Клайв Къслър, Джъстин Скот
Саботьорът (55)

54

Огнена вълна заля Дашууд. Пламналата течност плисна по панталоните, палтото и шапката му, от дима блъвна вонята на опърлена коса.

Саботьора се изсмя победоносно.

— Ти избираш, Бел. Спасяваш момчето или се опитваш да ме хванеш.

Затича към локомотивите, спрени в края на страничния коловоз.

Айзък Бел нямаше избор. Смъкна палтото си и нагази в дима.

Огънят гореше най-силно по гърдите на Дашууд, но първо трябваше да се спасят очите му. Уви бързо палтото си около главата на момчето, за да потуши пламъците, след това затисна с тялото си пламъците по гърдите и краката му. Дашууд се съвзе с крясък. Бел помисли, че е вик от болка и страх, приглушен от палтото му, но момчето отчаяно се опитваше да се извини:

— Съжалявам, господин Бел, ужасно съжалявам, че се оставих да ме събори.

— Можеш ли да станеш?

С оцапано със сажди лице, с половината му коса опърлена и полепнала, с кръв, стичаща се от гърлото му, Дашууд се вдигна бързо на крака.

— Добре съм, сър, съжалявам…

— Намери Арчи Абът. Кажи му да вдигне всички на Ван Дорн. Нека тръгнат след мен нагоре по склона.

Прибра ножа си, деринджъра и браунинга. Пъхна в джоба си и падналия наблизо деринджър на Кинкейд.

— Кинкейд е собственикът на дърводобивна компания „Източен Орегон“. Ако има заден изход, убиецът го знае. Кажи на Арчи да вдигне бързо момчетата!

Внезапният писък на локомотивна свирка го накара рязко да извърне глава.

— Кинкейд се беше качил в кабината на най-близкия локомотив. Държеше въжето на свирката и се опитваше да го завърже за скобата долу.

— Бел вдигна браунинга си, прицели се внимателно и стреля. Разстоянието беше голямо дори за толкова точно оръжие. Куршум изтрещя в стоманена плоча. Саботьора хладнокръвно дозавърза връвта и понечи да скочи през отворената врата на кабината. Бел стреля отново през отворения прозорец с намерението да го задържи на място, докато стигне до него. Кинкейд все пак скочи и затича, след като се приземи долу.

— Свирката рязко прекъсна. Кинкейд погледна назад, с изкривено от изумление лице.

Във внезапно настъпилата тишина Бел осъзна, че изстрелът, с който не беше улучил Кинкейд, случайно бе скъсал връвта на локомотивната свирка. Кинкейд затича обратно към локомотива. Бел стреля отново. Свирката беше важна, някакъв сигнал. Толкова важна, че подлецът тичаше обратно към локомотива пред пистолетния огън. Натисна спусъка отново.

Шапката на Кинкейд отхвърча във въздуха, отпрана от главата му от оловния куршум. Обърна се и притича зад тендера. Четвъртитият корпус на вагона за въглища и вода прегради огневото поле на Бел и той затича към тендера колкото му сили държат. Заобиколи го и видя Саботьора далече пред себе си, как скочи от края на покритото с баласт платно. Бел стигна до края на коловоза и го видя затичан през разчистената от храсти просека. Беше трудна за прицел мишена, както бягаше на зигзаг през сенките на околните дървета и скоро се скри от погледа му, щом просеката се изви успоредно на планинския склон.

Детективът скочи от баласта на разчистената земя и се втурна след него.

Щом зави по разчистената за линията пътека, в далечния край на правата отсечка блесна жълто петно. Беше автомобилът на Кинкейд, „Томас Флайър“ Модел 35. След това мерна затичания към него саботьор.

Саботьора бръкна под червената кожена седалка, измъкна дългоцевен револвер и хладнокръвно стреля три пъти в бърза последователност. Бел залегна за прикритие и оловните куршуми изсвистяха над него. Скри се зад близкото дърво и пусна нов изстрел. Кинкейд беше пред колата, опитваше се да запали мотора, като с лявата си ръка се държеше за единия фар, а с дясната въртеше манивелата.

Бел стреля отново. Този път почти улучи. Кинкейд се сниши, но продължи да върти. Стрелял беше шест пъти. Оставаше му още един куршум, преди да смени пълнителя.

Моторът запали. Бел чу накъсаното бумтене, докато четирите гигантски цилиндъра един по един се оживиха. Кинкейд скочи зад волана. Бел вече беше достатъчно близо, за да види потръпващите калници, докато моторът загряваше. Но колата беше висока отзад и платненият гюрук беше вдигнат, с малкото му прозорче, покрито с три резервни гуми, вързани отгоре. От Кинкейд успя да види само ръката му, когато посегна за скоростния лост отстрани. Прицелът щеше да е много труден, за да похаби последния си патрон.

Пращенето се усили. Моторът задвижваше трансмисията. Бел затича още по-бързо, без да обръща внимание на грубия терен. Колата се задвижи. След нея се проточи струя синкав пушек. Прашенето се усили до рязък съсък, докато ускоряваше по правата просека. Бързо колкото човек. След това — колкото препускащ кон.

Бел затича след жълтата кола. Имаше само един патрон в магазина на браунинга и никаква пряка видимост към Кинкейд, скрит от гюрука и гумите отзад, а нямаше и време да презареди. Тичаше бързо като вятъра, но „Томас Флайър“, набрал скорост, се отдалечаваше.

Просеката пред колата изведнъж се ушири, там, където правият участък на линията „Южен Пасифик“ пресичаше черния път на дърводобивна компания „Източен Орегон“. Автомобилът рязко зави от разчистеното платно на дърварския път и забави, щом колелата му се завъртяха в меката кал и дълбоките коларски бразди. Двигателят му нададе вой от усилието, гумите му замятаха пръсти вода, ауспухът забълва пушек.

Бел се добра на няколко стъпки от колата и скочи.

Сграбчи най-задната резервна гума със свободната си ръка и стегна пръсти в каучуковия й ръб. Тежестта му усили триенето на задните колела и колата набра скорост.

Ботушите му се повлякоха в калта и детективът се вкопчи с двете си ръце, за да се издърпа напред. Люшна стъпала, за да се изтласка, стигна до затегнатия на задния ресор куфар и се хвана за кожената каишка.

С чиято помощ се издърпа върху задния калник. Калникът се огъна под тежестта му и затърка в гумата. Скърцането на метала в гумата предупреди Кинкейд за присъствието му.

Кинкейд мигновено натисна спирачката, за да го изхвърли. Бел се възползва от маневрата, като се остави инерцията да го отнесе напред и по-близо до сенатора. Посегна към лостовете. Убягнаха му, но успя да хване месинговата тръба, доставяща масло до верижния механизъм. Кинкейд замахна с гаечен ключ, за да го удари по ръката. Бел се пусна, падна и се вкопчи в кутията с принадлежности, завинтена за стъпенката под вратата.

Озова се малко пред задното колело, което заплашваше да го прегази. Веригата от вътрешната страна на колелото изсвистя на няколко сантиметра от лицето му. Издърпа автоматичния пистолет от палтото си, бръкна пред колелото и натика цевта под горната половина на веригата. Веригата затисна пистолета в зъбите на зъбчатото колело. Автомобилът се разтърси силно и зацепи на място със заключените колела.

Кинкейд освободи съединителя. Веригата скочи. Пистолетът на Бел изхвърча и колата се понесе напред. Хванал волана с лявата ръка, Кинкейд замахна с ключа. Желязото забърса шапката на детектива. Той се вкопчи в кутията за принадлежности с дясната ръка, задържа лявата извита върху калника и издърпа метателния нож от десния си ботуш. Кинкейд замахна отново.

Принуден да го пусне, преди да е счупил костта на ръката му. Бел заби ножа в гумата. Бързо движещото се колело изтръгна ножа от ръката му и той падна на пътя.

Ауспухът на „Томас Флайър“ изтрещя кухо, щом набра скорост, колата прехвърли склона и се скри от погледа му на острия завой. Бел се превъртя на крака, целият покрит с кал и затича назад, за да потърси пистолета си в браздите на пътя. Първо намери шапката си, а после и автоматичния пистолет. Разглоби го, почисти го бързо от калта и смени пълнителя със зареден. Вече имаше един патрон в магазина и шест други в готовност. След това смъква натежалото си от кал палто и затича нагоре по горския път след Саботьора.

Зад него изтътнаха копита.

Арчи Абът се появи от завоя, повел хайка от десет детективи на Ван Дорн на коне, с пушки „Уинчестър“ щръкнали от дисагите на седлата им. Арчи му даде коня, който бяха довели за него. Бел понечи да го яхне. Конят се опита да го захапе.

— Лилиан Хенеси нямаше никакъв проблем да го язди — докачи го Абът.

Бел придърпа надолу главата на Гръм с яката си лява ръка и заговори строго в изпънатото му ухо:

— Гръм. Работа имаме да свършим.

Животното го остави да се качи и тежко затопурка напред по грубия терен в челото на групата.

След три километра Бел зърна жълто петно през дърветата.

Автомобилът беше спрял на средата на пътя. Задната гума беше наполовина смъкната от колелото с нарязан ръб. Все още забития в нея нож я беше извадил от строя. Стъпките на Кинкейд водеха право нагоре по пътя. Бел заповяда на един от мъжете да остане, да смени гумата и да подкара автомобила след тях.

В края на още пет тежки километра нагоре по планинския склон, на по-малко от километър и половина до лагера на дърводобивна компания „Източен Орегон“, конете взеха да се уморяват. Дори грамадният звяр под Бел задиша тежко. Но двамата с Гръм още водеха групата, когато се натъкнаха на засадата на Саботьора.

От тъмните дървета засвяткаха пламъци. Загърмяха пушки „Уинчестър“ Дъжд от олово изригни във въздуха. Тежко парче олово забърса лицето на Бел, друго разпра ръкава му. Чу как един от мъжете извика и един от конете зад него се строполи. Хората на Ван Дорн се пръснаха за прикритие, водейки дългите си пушки от дисагите. Детективите се пръснаха от двете стрини на пътя, избягвайки мятащите се копита на уплашените животни. Бел остана на коня си, като стреляше непрекъснато по посока на нападението, и изхвърлящият лост на уинчестъра му се движеше мълниеносно. Когато хората му най-сетне се скриха сред дърветата, скочи долу и зае позиция зад дебелия ствол на една ела.

— Колко са? — извика Абът.

В отговор от храстите изтрещя втори мощен залп от куршуми.

— Шест или седем, изглежда — отвърна Бел и презареди пушката си. Саботьора беше избрал позицията си добре. Куршумите свистяха отвисоко. Стрелците му можеха да виждат хората на Ван Дорн, но за да могат и те да ги видят, трябваше да изложат главите си на огъня.

Имаше само един начин да се справят с това.

— Арчи? — извика Бел. — Готови ли сме?

— Готови.

— Момчета?

— Готови, Айзък — отвърнаха в хор.

Бел изчака цяла минута.

— Сега!

Детективите на Ван Дорн атакуваха.

 

 

Саботьора запази хладнокръвие. Агенция Ван Дорн вече не можеше да го изненада с нищо. Смелостта им също не беше под съмнение. Вече почти бе очаквал концентрираната им и дисциплинирана контраатака. Филип Доу също запази самообладание и стреляше само когато видеше пробягваща между дърветата мишена. Битката явно го беше оживила. Но дървосекачите на Доу бяха типове, свикнали да се бият само двама срещу един. По-бързи с юмруци и брадви, отколкото с пушки, изпаднаха в паника срещу десетте оръжия, които настъпваха нагоре по хълма и бълваха огън като елитна „дяволска бригада“.

Саботьора усети, че се огъват. След няколко секунди побягнаха, някои дори хвърлиха пушките си. Хукнаха през гората нагоре за по-висока позиция, явно решили в паниката, че ще се спасят с криене. Доу до него продължаваше да стреля. Не че имаше много цели за поразяване, както притичваха от дърво на дърво, но бяха все по-близо.

— Отстъпвай — каза му тихо Саботьора. — Защо да стреляме по тях, като можем да ги удавим?

Айзък Бел беше провалил плана му да даде сигнал на Доу с локомотивна свирка. И да беше чул единичното изсвирване на локомотива в няколкото кратки секунди преди Бел да започне да стреля, убиецът не беше разбрал сигнала „действай“, за да взриви бента, задържащ езеро Лилиан.

Двамата се оттеглиха от засадата и затичаха нагоре по същата пътека на сърни, по която Доу беше довел хората си от лагера. Когато стигнаха до лагера, секачи и мулетари, които не участваха в бандата на Доу, занадничаха по пътя към стрелбата. Щом видяха появилите се от дърветата мъже с пушки в ръце, благоразумно се прибраха в бараките, оставяйки въпросите за тия, дето бяха достатъчно глупави, за да питат въоръжени хора.

— Филип — каза Саботьора. — Разчитам на теб да взривиш бента.

— Смятай го за свършено.

— Ще те затруднят.

— Първо трябва да ме хванат — отвърна Доу и протегна ръка.

Саботьора я стисна силно, придавайки церемониалност на жеста. Изобщо не беше трогнат, но изпита облекчение. Какъвто и странен морален кодекс да ръководеше живота на убиеца, Доу щеше да взриви експлозивите дори това да му струваше сетния дъх.

— Ще те прикривам — увери го Кинкейд. — Дай ми пушката си. Ще ги задържа, докато имам амуниции.

Щеше да се измъкне, когато пороят удареше моста на каньон Каскейд в дефилето. С малко късмет щеше да е последният, минал по него.