Клайв Къслър, Джъстин Скот
Саботьорът (13)

12

Сборището на безработни скитници извън Огдън запълваше рехаво гористо петно между железопътните линии и потока, който осигуряваше чиста вода за пиене и пране. Беше едно от най-големите сборища в страната — деветте железопътни линии, събиращи се на едно място, предлагаха постоянно движение на товарни влакове, които ден и нощ пухтяха във всички посоки. Ето защо сборището нарастваше с всеки изминал ден. След като Паниката затвори много фабрики, все повече и повече хора хващаха влаковете да търсят работа. Шапките им ги отличаваха като новодошли. В днешно време високите градски бомбета „дерби“ надвишаваха по брой миньорските шапки и работнически кепета. Мяркаха се дори филцови шапки „трилби“ и „хомбърг“, носени от доскоро добре осигурени хора, които не бяха и сънували, че ще тръгнат надлъж и шир да търсят работа.

Хиляда скитници бързаха да приключат с почистването, преди да се е стъмнило. Търкаха пране и котлета за готвене в бидони с вряла вода, окачаха изпраните дрехи на въжета и поставяха котли с дъната нагоре по камъни да изсъхнат. Паднеше ли вечерта, изритваха пръст върху огньовете си и сядаха по земята да изядат жалката си храна на тъмно.

Лагерните огньове щяха да са добре дошли. Северна Юта беше студена през септември и над лагера вече няколко пъти беше прехвърчал сняг. На над хиляда и петстотин метра над морското равнище хората изложени на силните западни ветрове от Грейт Солт Лейк и на източните пориви от планините Уасач. Но железопътните копои от депата на Огдън бяха нападали сборището три нощи по ред с пистолети и бухалки, за да принудят трупащите се скитници да се разкарат. Никой не искаше да се върнат и на четвъртата, тъй че прекараха нощта без лагерни огньове. Хранеха се мълчаливо, със страх от ченгетата и опасения за идващата зима.

Едно сборище на търсачи на работа, като всяко градче или голям град, си имаше квартали, чиито граници бяха ясни за всеки обитател. Някои райони бяха дружелюбни, някои — по-безопасни от други. Надолу по течението и най-далече от линиите, където потокът извиваше, за да се влее в река Уебър, имаше район, който човек бе най-добре да посещава въоръжен. Там правилото „живей и остави другите да живеят“ често отстъпваше на „стреляй, за да не те застрелят“.

Саботьора се запъти безстрашно натам. Насред тази бандитска територия се чувстваше като у дома си. Но дори той разхлаби един нож в ботуша си и премести пистолета си от дълбокия джоб на платненото си палто на колана на кръста, откъдето можеше да го извади бързо. Въпреки липсата на огньове не беше съвсем тъмно. Постоянно профучаващите влакове разкъсваха нощния мрак с фаровете си, а тънката снежна покривка отразяваше златистия блясък от прозорците на пътническите вагони. Премина върволица осветени вагони „Пулман“, композицията забави за близкото градче и на светлината й Саботьора видя присвита и трепереща до едно дърво сянка, с двете ръце в джобовете.

— Шарптън — извика той рязко, а Шарптън отвърна:

— Тука съм, мистър.

— Извади ръцете си да ги виждам — заповяда Саботьора.

Шарптън се подчини, отчасти защото Саботьора плащаше за услуга и отчасти от страх. Банков и влаков обирджия, излежал срока си в затвора, Пийт Шарптън можеше да познае опасен омбре, щом го срещнеше. Никога не беше виждал лицето му. Бяха се срещали веднъж преди, когато Саботьора го беше проследил и сгащил в уличката зад наемната конюшня, където си беше наел място за спане. Но цял живот беше живял откъм грешната страна на закона и знаеше, че типовете там не бяха по-опасни от тоя.

— Намери ли си човека? — попита Саботьора.

— Ще свърши работата за хиляда долара — отвърна Шарптън.

— Дай му петстотин. Накарай го да се върне за втората половина, след като я свърши.

— Какво ще го спре да офейка с първите петстотин? Намерени пари, никакъв риск.

— Ще го спре ясното разбиране, че ще го спипаш и убиеш. Можеш ли да му го изясниш?

Шарптън се изсмя в тъмното.

— О, да. А и вече не е толкова як. Ще направи каквото му кажа.

— Дръж — каза Саботьора.

Шарптън опипа с пръсти пакета.

— Това не са пари.

— Парите след малко. Това е възпламенителят, който искам да използва.

— Нещо против да попитам защо?

— Ни най-малко — отвърна небрежно Саботьора. — Прилича точно на бърз фитил. Ще подлъже дори опитен касоразбивач. Правилно ли допускам, че човекът ти е опитен?

— Гърмял е сейфове и експресни вагони цял живот.

— Както поисках. Въпреки външността си, това всъщност е бавен фитил. Когато го запали, ще отнеме повече време да взриви динамита, отколкото е пресметнал.

— Ако забави много, ще гръмне влака, вместо само да блокира релсите.

— Това представлява ли проблем за теб, Шарптън?

— Просто казвам какво ще стане — отвърна припряно Шарптън. — Дали искате да гръмнете целия влак, вместо само да го ограбите, не е моя работа, предполагам. Вие плащате сметката.

Саботьора тикна втори пакет в ръката на посредника.

— Тук са три хиляди долара. Две хиляди за теб, хиляда за човека ти. Не можеш да ги преброиш в тъмното. Ще трябва да ми се довериш.