Клайв Къслър, Джъстин Скот
Саботьорът (32)

31

На разсъмване хиляда души се бяха струпали в строителния лагер на линията. Двайсет вагона с дървени пейки чакаха празни зад изпускащия пара локомотив. Мъжете стояха на дъжда, предпочели студа пред сушината на работническия влак.

— Упорити кучи синове! — гневеше се Хенеси, загледан от частния си вагон. — Телеграфирай на губернатора, Лилиан. Това е бунт.

Лилиан Хенеси докосна с пръсти телеграфния ключ. Преди да зачука попита Айзък Бел:

— Нищо повече ли не можеш да направиш?

Според Бел мъжете, струпани под дъжда, не изглеждаха „упорити“. Изглеждаха уплашени. И изглеждаха смутени от това, че са уплашени, което говореше много за куража им. Саботьора беше помел живота на много невинни хора с динамит, влакови аварии, сблъсъци и пожари. Смърт и наранявания бяха съпътствали всяко нападение. Хора бяха загинали в дерайлирания, при срутването на тунела, в подровения експрес „Коустлайн“, в товарната платформа и в ужасяващата експлозия в Ню Джърси.

— Патрулите са огледали всяка педя по линията — отвърна той на Лилиан. — Не знам какво мога да направя, което те да не са направили вече. Освен да седна на скарата на локомотива и да проверявам лично…

Детективът се завъртя рязко на пети, излезе от вагона на Хенеси, прекоси бързо възела и се провря през тълпата работници. Качи се по стълбата отзад на тендера на работническия влак, ловко премина през струпаните въглища и скочи на покрива на локомотивната кабина. Виждаше отгоре мрачните лица на строителите и коравите миньори, струпани от единия край на обекта до другия. Хиляда глави се извърнаха към нелепата гледка с мъжа в бял костюм, застанал на локомотива.

Бел беше чул веднъж как Уилям Дженингс Браян се обърна към тълпата след експлозията в Атланта. Стоеше отпред близо до Браян и се смая колко бавно говореше ораторът. Причината, както му обясни по-късно Браян при срещата им, бе в това, че думите се сбиваха, докато се движат във въздуха. Стигаха до края на множеството в нормален ритъм.

Бел вдигна ръцете си. Извлече гласа си дълбоко отвътре. Заговори много, много бавно. Но всяка дума беше предизвикателство, хвърлено в лицата им.

— Ще стоя тук и ще пазя.

Бавно бръкна в палтото си.

— Този локомотив бавно ще допълзи до края на отсечката.

Бавно извади пистолета си „Браунинг“.

— Ще стоя и ще пазя на скарата на локомотива.

Насочи пистолета нагоре.

— Ще стрелям с този пистолет, за да дам сигнал на машиниста да спре влака в мига, в който видя опасност.

Натисна спусъка. Изстрелът отекна от ремонтното депо и работилниците.

— Машинистът ще чуе този изстрел.

Стреля отново.

— Ще спре влака.

Бел задържа пистолета насочен нагоре и продължи да говори бавно.

— Няма да кажа, че всеки, който не пожелае да се вози зад мен, е най-жалкият страхливец в планина Каскейд.

Отекна нов изстрел.

— Но ще кажа това… Всеки мъж, който не поиска да се качи, най-добре да се върне там, откъдето е дошъл и да живее под грижите на майка си.

Бурен смях отекна от единия край на възела до другия. Последва колебливо движение към влака. За секунда си помисли, че ги е убедил. Но нечий ядосан глас изрева:

— Работил ли си някога на трасе?

После друг:

— Как по дяволите ще разбереш, ако нещо не е наред?

След това едър мъж със зачервено биче лице и пламнали сини очи се качи по стълбата на тендера, мина по въглищата и застана до Бел на локомотивната кабина.

— Аз съм Малоуни. Старши на бригада.

— Какво искаш, Малоуни?

— Значи, ще стоиш на скарата, тъй ли? Ти дори не знаеш достатъчно, за да наречеш локомотивния пилот правилно, а ще забележиш нередност на релсите, преди да те издуха до царството небесно? Скарата, Боже мили… Но ще ти призная нещо: стиска ти.

Старшият подаде мазолестата си ръка на Бел.

— Дай тука! Ще се возя с тебе.

Двамата мъже стиснаха ръцете си пред очите на всички. След това Малоуни извиси глас и той се разнесе като параходна сирена.

— Някой тука да каже, че Майк Малоуни няма да познае нередност, ако я види?

Нямаше такъв.

— Някой от вас да иска да живее с майка си?

Отвърнаха му бурен смях и хиляда мъжки викове, след това работниците наскачаха на влака и се струпаха по дървените пейки.

Бел и Малоуни слязоха долу и се качиха на образния пилот. Имаше място колкото да застанат от двете страни, увиснали на напречното перило точно под локомотивния фар. Машинистът, началник-влакът и огнярят излязоха пред тях, за да получат заповеди.

— Колко бързо искате да вървим? — попита машинистът.

— Питай експерта — отвърна Бел.

— Дръж под 16 км в час — каза Малоуни.

— Шестнайсет? Че то ще ни отнеме два часа до тунела.

— Пряко през пропастта ли предпочиташ?

Влаковият екип се качи отново в кабината.

— Дръж пистолета си под ръка, мистър — каза Малоуни, след което се ухили на Бел. — Само не забравяй, ако ударим на мина или скочим от разхлабена релса, първи ще изпитаме последствията.

— Помислих си го — отвърна сухо Бел. — Но фактът е, че всяка педя по линията е прочистена в последните два дни. Дрезина, пешком, конен патрул.

— Ще видим — отвърна Малоуни и усмивката му угасна.

— Искаш ли това? — Бел му предложи бинокъла си „Карл Цайс“.

— Не, благодаря. Инспектирам линията с тези очи от двайсет години. Точно днес няма да уча нещо ново.

Бел окачи каишката на бинокъла през главата си, за да може да го пусне и да произведе предупредителен изстрел с пистолета.

— Двайсет години? Ще ми кажеш, Малоуни. За какво да гледам?

— Липсващи клинове, които държат релсите за траверсите. Липсващи свръзки между релсите. Прекъсване на релсите. Следи от разкопаване на баласта, в случай че кучият син е минирал. Наскоро положено платно. Трябва да изглежда равно, без вдлъбнатини и издатини. Гледай за разхлабени камъни на траверсите. И при всеки завой на линията си отваряй очите двойно, защото саботьорът знае, че точно на завой машинистът изобщо няма да види навреме, за да спре.

Бел вдигна бинокъла пред очите си. Напълно съзнаваше, че беше убедил хиляда души зад себе си да рискуват живота си. Както Малоуни бе отбелязал, двамата с него щяха да понесат първия удар на атаката. Но само в началото. Едно дерайлиране щеше да хвърли всички на сигурна смърт в пропастта.