаха си, беше близо, тъй че и той нямаше да отговори тази нощ на въпросите му. Без Да губи повече време, Айзък Бел закрачи залитайки покрай коловоза към гара Роулинс и нахлу през вратата на диспечера.

Диспечерът зяпна мъжът с разкъсано вечерно облекло, с обляно в кръв лице.

— Какво е станало с вас, господине?

— Президентът на линията ме е упълномощил да наема специален влак — каза Бел.

— Да бе. А папата току-що ми даде пропуск за райските порти.

Бел измъкна писмото на Озгуд Хенеси от портфейла си и го тикна в лицето му.

— Искам най-бързия ви локомотив.

Диспечерът го прочете два пъти, стана и каза:

— Слушам, сър. Но имам само една машина и по график трябва да я прикача на експресния на запад, който е след двайсет минути.

— Обръщай я. Отиваме на изток.

— До къде?

— След „Овърленд Лимитид“.

— Изобщо няма да го догоните.

— Ако не го догоним, ще разговаряте с господин Хенеси. Сядай зад онзи телеграф и разчисти трасето.

Експресът „Овърленд Лимитид“ имаше петдесет минути преднина, но локомотивът на Бел имаше предимството да тегли само тежестта на въглищата и водата си, докато машината на експреса влачеше осем вагона „Пулман“, багажен вагон, вагон-ресторант и салон. Бакшишът от по сто долара на огняря и машиниста също не навредиха на скоростта му. Изкачиха се през нощта, като се натъкнаха на сняг в планините Медисън Боу, предвестник за зимата, която железопътните строители на Озгуд Хенеси се напряга да изпреварят, докато Саботьора сееше смърт и разрушение, за да ги спре.

Оставиха снега зад себе си, щом се спуснаха в долината Ларъми, профучаха през нея и градчето, като спряха само за вода и се заизкачваха отново. Най-сетне догониха „Овърленд Лимитид“ източно от Ларъми на гара Бъфорд, където издигащото се слънце огряваше розовия гранит на билото на Шермън хил. Експресът беше отбит на страничен коловоз за зареждане на вода, огнярят му се бореше с крана на високия дървен резервоар и дърпаше веригата, която караше водата да тече в локомотивния тендер.

— Имаме ли достатъчно вода, за да стигнем до Шайен, без да спираме? — попита Бел огняря.

— Мисля, че да, господин Бел.

— Подмини го! — каза Бел на машиниста. — Откарай ме направо до гара Шайен. Колкото може по-бързо.

От гара Бъфорд до Шайен пътят се спускаше в продължение на близо петдесет километра. Нищо не лежеше по трасето пред специалния влак, така че продължиха към Шайен със 145 км/ч.