Клайв Къслър, Джъстин Скот
Саботьорът (16)

15

14 октомври, 1907 г.

На изток в експрес „Овърленд“

— Заведете ме в купето ми веднага!

Айзък Бел щеше да затича към края на влака, за да види кой се беше качил в последната минута, а Саботьора възнамеряваше да се изправи срещу детектива в избран от самия него момент.

Кондукторът, сервилен като дворцов лакей, обслужващ принц в хермелинов халат, го поведе по луксозния коридор с широки прозорци до просторно купе в средата на вагон, където возенето беше най-плавно.

— Влез! Затвори вратата!

Частният апартамент, резервиран за специалните гости на компанията, беше пищно обзаведен с ръчно резбована дървена мебел и релефен кожен таван. Включваше дневна, спален отсек и собствена баня е мраморна вана и бански принадлежности от чисто сребро. Саботьора хвърли чантата си „Гладстън“ на леглото.

— Червените килими опънати ли са, или седят прибрани? — запита. Имаше предвид дали на влака има и други важни особи. Зададе въпроса с поверителна усмивка и пъхна златна монета в ръката на кондуктора.

Никой гост на железопътна компания „Южен Пасифик“ не беше длъжен да дава бакшиш, за да си осигури грижливо отношение и сервилно обслужване. Но кондукторът на един трансконтинентален влак, както и икономът на някой атлантически лайнер, може да бъде полезен съюзник и източник на вътрешна информация за влиятелните пасажери, пътуващи през страната. Съчетанието между престорена сърдечност и хладния кеш беше вложение, което в голяма степен щеше да се отплати. Така и стана, след като кондукторът отговори с охота:

— Господин Джак Томас, президент на Първа национална банка. Качи се в Оукланд с господин Брус Пейн, сър.

— Петролният адвокат?

— Да, сър. Господин Пейн и господин Томас са много близки, както можете да си представите.

— Парите и петролният закон създават близки приятелства. — Саботьора се усмихна, окуражавайки кондуктора да продължи.

— Съдия Конгдън и полковник Блум, джентълмена във въглищния бизнес, се возят с нас от Сакраменто.

Саботьора кимна. Съдия Джеймс Конгдън се беше съюзил с Дж. П. Морган, за да изкупят стоманения тръст на Андрю Карнеги. Кенет Блум притежаваше въглищата в партньорство с „Железопътна линия Пенсилвания“.

— И господин Мозер от Провидънс, фабрикантът, чийто син заседава в сената, сър.

— Важна клечка. Интересите на баща му в текстила са в добри ръце.

Кондукторът засия, щастлив от близостта на такива знаменити плутократи.

— Убеден съм, че ще се поласкаят, ако се присъедините към тях за вечеря.

— Ще видя как ще се чувствам — отвърна той небрежно и добави с едва доловимо намигване: — Да се чува нещо за малка игра на карти?

— Да, сър. Покер след вечеря в апартамента на съдия Конгдън.

— А кой друг е на влака?

Кондукторът изреди няколко имена на едри търговци на добитък, западни минни магнати и обичайното допълнение представители на компанията. След това сниши глас и сподели:

— Има един детектив на Ван Дорн, който се качи в Огдън малко преди вас, сър.

— Детектив ли? Звучи интригуващо. Засече ли името му?

— Айзък Бел.

— Бел… Хм. Не вярвам да души „под прикритие“ след като ти е казал името си.

— Познах го. Често пътува.

— По работа ли е тръгнал?

— За това не знам. Но се вози с пропуск, подписан лично от президента Хенеси. И получихме заповеди да осигуряваме на агентите на Ван Дорн всичко, което поискат.

Усмивката на Саботьора се стегна и очите му се изпълниха с леден блясък.

— Какво ви поиска Айзък Бел?

— Нищо засега, сър. Предполагам, че разследва всички онези саботажи на „Южен Пасифик“.

— Сигурно можем да оскъпим нещата за господин Бел в приятелската ни игра на карти. — Кондукторът изглеждаше изненадан.

— Дали на един детектив ще му стиска да се включи в джентълменската ви игра?

— Подозирам, че господин Бел може да си го позволи — отвърна Саботьора. — Стига да е същият Айзък Бел, за когото съм чувал слухове, че е богат мъж. Никога не съм играл на покер с детектив. Би могло да се окаже интересно. Защо не го запиташ дали би желал да се включи?

Не беше въпрос, а заповед. Кондукторът обеща да покани детектива да се включи в играта на покер с високи залози след вечерята в апартамента на съдия Конгдън.

Стилът, по който човек играеше покер, разкриваше всичко, което трябваше да се знае за него. Саботьора щеше да използва възможността, за да вземе мярка на Бел и да реши как да го убие.

 

 

Купето на Айзък Бел се намираше във вагон „Пулман“ с мъжка тоалетна в предния край с вградени огледала, никелирани прибори и масивни мраморни умивалници. Имаше място за две кресла. Палма в саксия се полюшваше в ритъм с влака, забързан покрай река Уебър и теглен от мощния си локомотив по еднопроцентовия наклон на трасето към веригата на Уасач.

Бел се обръсна там, преди да се облече за вечерята. Макар да можеше да си позволи лукса на скъп апартамент със собствено сервизно помещение, предпочиташе общите бани по време на път. Там, както и в стаите за преобличане в гимнастическите салони и частните клубове, нещо в съчетанието на мрамор, плочи, течаща вода и удобни столове в отсъствието на жени правеше мъжете склонни да се хвалят. Самохвалковците говореха откровено с непознати и винаги можеше да се засече полезна информация от подслушани разговори. И наистина, докато хлъзгаше правия си стоманен бръснач „Вуц“ по лицето си, един добре закръглен жизнерадостен притежател на кланица от Чикаго извади пурата си, за да подхвърли:

— Шафнерът ми каза, че сенатор Чарлз Кинкейд се е качил на влака в Огдън.

— „Инженерът герой“ ли? — отвърна добре облечен търговски агент, удобно изтегнат в другото кожено кресло. — Бих искал да се здрависам с него.

— Трябва само да го хванеш натясно във вагон-ресторанта.

— Никога не знаеш с тия сенатори — рече търговецът. — Конгресмени и губернатори ще стиснат всяка ръка, в която все още тече кръв, но сенаторите на САЩ са надута пасмина понякога.

— Така става, когато си назначен, а не избран.

— Това ли беше високият тип, който скочи на влака в последната секунда? — попита Бел от огледалото за бръснене.

Чикагският разфасовчик на месо отвърна, че четял вестника, когато влакът тръгнал и не бил забелязал.

Търговецът обаче го беше видял.

— Скочи бързо като хобо^[1]!

— Доста добре облечен хобо — подхвърли Бел, а месарят и търговецът се засмяха.

— Това беше добро — изкиска се касапинът. — Добре облечен хобо. В кой бранш си, синко?

— Застраховане — отвърна Бел. Улови погледа на търговския агент в огледалото. — Онзи, дето скочи в последната минута сенатор Кинкейд ли беше?

— Възможно е — отвърна агентът. — Не погледнах внимателно. Говорех с един джентълмен в челото на вагона и кондукторът преграждаше гледката ми. Но нямаше ли да задържат влака за сенатор?

— Така мисля — каза месарят. Надигна едрото си тяло от креслото, угаси пурата си и рече: — До скоро, момчета. Отивам в салона за отдих. Някой ако пие, черпя. Бел се върна в купето си.

Който и да беше скочил на влака в последния момент, беше изчезнал, когато Бел стигна до салона в задния край на влака. Не беше изненадващо, след като този „Овърленд Лимитид“ се състоеше само от частни купета и единствените обществени места бяха вагон-ресторантът и салонът за отдих. Вагон-ресторантът беше празен, с изключение на сервитьорите, които подреждаха масите за храна, а никой от пушачите в салона не приличаше на добре облечения мъж, когото Бел беше видял от разстояние. Нито някой от тях приличаше на скицата на Саботьора, която дървосекачът беше направил.

Позвъни за шафнера. Чернокожият мъж беше в напреднала възраст, достатъчно стар не само за да се е родил в робство, но и да го е изживял в зрелите си години.

— Как се казвате? — попита го Бел. Не понасяше обичая да наричат всички шафнери на Пулман „Джордж“, на името на работодателя им Джордж Пулман.

— Джонатан, сър.

Бел лепна десет доларова златна монета в меката му длан.

— Джонатан, би ли погледнал тази рисунка? Виждал ли си този човек на влака?

Джонатан огледа скицата.

Изведнъж един пътуващ на запад експрес проблесна покрай прозорците с рева на вятъра и парата, докато двата влака се подминаваха с обща скорост от над 190 км/ч. Озгуд Хенеси беше покрил с два коловоза голяма част от маршрута до Омаха, което означаваше, че луксозните експреси губеха малко време на страничните отбивки, за да преминат други влакове.

— Не, сър — отвърна шафнерът и поклати глава. — Не съм виждал джентълмен, който да прилича на този.

— А това? — Бел показа на шафнера скицата с брадата, но отговорът бе същият. Беше разочарован, но не и изненадан. Пътуващият на изток „Овърленд Лимитид“ беше само един от сто и петдесетте влака, напуснали Огдън след убийството на бандита в конюшнята. Макар, разбира се, тези, които щяха да направят връзка с Ню Йорк — където Саботьора се заканваше, че ще иде в предизвикателната си бележка, — да бяха далеч по-малко.

— Благодаря ти, Джонатан. — Подаде визитката си на шафнера. — Моля те, помоли кондуктора да ми се обади при първата възможност.

След по-малко от пет минути кондукторът почука. Бел го пусна вътре, установи, че името му е Бил Кукс и му показа двете скици, с брадата и без брадата.

— Качи ли се някой на влака в Огдън, който да прилича на някого от тези двамата?

Кондукторът ги огледа внимателно, като взе първо едната, после другата рисунка, и ги заобръща на светлината на лампата, тъй като нощта бе затъмнила прозореца. Бел наблюдаваше строгото му лице за реакция. Отговорни за сигурността на влака и задължени да се грижат всеки пътник да плаща таксата си, кондукторите бяха проницателни наблюдатели с добра памет.

— Не, сър. Не мисля… Макар че този ми изглежда познат.

— Виждали ли сте този човек?

— Ами, не знам… Но лицето ми е познато. — Потърка се по брадичката и изведнъж щракна с пръсти. — Сетих се откъде ми е познат. Наскоро го видях на кино.

Бел прибра скиците.

— Но никой, който поне малко прилича на някого от тези двамата, не се е качвал от Огдън?

— Не, сър. — Мъжът се засмя. — За малко ме хванахте тука, докато не си спомних филма. Знаете ли на кого прилича? Онзи актьор. Брончо Били Андерсън Нали?

— Кой беше мъжът, който се качи на влака в последната минута?

Кондукторът се усмихна.

— Това му се вика съвпадение.

— В смисъл?

— Вече бях тръгнал за купето ви, когато шафнерът ми даде визитката ви. Джентълменът, за когото питате, ме помоли да ви поканя на игра на карти след вечеря в дневната на съдия Конгдън.

— Кой е той?

— Ами сенатор Чарлз Кинкейд!