Клайв Къслър, Джъстин Скот
Саботьорът (43)

42

Айзък Бел закрачи по моста над каньон Каскейд.

По платното цареше мъртва тишина. Всякакво движение беше спряно. Единственият звук, който можеше да чуе, беше чаткането на петите на ботушите му и ехото от бързеите долу. Никой не знаеше все още колко нестабилен е мостът, но всички инженери се бяха съгласили, че беше само въпрос на време и на водния поток, преди да се срути. Когато стигна до средата между двата бряга на дефилето, се загледа в реката долу, напираща срещу дефектните стълбове.

Беше стъписан от дързостта на Саботьора.

Размишлявал бе трескаво в усилието си да предвиди как би могъл Саботьора да атакува моста. Беше пазил всеки подстъп, охранявал беше самите стълбове и беше наблюдавал с орлово око работата на строителните бригади. Изобщо не му бе минал през ума вариантът, че престъпникът вече бе атакувал, още преди мостът да започне да се строи.

Бел го беше спрял в Ню Йорк Сити. Спрял го беше на линията. Спирал го беше по целия път през Тунел 13, та чак до самия мост. Но тук, под този мост, Саботьора бе доказал амбицията си с опустошителен контраудар, в случай че всичко друго се провалеше.

Бел поклати глава, отчасти от яд, отчасти — от мрачно възхищение към уменията на врага си. Саботьора беше нагъл безмилостен убиец, обаче беше силен. Такова планиране, както и изпълнението, надхвърляха с много дори нападението с динамит в Ню Йорк.

Единственото, което Айзък Бел можеше да каже в своя защита, бе фактът, че когато мостът над каньона Каскейд рухнеше в дефилето, поне нямаше да дойде като изненада. Беше разкрил замисъла преди катастрофата. Никой влак, натоварен с невинни работници нямаше да пропадне с него. Но въпреки че нямаше да загинат хора, все пак беше катастрофа. Пряката линия, мащабният проект, който се бе заклел да защити, все едно че беше мъртъв.

Усети, че някой идва към него. Позна я, още преди подуши парфюма й.

— Скъпа — извика й, без да извръща унилия си поглед от водата. — Изправен съм срещу гениален ум.

— „Наполеон на престъпността“ ли? — попита Марион Морган.

— Така го нарича Арчи. И е прав.

— Наполеон е трябвало да плаща на войниците си.

— Знам — отвърна мрачно Бел. — „Разсъждавай като банкер“. Не ме е отвело много далече.

— Още нещо трябва да си спомниш — каза Марион.

— Наполеон може да е имал гениален ум, но накрая загуби.

Бел се извърна и я погледна. Почти очакваше съчувствена усмивка, но вместо това лицето й бе засияло, изпълнено с надежда и вяра. Беше невероятно красива, с грейнали очи, а косата й светеше, все едно че се бе окъпала в слънчева светлина. Устните му неволно се разтвориха в усмивка като нейната.

— Какво има? — попита го тя.

— Благодаря ти за напомнянето, че Наполеон загуби. Беше накарала ума му да се раздвижи отново. Награби я в буйната си прегръдка, изохка от болката, задържала се от куршума на Филип Доу в дясната му ръка и леко измести любимата си към лявата.

— Отново се налага да те оставя, след като едва пристигна. Но този път вината е твоя, защото наистина ме накара да помисля.

— Къде отиваш?

— Връщам се в Ню Йорк, за да разпитам всеки банкер в железопътния бизнес. Ако има отговор на загадката защо напада тази железница, той ще дойде от Уолстрийт.

— Айзък? — Марион взе ръката му. — Защо не отидеш в Бостън?

— Най-големите банки са в Ню Йорк. Хенеси и Джо Ван Дорн могат да дърпат конци. Ще започна с Дж. П. Морган и ще продължа надолу по веригата.

— „Американска щатска банка“ е в Бостън.

— Не.

— Айзък, защо не попиташ баща си? Има огромен опит във финансите. Когато работих в банковия бизнес, той беше легенда.

Бел поклати глава.

— Казах ти, че баща ми не се зарадва, когато станах детектив. Всъщност беше с разбито сърце. Мъжете, превърнали се в легенди, се надяват синовете им да продължат да градят върху основите, които са положили. Не съжалявам, че тръгнах по своя път. Но нямам правото да го моля да ми прости.

Бел забърза към частния вагон на Озгуд Хенеси, за да го помоли да уреди срещите му в Ню Йорк. Завари го в унило настроение. Франклин Мауъри беше с него. Двамата мъже изглеждаха съкрушени. И като че ли подсилваха взаимния си песимизъм.

— Деветдесет процента от линията ми е от другата страна на моста — скърбеше президентът на железопътната компания. — Всичко е на място за последния щурм. Линия, въглища, траверси, креозотен цех, депо, локомотиви, механични работилници. Всичко от другата страна на мост, който няма да издържи и една ръчна количка. Разбит съм.

Дори бодрата обикновено госпожа Комдън изглеждаше съкрушена. Все пак се опита да го окуражи, като каза съчувствено:

— Може би е време да отстъпиш пред природата. Идва зима. Можеш да започнеш отново догодина. Запомни от пролетта.

— Ще съм мъртъв до пролетта.

Очите на Лилиан Хенеси блеснаха от яд. Погледна мрачно към Бел, след което седна зад масата с телеграфа и опря пръсти на ключа.

— Татко. Мисля да телеграфирам до цеха в Сакраменто.

— Сакраменто ли? — попита Хенеси разсеяно. — За какво?

— Приключиха с производството на крепежни пръти за моста на каньон Каскейд. Тъй че имат време да направят два люлеещи се стола.

— Люлеещи се столове? Какво говориш, по дяволите?

— За пенсия. За двете най-жалки деденца, които съм виждала в живота си. Дай да вдигнем една веранда на депото, та да можете да се люлеете на нея.

— Хайде стига, Лилиан.

— Предавате се точно както иска Саботьора.

Хенеси се обърна към Мауъри и го попита със слаба надежда в гласа си:

— Има ли някакъв шанс да укрепим тези стълбове?

— Зимата наближава — промърмори Мауъри. — Тихоокеанските бури ще ни ударят, а водата вече се качва.

— Господин Мауъри? — тихо подхвърли Лилиан през зъби. — В какъв цвят бихте искали да боядисат люлеещия ви се стол?

— Не разбирате, млада лейди!

— Разбирам разликата между това да вдигнеш ръце и да се бориш.

Мауъри заби поглед в килима.

— Отговорете на баща ми! — настоя Лилиан. — Има ли някакъв шанс да се укрепят тези стълбове, преди да са се срутили?

Мауъри примига. Издърпа от ръкава си огромна носна кърпа и избърса очите си.

— Бихме могли да се опитаме да отклоним течението.

— Как?

— Пускаме насипи от брега. Укрепваме го с трошляк. И набиваме трошляк над и под стълбовете. Същото двойно укрепване, което малкото коп… трябваше да постави. Бихме могли да се опитаме с фланци, предполагам. — Вдигна молив от масата и вяло надраска скица на отклонители на реката, отбиващи течението покрай стълбовете.

— Но това е само временна мярка — възрази мрачно Хенеси. — До първия порой. А дългосрочната?

— Дългосрочно, бихме могли да се опитаме някак да увеличим дълбочината на основите на стълбовете. Чак до скалната основа, ако можем да я локализираме. Но най-малко под дълбочината на подравянето.

— Но стълбовете вече са поставени — изпъшка Хенеси.

— Знам. — Мауъри извърна поглед към Лилиан. — Виждате ли, мис Лилиан, би трябвало да потопим всички нови кесони^[1], за да разкопаят миньорите. Надраска скица, която показваше основата на стълбовете, обкръжена от непромокаеми камери, в които мъжете можеха да работят под реката. — Но преди дори да започнем да потапяме кесоните, ще трябва да вдигам шлюзове, временна защита около стълбовете, за да задържим реката настрани, тук и тук. Виждате ли? Нямаме нужното време.

Хвърли молива и се пресегна за бастуна си. Преди Мауъри да успее да стане, Бел се надвеси над него и заби пръст в скицата.

— Тези „шлюзове“ приличат на онези фланци. Биха ли могли шлюзовете да отклонят потока?

— Разбира се! — сопна се Мауъри. — Но работата е, че…

Гласът на стария инженер секна на средата на изречението. Очите му блеснаха, вторачени в скицата. Бутна бастуна настрана и награби молив.

Айзък Бел тикна пред него чист лист хартия. Мауъри зарисува трескаво.

— Погледни тук, Озгуд! По дяволите с временната мярка. Ще построим направо кесоните. Оформяме шлюзовете така, че да действат и като отклонители на потока. По-добре от фланци, като си помислиш.

— Срок? — попита Хенеси.

— Най-малко две седмици, денонощно, за да монтираме шлюзовете. Може би три.

— Времето се влошава.

— Ще ми трябва всеки работник, който можеш да заделиш.

— Имам хиляда на възела, които седят без работа.

— Ще сипем трошляк тук и тук, укрепваме брега.

— Моли се само да нямаме порой.

— Тук изпъваме отклоняващата дига…

Нито строителят на мостове, нито президентът на железницата забелязаха, когато Айзък Бел и Лилиан Хенеси безшумно се оттеглиха от разговора, превърнал се в разгорещен спор между професионалисти.

— Браво, Лилиан. Размърда им мозъците.

— Осъзнах, че няма да е зле да осигуря финансовото си бъдеще, ако ще ме ухажва безпаричен детектив.

— Би ли ти харесало това?

— Мисля, че да, Айзък.

— Повече, отколкото кандидат за президент?

— Нещо ми подсказва, че би било далеч по-възбуждащо.

— В такъв случай имам добра новина за теб. Телеграфирах на Арчи да дойде да ме замести.

— Арчи идва тук? — Тя стисна ръцете му. — О, Айзък, благодаря ти. Това е чудесно.

Русите мустаци на Бел се разтеглиха в първата безгрижна усмивка, откакто бяха разкрили заложената катастрофа с подложените на саботаж стълбове.

— Трябва да ми обещаеш, че няма да го разсейваш прекалено. Все още не сме заловили Саботьора.

— Но щом Арчи се заема с нещата тук, ти къде отиваш?

— Уолстрийт.